Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XVIII

На другия ден бляскавият весел Шенбок се отби за Нехлюдов и напълно обая лелите с елегантността си, с любезността, веселостта, щедростта и любовта си към Дмитрий. Макар че щедростта му много се хареса на лелите, тя събуди все пак някакво недоумение с прекалеността си. На дошлите слепи просяци той даде цяла рубла, на слугите раздаде 15 рубли за почерпване, а когато Сюзетка, кученцето на Софя Ивановна, одраска пред него крака си до кръв и той се зае да му направи превръзка, без да се замисли нито за миг, разкъса батистената си кърпичка с бордюр (Софя Ивановна знаеше, че такива кърпички струват не по-малко от петнадесет рубли дузината) и направи от нея бинт за Сюзетка. Лелите не бяха виждали досега такива хора и не знаеха, че тоя Шенбок имаше двеста хиляди дълг, който — той сам знаеше — никога нямаше да изплати, и затова двадесет и пет рубли повече или по-малко не представляваха за него нищо.

Шенбок остана само един ден и на другата нощ заминаха заедно с Нехлюдов. Не можеха да останат повече, тъй като това беше последният срок за явяването им в полка.

В тоя последен, прекаран у лелите ден, когато споменът за нощта беше съвсем свеж, в душата на Нехлюдов се надигнаха и се бореха две чувства: едното — острите, чувствени спомени за животинската любов, макар и далеч не дала онова, което обещаваше, и някакво самодоволство от постигнатата цел; другото — съзнанието, че е извършил нещо много лошо и че трябва да поправи това зло, и то не заради нея, а за себе си.

В това състояние на безумен егоизъм, в което се намираше, Нехлюдов мислеше само за себе си — за това дали ще го осъдят и колко, ако узнаят как е постъпил с нея, а не за това какво чувствува тя и какво ще стане с нея.

Той мислеше, че Шенбок се досеща за отношенията му с Катюша, и това ласкаеше самолюбието му.

— Ето защо така изведнъж обикна ти лелите си — каза Шенбок, като видя Катюша, — та цяла седмица живееш при тях. И аз на твое място не бих си тръгнал. Прелест!

Той си мислеше още и за това, че макар и да е жалко да си тръгне сега, преди да се е насладил напълно на любовта си с нея, необходимостта да замине беше изгодна затова, че изведнъж щеше да скъса отношенията им, които трудно можеше да се поддържат. Мислеше още и за това, че трябва да й даде пари, не заради нея, не защото тия пари може да й потрябват, а защото всички постъпват така и биха го сметнали за нечестен, ако след като я е използувал, не й е заплатил за това. И той й даде тези пари — толкова, колкото смяташе за прилично според своето и нейното положение.

В деня на заминаването си, след обяда, той я изчака в антрето. Тя пламна, като го видя, и искаше да мине край него, като му показваше с очи отворената врата на моминската стая, но той я задържа.

— Исках да се сбогуваме — каза той, като мачкаше в ръката си плик със сторублева банкнота. — Ето аз…

Тя се досети, намръщи се, тръсна глава и отблъсна ръката му.

— Не, вземи — промърмори той и пъхна плика в пазвата й и сякаш опарил се, избяга в стаята си намръщен и стенещ.

И дълго след това той сновеше из стаята си и се гърчеше, и дори скачаше, и охкаше гласно, като от физическа болка, щом си спомнеше тази сцена.

„Но какво да се прави! Всякога е така. Тъй е постъпил и Шенбок с гувернантката, за която ми беше разказал, тъй постъпи и чичо Гриша, тъй беше постъпил и баща ми, когато живял на село и селянката му родила онзи незаконен син Митенка, който и досега е жив. А щом всички правят така, значи, така трябва да бъде.“ Така се утешаваше той, но никак не успяваше да се утеши. Този спомен пареше съвестта му.

В дълбочината, в самата дълбочина на душата си той знаеше, че е постъпил така отвратително, подло, жестоко, че при съзнанието за тази постъпка той не само не може да осъжда когото и да било, но и да гледа хората в очите, да не говорим за това, да се смята прекрасен, благороден, великодушен млад човек, за какъвто се смяташе. А той имаше нужда да се смята такъв, за да може да продължава да живее бодро и весело. А за това имаше само едно средство — да не мисли за станалото. Така и направи.

Животът, който той започваше — нови места, другари, война, — му помогна. И колкото повече живееше този живот, той толкова повече забравяше, докато най-после наистина съвсем забрави.

Само веднъж, когато след войната намина при лелите си с надеждата да я види и научи, че Катюша вече не е у тях, че скоро след неговото заминаване ги напуснала, за да роди, и че родила някъде си, и както били чули лелите, съвсем се била изхайтила — сърцето му се сви. Според времето, детето, което тя е родила, можеше да бъде негово, но можеше и да не е. Лелите разправяха, че тя се изхайтила и била развратна натура като майка си. И това заключение на лелите му беше приятно, защото някак си го оправдаваше. Отначало той искаше да потърси и нея, и детето й, но после, именно защото в дълбочината на душата му беше много болно и срамно да мисли за това, той не направи нужните усилия да я намери и още повече забрави своя грях и престана да мисли за него.

Но ето сега тази чудна случайност му спомни всичко и изискваше от него да признае своята безсърдечност, жестокост и подлост, които му бяха дали възможност тия десет години да живее спокойно с такъв грях на съвестта. Но той беше още далеч от подобно признание и сега мислеше само за това, да не се узнае всичко и да не би тя или защитникът й да разкажат всичко и да го опетнят пред хората.