Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XXVII

Княгиня Софя Василевна свърши обяда си — твърде изтънчен и твърде питателен, — който тя изяждаше винаги сама, за да не бъде никой свидетел на тази непоетична дейност. Край кушетката й стоеше масичка с кафе и тя пушеше парфюмирана цигара. Княгиня Софя Василевна беше суха, дълга, все още младееща брюнетка с едри зъби и големи черни очи.

Лошите езици говореха за отношенията й с доктора. Преди Нехлюдов забравяше за това, сега обаче не само си го спомни, но когато видя до креслото й доктора с напомадената му, лъскава, раздвоена брада, стана му ужасно противно.

До масичката пред Софя Василевна на ниско меко кресло седеше Колосов и разбъркваше кафето си. На масичката имаше чашка ликьор.

Миси влезе заедно с Нехлюдов, но не остана в стаята при майка си.

— Когато мама се умори и ви изпъди, елате при мен — каза тя, като се обърна към Колосов и Нехлюдов с такъв тон, сякаш между тях не беше станало нищо, и весело усмихната, закрачи безшумно по дебелия килим и излезе от стаята.

— Е, здравейте, приятелю, сядайте и разправяйте — каза княгиня Софя Василевна с изкусната си, престорена, прилична напълно на естествена усмивка, която откриваше прекрасни едри зъби, направени извънредно майсторски, също като истинските. — Казаха ми, че сте дошли от съда в много мрачно настроение. Мисля, че това е твърде тежко за хора със сърце — каза тя на френски.

— Да, това е вярно — каза Нехлюдов, — често чувствуваш своята не… чувствуваш, че нямаш право да съдиш…

— Comme c’est vrai[1] — възкликна тя, сякаш поразена от правотата на неговата забележка, с изкусна както винаги лъстивост към своя събеседник. — А какво стана с вашата картина, тя много ме интересува — прибави тя. — Ако не беше болестта ми, отдавна да съм дошла у вас.

— Съвсем я изоставих — сухо отвърна Нехлюдов, комуто днес фалшът на нейната лъстивост беше тъй очевиден, както и скриваната й старост. Той съвсем не можеше да се настрои да бъде любезен.

— Напразно! Знаете ли, сам Репин ми каза, че той има безспорен талант — обърна се тя към Колосов.

„Как не й е съвестно да лъже така!“ — помисли намръщено Нехлюдов.

Като се убеди, че Нехлюдов не е разположен и не може да се въвлече в приятен и умен разговор, Софя Василевна се обърна към Колосов с въпрос за мнението му върху новата драма с такъв тон, като че това мнение на Колосов трябваше да разреши всички съмнения и всяка негова дума трябваше да бъде увековечена. Колосов не одобряваше драмата и изказа по този повод мнението си за изкуството. Княгиня Софя Василевна беше поразена от правилността на съжденията му, опитваше се да защити автора на драмата, но веднага или отстъпваше, или намираше средно мнение. Нехлюдов гледаше и слушаше и виждаше и чуваше съвсем не това, което ставаше пред него.

Като слушаше ту Софя Василевна, ту Колосов, Нехлюдов виждаше, първо, че и Софя Василевна, и Колосов нямат никакво отношение както към драмата, така и един към друг и че ако говорят, то е само за да задоволят физиологическата нужда да пораздвижат след ядене мускулите на езика и гърлото си; второ, той виждаше, че Колосов, който беше пил водка, вино и ликьор, беше малко пиян, не така, както се напиват рядко пиещите селяни, но така, както биват пияни хора, за които виното е станало навик. Той не се клатеше, не говореше глупости, но беше в ненормално, възбудено-доволно от себе си състояние; трето, Нехлюдов виждаше, че разговаряйки, княгиня Софя Василевна гледаше неспокойно към прозореца, откъдето започваше да се прокрадва към нея полегат слънчев лъч, който можеше да освети твърде ярко старостта й.

— Колко е вярно това — каза тя за някаква забележка на Колосов и натисна на стената до кушетката копчето на звънеца.

В това време докторът стана и като вътрешен човек излезе от стаята, без да каже нищо. Софя Василевна го изпрати с очи, като продължаваше разговора.

— Моля ви се, Филип, пуснете оная завеса — каза тя, като посочи с очи прозореца, когато на позвъняването й влезе хубавецът лакей.

— Не, каквото и да казвате, в него има нещо мистично, а без мистика няма поезия — говореше тя, като следеше сърдито с едното си черно око движенията на лакея, който спускаше завесата. — Мистицизъм без поезия е суеверие, а поезия без мистицизъм е проза — каза тя, като се усмихна тъжно, без да снема поглед от лакея, който оправяше завесата. — Филип, не тази завеса, на големия прозорец — страдалчески изрече Софя Василевна, като очевидно съжаляваше себе си за усилията, които трябваше да направи, за да изговори тия думи, и веднага поднесе за успокоение към устните си с покритата си с пръстени ръка парфюмираната димяща цигара.

Снажният мускулест красавец Филип се поклони леко, като да се извиняваше, и стъпвайки меко по килима със силните си крака с изпъкнали прасци, покорно мина мълчаливо към другия прозорец и гледайки старателно към княгинята, почна да оправя завесата така, че нито един лъч да не смее да падне върху нея. Но и сега той направи не точно това, което трябваше, и измъчената Софя Василевна отново трябваше да прекъсне речта си за мистицизма и да поправи този трудно разбиращ Филип, който тъй безмилостно я тревожеше. За миг в очите на Филип блесна пламъче.

