Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XVI

В съседната килия се чуха началнически гласове. Всичко утихна и след това влезе старшият с двама конвойни. Беше проверката. Старшият преброи всички, като сочеше всекиго с пръст. Като стигна до Нехлюдов, той му каза добродушно-фамилиарно:

— Сега, княже, вече не можете да оставате след проверката. Трябва да напуснете.

Нехлюдов, който знаеше какво значи това, се приближи до него и му пъхна приготвените три рубли.

— Ех, какво да ви правя. Останете още малко.

Старшият искаше да си върви, когато влезе друг подофицер и след него високият, слаб затворник с подуто око и рядка брадичка.

— Аз за момиченцето — каза затворникът.

— Ето и татко дойде — чу се изведнъж звънлив детски глас и русата главичка се надигна иззад Ранцева, която, заедно с Маря Павловна и Катюша, шиеше на момиченцето нова дрешка от подарената от Ранцева рокля.

— Аз съм, аз, дъще — каза нежно Бузовкин.

— Тук й е добре — каза Маря Павловна, като гледаше с мъка разбитото лице на Бузовкин. — Оставете я при нас.

— Леличките ми шият нова дреха — каза детето, като посочи на баща си към Ранцева. — Хубава, черве-е-е-на — бръщолевеше то.

— Искаш ли да спиш при нас? — каза Ранцева, като милваше момиченцето.

— Искам. И татко.

Ранцева цяла просия в усмивка.

— Татко не може — каза тя. — Хайде, оставете я — обърна се тя към бащата.

— Може да я оставите — каза старшият, като се спря на вратата и излезе заедно с подофицера.

Щом конвойните излязоха, Набатов се приближи към Бузовкин и като го тупаше по рамото, каза:

— Как е, брат, вярно ли е, че Карманов искал да се сменява с друг?

Добродушното, ласкаво лице на Бузовкин изведнъж стана тъжно и очите му забули някаква пелена.

— Не сме чували. Едва ли — каза той и все тъй през пелената прибави: — Е, Аксютка, царски ще си ти с госпожите — и побърза да излезе.

— Всичко знае и вярно е, че са се сменили — каза Набатов. — Какво ще правите?

— Ще съобщя в града на началството. Знам ги и двамата по лице — отвърна Нехлюдов.

Всички мълчаха, очевидно от страх да не се възобнови спорът.

Симонсон, който беше мълчал през всичкото време, легнал в ъгъла на нара с ръце под главата, стана решително и като заобиколи внимателно насядалите, пристъпи към Нехлюдов.

— Можете ли сега да ме изслушате?

— Разбира се — каза Нехлюдов и стана, за да тръгне след него.

Като погледна станалия Нехлюдов и срещна очите си с неговите, Катюша се изчерви и някак в недоумение поклати глава.

— Молбата ми към вас е следната — започна Симонсон, когато излязоха заедно с Нехлюдов в коридора. В коридора особено силно се чуваха бръмченето на гласове и караниците между углавните. Нехлюдов се намръщи, но Симонсон очевидно не се смущаваше от това. — Като знам вашето отношение към Катерина Михайловна — започна той, като гледаше внимателно и открито с добродушните си очи Нехлюдов в лицето, — смятам се задължен… — продължаваше той, но трябваше да спре, защото пред самата врата два гласа крещяха едновременно, спорейки за нещо.

— Казвам ти, мутро: не са мои — крещеше единият глас.

— Дано се задавиш, дяволе! — съскаше другият.

В това време в коридора излезе Маря Павловна.

— Нима можете да разговаряте тук? — каза тя. — Минете насам, там е само Верочка. — И тя тръгна напред в съседната, очевидно, единична килия, дадена сега на разположение на политическите жени. На нара, завита презглава, лежеше Вера Ефремовна.

— Тя има главоболие, спи и не чува, а аз ще изляза — каза Маря Павловна.

— Напротив, остани — каза Симонсон, — аз нямам тайни от никого, най-малко от тебе.

— Добре — каза Маря Павловна и като мърдаше по детски цялото си тяло от една страна на друга и с това движение се настаняваше по-навътре на нара, се приготви да слуша, загледана нейде далеч с красивите си овчи очи.

— И тъй, работата е следната — повтори Симонсон, — като знам отношението ви към Катерина Михайловна, смятам се задължен да ви открия моето отношение към нея.

— Тоест какво отношение? — попита Нехлюдов, като се любуваше неволно на оная простота и правдивост, с която Симонсон говореше с него.

— Че бих искал да се оженя за Катерина Михайловна…

— Удивително! — каза Маря Павловна, като се загледа в Симонсон.

— … и реших да я помоля да… да ми стане жена — продължи Симонсон.

— Но какво мога аз? Това зависи от нея — каза Нехлюдов.

— Да, но тя няма да реши този въпрос без вас.

— Защо?

— Защото, додето не се реши окончателно въпросът за вашите отношения, тя не може нищо да избере.

— От моя страна въпросът е решен окончателно. Аз исках да направя това, което смятам за мой дълг, и освен това да облекча положението й, но в никакъв случай не желая да я затруднявам.

— Да, но тя не иска вашата жертва.

— Няма никаква жертва.

— И аз знам, че това нейно решение е безвъзвратно.

— Но тогава защо е необходимо да говори с мен? — каза Нехлюдов.

— Тя иска и вие да признаете това.

— Но как мога аз да призная, че не бива да направя това, което смятам за мой дълг. Едно, което мога да кажа, е, че аз не съм свободен, а тя е свободна.

Симонсон млъкна и се замисли.

— Добре, така ще й кажа. Не мислете, че съм влюбен в нея — продължаваше той. — Аз я обичам като прекрасен, рядък, много страдал човек. Не искам нищо от нея, но страшно ми се ще да й помогна, да облекча нейното поло…

Нехлюдов се учуди, като чу, че гласът на Симонсон трепере.

— … да облекча нейното положение — продължаваше Симонсон. — Щом тя не иска да приеме вашата помощ, нека приеме моята. Ако се съгласи, ще помоля да ме пратят там, дето ще лежи. Четири години не са вечност. Бих живял близо до нея и може би ще облекча участта й… — спря се той пак от вълнение.

— Какво мога да кажа аз — каза Нехлюдов. — Радвам се, че тя е намерила такъв покровител като вас…

— Ето това именно исках да знам — продължаваше Симонсон. — Бих искал да знам, като я обичате и й желаете доброто, бихте ли сметнали за добро брака й с мен?

— О, да! — решително каза Нехлюдов.

— Всичко това е за нея, искам само тази измъчена душа да си отдъхне — каза Симонсон, като гледаше Нехлюдов с такава детска нежност, каквато най-малко можеше да се очаква от този мрачен човек.

Симонсон стана и като хвана Нехлюдов за ръката, протегна лице, срамежливо се усмихна и го целуна.

— Значи, така и ще й кажа — каза той и излезе.