Лев Толстой
Възкресение (31)

XXXI

Когато катинарът издрънча и Маслова влезе в килията, всички се обърнаха към нея. Дори дъщерята на псалта се спря за миг, погледна влязлата, вдигна вежди, но не каза нищо и веднага почна пак да ходи с големите си решителни крачки. Корабльова мушна иглата в твърдото платно и спря през очилата въпросително очи върху Маслова.

— У-у, мари, върна се! Пък аз все мислех, че ще те оправдаят — каза тя с пресипналия си, басов, почти мъжки глас. — Види се, голямо наказание са ти лепнали.

Тя свали очилата си и сложи шиенето до себе си на нара.

— Ние с леличка си говорехме, гълъбице, че може веднага да те освободят. И такива работи се случват, тъй си приказвахме. Че може и пари да ти дадат отгоре, ако си с късмета си — бързо почна кантонерката с напевния си глас. — А то какво излезе. Каквото мислехме, не хвана място. Господ си знае работата, гълъбице — не млъкваше тя с ласкавата си и благозвучна реч.

— Белки те осъдиха? — попита Федося, като гледаше Маслова със състрадателна нежност в детските си ясносини очи и цялото й весело, младежко лице се промени, сякаш беше готова да заплаче.

Маслова не отговори нищо и мълком отиде на мястото си, второто открая, до Корабльова, и седна на дъските на нара.

— Както изглежда, не е и яла — каза Федося, като стана и се приближи до Маслова.

Без да отговори, Маслова сложи кифлите на възглавницата и почна да се разсъблича: свали прашния халат и забрадката от къдравите си черни коси и седна.

Играещата на другия край на нара с момченцето гърбава старица също се приближи и се изправи срещу Маслова.

— Ц-ц-ц! — зацъка тя с език, като поклати жалостиво глава.

Момченцето също пристъпи след старицата и като отвори широко очи и издаде напред крайчеца на горната си устна, зяпна в кифлите, които беше донесла Маслова. Виждайки тия съчувствени лица след всичко онова, което се случи днес с нея, Маслова едва не заплака и устните й затрепераха. Но тя се мъчеше да се сдържа и се сдържаше дотогава, докато не се приближиха бабата и момченцето. Като чу добродушното жалостиво цъкане на бабата и особено срещнала сериозния поглед на момченцето, който се премести от кифлите върху нея, тя не можа да се сдържи. Цялото й лице затрепера и тя се разрида.

— Казвах ти, намери си добър адвокат! — каза Корабльова. — Е, какво, заточение ли? — попита тя.

Маслова искаше да отговори, но не можеше; измъкна от кифлата, ридаейки, кутийката с цигари, на която беше изобразена румена дама с много висока прическа и с открита триъгълна гръд — и я подаде на Корабльова. Корабльова погледна картинката, поклати неодобрително глава, най-вече за това, че Маслова е пропиляла тъй глупаво парите, и като взе една цигара, запали я от лампата, смукна сама и после я подаде на Маслова. Без да престава да плаче, Маслова почна жадно да всмуква и да издишва тютюневия дим.

— Каторга — каза тя, хлипайки.

— Страх нямат от бога, изедници такива, кръвопийци проклети! — каза Корабльова. — За нищо осъдиха момичето.

В това време сред застаналите на прозореца жени избухна смях. Момиченцето също се смееше и тънкият му детски смях се сливаше с дрезгавия и писклив смях на другите три. Един арестант от двора беше направил нещо, което бе подействувало така на гледащите през прозореца.

— Ах, бръснат пес, какво прави! — продума червенокосата и като клатеше цялото си дебело тяло, притиснала лице до решетката, избълва куп безсмислени неприлични думи.

— Виж я, кожата й тъпанарска, какво грачи! — каза Корабльова, като поклати глава към червенокосата и пак се обърна към Маслова. — На много години ли?

— На четири — каза Маслова и сълзите така обилно потекоха от очите й, че една капна върху цигарата.

Маслова сърдито я смачка, хвърли я и взе друга.

Кантонерката, макар че не пушеше, веднага вдигна угарката и почна да я оправя, като не преставаше да разговаря.

— Тъй си е то, гълъбице — казваше тя, — шопарът е изял правдата. Правят каквото си искат. Матвеевна викаше: ще я освободят, пък аз: не, гълъбице, казвам, сърцето ми го усеща — ще я изядат те миличката, и така стана — говореше тя, слушайки с особено удоволствие звука на гласа си.

В това време всички арестанти вече бяха минали през двора и жените, които разговаряха с тях, се дръпнаха от прозореца и също се приближиха към Маслова. Първа се приближи кръчмарката с изпъкналите очи заедно с момиченцето си.

— Е, какво, много ли е строга присъдата? — попита тя, като присядаше до Маслова и продължаваше бързо да плете чорапа.

— Строга е, защото няма пари. Да имаше парички, па да си беше взела свестен адвокатин, да видиш как щяха да я оправдаят — каза Корабльова. — Оня, как го викаха, чорлавият, с големия нос, той, мила моя, от водата сух ще те извади, него да беше взела.

— Как ще го вземе — каза, като се озъби, седналата до тях Хубавелка, — той за по-малко от хиляда и плюнката си не ти дава.

— Види се, такава ти е орисията — намеси се бабичката, която беше затворена за палеж. — Лесно ли е: отдели булката от момчето, че го изпрати и въшки да го ядат, та мене също, на стари години — почна тя за стотен път да разказва историята си. — От просяшка тояга и от затвор отърваване няма. Ако не тоягата, затвора ще е.

— Те, види се, с всички така правят — каза кръчмарката и като се вгледа в главата на момиченцето, остави чорапа до себе си, привлече момиченцето между краката си и почна бързо да го пощи. — „Защо търгуваш с водка?“ А с какво да храня децата си? — говореше тя, като продължаваше работата си.

Тия думи на кръчмарката накараха Маслова да се сети за водка.

— Да имаше водчица — каза тя на Корабльова, като изтриваше сълзите си с ръкава на ризата и само от време на време изхлипваше.

— Парцуца? Защо не, дай! — каза Корабльова.