„Дявол те знае какво искаш! — навярно си казва той в себе си“ — помисли Нехлюдов, наблюдавайки цялата тая игра. Но хубавият мъжага Филип веднага скри нетърпеливото си движение и почна спокойно да прави онова, което му заповядваше изтощената, безсилна, дълбоко фалшива княгиня Софя Василевна.

— Разбира се, има голяма доза истина в учението на Дарвин — говореше Колосов, като се излягаше на ниското кресло и гледаше със сънни очи княгиня Софя Василевна, — но той преминава границите. Да.

— А вие вярвате ли в наследствеността? — попита княгиня Софя Василевна Нехлюдов, отегчена от мълчанието му.

— В наследствеността? — повтори Нехлюдов. — Не, не вярвам — каза той, цял погълнат в тоя миг от странните образи, които, кой знае защо, изникнаха във въображението му. Наред с мъжагата хубавец Филип, когото той си представи като жив модел, той си представи Колосов гол, с неговия корем като диня, плешива глава и безмускулни ръце като въжета. Също тъй смътно той си представи и закритите сега с коприна и кадифе рамене на Софя Василевна, такива, каквито те сигурно бяха в действителност, но тази картина беше твърде страшна и той се помъчи да я прогони.

Софя Василевна го измери с поглед.

— Но Миси вече ви чака — каза тя. — Идете при нея, тя искаше да ви изсвири нещо ново от Шуман… Доста интересно.

„Нищо не е искала да свири. Всичко това тя, кой знае защо, го измисля“ — помисли си Нехлюдов, като ставаше и стискаше прозрачната, костелива, покрита с пръстени ръка на Софя Василевна.

В трапезарията срещна Катерина Алексеевна и тя веднага го заговори.

— Обаче аз виждам, че на вас задълженията на съдебен заседател ви действуват угнетително — каза тя както винаги на френски.

— Да, извинете, днес не съм разположен и нямам право да развалям настроението и на другите — отвърна Нехлюдов.

— Защо не сте разположен?

— Позволете ми да не ви кажа защо — каза той, като търсеше шапката си.

— А помните ли колко пъти сте казвали, че трябва винаги да говорим истината, как тогава на всички ни сте казвали такива жестоки истини? Защо сега не искате да ни кажете? Помниш ли, Миси? — обърна се Катерина Алексеевна към влязлата при тях Миси.

— Защото онова беше игра — отвърна сериозно Нехлюдов. — В играта може. А в действителност ние сме тъй лоши, тоест аз съм тъй лош, че на мен поне не ми се полага да говоря истината.

— Не се поправяйте, а по-добре кажете в какво сме толкова лоши — каза Катерина Алексеевна, като си играеше с думите и сякаш не забелязваше сериозността на Нехлюдов.

— Няма по-лошо нищо от това да признаеш, че не си в настроение — каза Миси. — Аз никога не си признавам това и затова винаги съм в настроение. Хайде, елате да вървим в моята стая. Ние ще се помъчим да разпръснем вашето mauvaise humeur[2].

Нехлюдов изпита чувство, прилично на онова, което трябва да изпитва конят, когато го милват, за да му сложат юздата и да го впрегнат. А днес, повече от всякога, му беше неприятно да вози. Извини се, че трябва да си върви, и почна да се сбогува. Миси задържа ръката му повече от друг път.

— Не забравяйте, че онова, което е важно за вас, е важно и за приятелите ви — каза тя. — Утре ще дойдете ли?

— Едва ли — каза Нехлюдов и като се засрами, без сам да знае дали за себе си, или за нея, се изчерви и бързо излезе.

— Какво значи това? Comme cela m’intrigue[3] — каза Катерина Алексеевна, когато Нехлюдов излезе. — Непременно ще узная. Някакво дело affaire d’amour-propre: il est tres susceptible, notre cher Митя[4].

„Plutôt une affaire d’amour sale“[5] — искаше да каже, но не каза Миси, гледайки пред себе си с угаснало лице, съвсем различно от онова, с което гледаше Нехлюдов, но тя не каза дори пред Катерина Алексеевна тоя неприличен каламбур, а само промълви:

— Всеки от нас си има и лоши, и добри дни.

„Нима и този ще ме излъже? — помисли си тя. — След всичко, което стана, това би било много грозно от негова страна.“

Ако Миси трябваше да обясни какво разбира под думите: „След всичко, което стана“, тя не би могла да каже нищо определено, но същевременно тя беше сигурна, че той не само бе събудил у нея надежда, но почти беше й дал обещание. Това не бяха определени думи, а погледи, усмивки, намеци, премълчавания. Но тя все пак го смяташе за свой и щеше да й бъде твърде тежко да се лиши от него.

Бележки

[1] Колко е вярно това (фр.).

[2] Лошо настроение (фр.).

[3] Колко интересно (фр.).

[4] Въпрос на честолюбие, той е много обидчив, нашият скъп Митя (фр.).

[5] По-скоро въпрос на нечистолюбие (непреводима игра на думи) (фр.).