Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

LI

Същия ден право от Маслеников Нехлюдов отиде в затвора и се запъти към познатата му вече квартира на директора. Пак се чуваха както първия път същите звуци на лошо пиано, но сега не се свиреше рапсодията, а етюд от Клементи, също необикновено силно, отчетливо и бързо. Слугинята с превързаното око, която отвори, каза, че капитанът е в къщи и въведе Нехлюдов в малка гостна с канапе, маса и запалена голяма лампа с розов, изгорен от едната страна книжен абажур, поставена на плетена вълнена покривчица. Излезе директорът с измъчено, тъжно лице.

— Моите почитания, какво обичате? — каза той, като закопчаваше средното копче на мундира си.

— Бях при вицегубернатора, ето ви разрешението — каза Нехлюдов, като му подаваше писмото. — Бих искал да видя Маслова.

— Маркова? — попита директорът, недочул от музиката.

— Маслова.

— А, да! А, да!

Директорът стана и пристъпи към вратата, откъдето се чуваха руладите на Клементи.

— Маруся, поне за малко спри — каза той с глас, от който се чувствуваше, че тази музика е тежък кръст в живота му, — нищо не се чува.

Пианото млъкна, чуха се недоволни стъпки и някой надзърна през вратата.

Почувствувал сякаш облекчение от това прекъсване на музиката, директорът запуши дебела цигара с мек тютюн и предложи и на Нехлюдов. Нехлюдов отказа.

— И тъй, бих искал да видя Маслова.

— Днес е неудобно да се видите с Маслова — каза директорът.

— Защо?

— Ами тъй, вие сам сте виновен — с лека усмивка каза директорът. — Княже, не й давайте направо пари. Ако искате, оставяйте ги при мен. Всички ще бъдат запазени. А то вчера сигурно сте й дали пари, тя купила алкохол — това зло просто не може да се изкорени — и днес се напила тъй, че дори почнала да буйствува.

— Нима?

— Ами да, дори трябваше да прибягна до строгост — преместих я в друга килия. Иначе тя е мирна и тиха жена, но пари, моля ви се, не й давайте. Те са такава пасмина…

Нехлюдов си спомни живо вчерашната случка и пак му стана страшно.

— А мога ли да видя политическата Богодуховска? — попита Нехлюдов, като помълча.

— Защо не, може — каза директорът. — Ти пък какво искаш? — обърна се той към едно пет-шестгодишно момиченце, което, без да снема очи от Нехлюдов, вървеше с обърната назад глава към баща си. — Ето на, ще паднеш — каза директорът и се усмихна, когато момиченцето, без да гледа пред себе си, се спъна в килимчето и изтича към баща си.

— Щом може, бих отишъл.

— Как не, може — каза директорът и като прегърна момиченцето, което все тъй продължаваше да гледа към Нехлюдов, стана, отстрани го нежно и излезе в коридора.

Директорът не беше успял още да облече подаденото му от превързаното момиче палто и да излезе навън, когато отчетливите рулади на Клементи отново зашуртяха.

— Беше в консерваторията, но там не всичко е в ред. А има голяма дарба — каза директорът, като слизаше по стълбата. — Иска да излезе със самостоятелен концерт.

Директорът и Нехлюдов приближиха затвора. Вратичката се отвори моментално при приближаването на директора. Надзирателите, вдигнали ръце към козирките си, го изпращаха с очи. В коридора ги срещнаха четирима души с полуизбръснати глави, които носеха чебъри с нещо, но се свиха, като видяха директора. Един от тях се сви особено много и смръщи мрачно вежди над святкащите черни очи.

— Разбира се, талантът трябва да се усъвършенства, не бива да се убива, но в такава малка квартира, знаете, е трудно — продължаваше директорът разговора, без да обръща никакво внимание на тия затворници, и като влачеше уморено крака, влезе, придружен от Нехлюдов, в общата зала.

— Кого искахте да видите? — попита директорът.

— Богодуховска.

— Тя е от кулата. Ще трябва да почакате — обърна се той към Нехлюдов.

— А не мога ли през това време да видя затворниците Меншови — майка и син, обвинени в палеж?

— Те са от двадесет и първа килия. Защо не, може да се извикат.

— А не мога ли да видя Меншов в килията му?

— Но тук, в общата, е по-спокойно.

— Не, това ми е интересно.

— Намерили сте какво да ви е интересно.

В това време от страничната врата излезе елегантен офицер — неговият помощник.

— Отведете княза в килията при Меншов. Килия двадесет и първа — каза директорът на помощника, — а после в канцеларията. А аз ще извикам… как я казваха?

— Вера Богодуховска — каза Нехлюдов.

Помощник-директорът беше рус, млад офицер, с напомадени мустаци, който пръскаше около себе си миризма на цветен одеколон.

— Заповядайте — обърна се той с приятна усмивка към Нехлюдов. — Интересувате се от нашето заведение ли?

— Да, и се интересувам от този човек, който, както ми казаха, бил попаднал съвсем невинен тук.

Помощник-директорът вдигна рамене.

— Да, случва се — спокойно каза той, като пропускаше учтиво госта пред себе си в широкия вонящ коридор. — Случва се, но те и много лъжат. Заповядайте.

Вратите на килиите бяха отворени и неколцина затворници стояха в коридора. Като кимаше едва видимо на надзирателите и поглеждаше накриво затворниците, които или влизаха в килиите си, притискайки се до стените, или заставаха мирно пред вратите, изпращайки с поглед началството по войнишки — помощник-директорът прекара Нехлюдов през един коридор и го поведе към друг коридор наляво, затворен с желязна врата.

Този коридор беше по-тесен, по-тъмен и още по-вонящ от първия. От двете страни на коридора имаше врати, заключени с катанци. На вратите имаше дупчици, тъй наречените „шпионки“, около два сантиметра в диаметър. В коридора нямаше никого освен едно старче-надзирател с тъжно, сбръчкано лице.

— В коя килия е Меншов? — попита помощник-директорът надзирателя.

— Осмата вляво.