Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XXVII

В една от килиите на заточениците за свое учудване Нехлюдов видя същото онова странно старче, което беше видял сутринта на сала. Това старче, чорлаво и цялото в бръчки, само по риза, мръснопепелява, скъсана на рамото, и също такива гащи, седеше босо на пода до нара и гледаше строго-въпросително влезлите. Посталото му тяло, показващо се през дупките на мръсната му риза, беше жалко и слабо, но лицето беше още по-съсредоточено, сериозно и оживено, отколкото на сала. Както и в другите килии всички затворници скочиха и се изправиха при влизането на началството; само старчето продължаваше да седи. Очите му блестяха и веждите се мръщеха гневно.

— Стани! — извика му директорът.

Старикът не се помръдна, а само се изсмя презрително.

— Пред теб стоят само слугите ти. А аз не съм ти слуга. Ти носиш печата… — продума старчето, като сочеше челото на директора.

— Ка-а-ак? — заплашително каза директорът, като пристъпи към него.

— Познавам тоя човек — побърза да каже Нехлюдов на директора. — Защо е задържан?

— Полицията го е изпратила, защото няма паспорт. Молим ги да не ги пращат, а те все пращат — каза директорът, като гледаше накриво стареца.

— И ти май си също от войската на антихриста? — обърна се старикът към Нехлюдов.

— Не, аз съм посетител — каза Нехлюдов.

— Какво, дошли сте да се научите как антихристът мъчи хората? На̀, гледай! Събрал хората, затворил в клетка цяла войска. Вместо да изкарват хляба си с пот на челото, той ги затворил като свини, храни ги без работа, за да се озверят.

— Какво говори? — попита англичанинът.

Нехлюдов преведе, че той осъжда директора, задето държи хората в неволя.

— Но как, попитайте го, според него трябва да се постъпва с тия, които не спазват закона? — каза англичанинът.

Нехлюдов преведе въпроса.

Старикът се засмя странно, като показа гъстите си зъби.

— Законът! — повтори той презрително. — Най-напред той ограбил всички, цялата земя, отнел всичкото богатство на хората, прибрал го за себе си, избил всички, които излезли против него, а после написал закона никой да не краде и да не убива. Да беше написал тоя закон по-рано.

Нехлюдов преведе думите му. Англичанинът се усмихна.

— Но все пак как да се постъпва сега с крадците и убийците? Попитайте го.

Нехлюдов пак преведе въпроса. Старецът се намръщи строго.

— Кажи му да снеме от себе си печата на антихриста, тогаз не ще има за него нито крадци, нито убийци. Тъй му кажи.

— He, is crazy[1] — каза англичанинът, когато Нехлюдов му преведе думите на стареца, и като вдигна рамене, излезе от килията.

— Ти прави, което е нужно, а тях остави. Всеки за себе си. Бог знае кого да наказва, кого да помилва, а не ние — каза старецът. — Бъди си сам началник и тогаз няма нужда от началници. Върви, върви! — прибави той, като се мръщеше сърдито и гледаше с блеснали очи Нехлюдов, който се бавеше в килията. — Нагледа ли се как слугите на антихриста хранят въшките с хора? Върви, върви!

Когато Нехлюдов излезе в коридора, англичанинът стоеше заедно с директора пред отворената врата на една празна килия и питаше за какво служи тази килия. Директорът обясни, че това е моргата.

— О! — каза англичанинът, когато Нехлюдов му преведе, и поиска да влезе.

Моргата беше обикновена малка килия. На стената светеше лампичка и осветяваше слабо натрупаните в единия ъгъл чували, дърва и върху наровете вдясно четири мъртви тела. Първият труп, с кълчищена риза и гащи, беше човек едър на ръст, с мъничка остра брадичка и с наполовина бръсната глава. Тялото беше се вече вкочанило; сините ръце очевидно са били скръстени на гърдите, но сега бяха се освободили; босите крака също се бяха разделили и стърчаха със стъпалата настрани. До него, в бяла блуза и пола, боса и гологлава, с рядка къса плитчина, лежеше стара жена със сбръчкано малко жълто лице и остро носле. Зад жената лежеше още един труп на мъж в нещо лилаво. Този цвят напомни нещо познато на Нехлюдов.

Той се приближи и се вгледа.

Мъничка, остра, щръкнала нагоре брадичка, здрав, хубав нос, бяло високо чело, редки къдрави коси. Той виждаше познати черти и не вярваше на очите си. Вчера още беше виждал това лице възбудено-ядно, страдащо. Сега то беше спокойно, неподвижно и страшно хубаво.

Да, това беше Крилцов или поне оная следа, останала от неговото материално съществуване.

„За какво страда той? Защо живя? Дали е разбрал това сега?“ — мислеше Нехлюдов, чувствувайки, че отговор няма, че няма нищо, освен смъртта, и изведнъж почувствува, че му прилошава.

Без да се сбогува с англичанина, Нехлюдов помоли надзирателя да го придружи до двора и почувствувал нужда да остане сам, за да обмисли всичко онова, което беше изживял тая вечер, отиде в хотела.

Бележки

[1] Той е малоумен (англ.)