Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 26 гласа)
Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)


V

Когато Нехлюдов влезе в съда, по коридорите вече имаше голямо движение.

Разсилни бързаха, дори препускаха, без да вдигат крака, влачейки ги, задъхани тичаха назад-напред с поръчки и преписки. Ту тук, ту там минаваха пристави, адвокати и съдебни чиновници, просители или подсъдими не под стража тъжно бродеха край стените или седяха в очакване.

— Къде е окръжният съд? — попита Нехлюдов един от разсилните.

— Кой точно, има гражданско отделение, има и съдебна палата?

— Аз съм съдебен заседател.

— Углавното отделение. Тъй кажете. Тук надясно, после наляво и втората врата.

Нехлюдов тръгна както му посочиха.

Пред посочената врата стояха двама души и чакаха; единият беше висок, дебел търговец, добродушен човек, който очевидно беше пийнал и хапнал и се намираше в най-весело разположение на духа; другият беше продавач от еврейски произход. Те разговаряха за цената на вълната, когато Нехлюдов се приближи до тях и попита тук ли е стаята на съдебните заседатели.

— Тук, господине, тук! Още един наш брат, съдебен заседател, нали? — весело попита, намигвайки, добродушният търговец. — Ами да, ще се потрудим заедно — продължи той след утвърдителния отговор на Нехлюдов. — Баклашов, от втора гилдия — каза той, като подаваше меката си широка ръка, без да я свива, — трябва да се потрудим. С кого имам удоволствието да говоря?

Нехлюдов каза името си и мина в стаята на съдебните заседатели.

В малката стая на заседателите имаше десетина души най-различни хора. Всички бяха току-що дошли и някои седяха, други се разхождаха, като се оглеждаха един друг и се запознаваха. Имаше един запасен офицер в мундир, хора в сюртуци, в палта, само един беше в кафтан.

Макар идването в съда да беше откъснало мнозина от работата им и те да казваха, че това ги затруднява, върху лицата на всички беше отпечатано известно задоволство от съзнанието за извършен важен обществен дълг.

Заседателите — едни се запознаваха, а други само горе-долу ориентирани един за друг — разговаряха за времето, за ранната пролет, за предстоящите дела. Ония, които не бяха запознати, бързаха да се запознаят с Нехлюдов, като очевидно смятаха това за особена чест. И Нехлюдов, както винаги между непознати хора, приемаше това като тяхно задължение. Ако го попитаха защо смята себе си по-горе от повечето хора, той не би могъл да отговори, защото целият му живот не се отличаваше с никакви особени достойнства. Това, че имаше добро произношение на английски, френски и немски, че бельото, дрехите, връзката и копчетата му бяха купени от най-добрите доставчици на тия стоки, никак не можеше да бъде — и сам той разбираше — причина за признаване на такова превъзходство. А между това той безспорно признаваше това свое превъзходство, приемаше оказваното му уважение като нещо, което всички му дължаха, и се обиждаше когато не го получаваше. Но тъкмо в стаята на заседателите той трябваше да изпита това неприятно чувство от оказано му неуважение. Между заседателите се оказа един познат на Нехлюдов. Той беше Пьотр Герасимович (Нехлюдов не знаеше и дори донякъде позираше с това, че не знае фамилното му име), бивш учител на децата на сестра му. Този Пьотр Герасимович бе завършил университета и сега беше учител в гимназията. Нехлюдов открай време не можеше да го понася заради неговата фамилиарност, самодоволния му смях, изобщо заради неговата „комунност“, както се изразяваше сестрата на Нехлюдов.

— А, и вие ли попаднахте тук? — с гръмко кикотене посрещна Пьотр Герасимович Нехлюдов. — Не можахте ли да се отървете?

— Не съм и мислил да се отървавам! — сухо и без настроение каза Нехлюдов.

— Е да, това е вече гражданска доблест. Почакайте, като огладнеете и не ви оставят да спите, друга песен ще запеете — с още по-висок смях отвърна Пьотр Герасимович.

„Този протойерейски син скоро ще почне да ми говори на «ти»“ — помисли Нехлюдов и като направи такава печална физиономия, която би била естествена само ако току-що бе узнал за смъртта на всички свои роднини, се дръпна от него и се приближи към групата, събрана около един бръснат висок, представителен господин, който разказваше нещо оживено. Този господин говореше за делото, което се гледаше сега в гражданското отделение, като за добре познато дело, назовавайки съдии и известни адвокати по име и презиме. Той разказваше за учудващия обрат, който съумял да даде на делото един известен адвокат, поради което едната от страните, стара дворянка, въпреки че била напълно права, трябвало да заплати за нищо и никакво голяма сума пари на другата страна.

— Гениален адвокат! — възхищаваше се той.

Слушаха го с уважение и някои се мъчеха да прибавят някоя своя забележка, но той прекъсваше всички, сякаш единствен знаеше как стои въпросът.

Макар че Нехлюдов дойде късно, трябваше дълго да чакат. Работата се забавяше от един член на съда, който все още не идваше.