Лев Толстой
Възкресение (126)

XXV

Мрачното здание на затвора с часовой и фенер пред вратата въпреки чистата бяла пелена, която покриваше сега всичко — и входа, и покрива, и стените, — правеше повече, отколкото сутринта мрачно впечатление с осветените си по цялата фасада прозорци.

Величественият директор излезе пред вратата и като прочете под фенера пропуска, даден на Нехлюдов и на англичанина, дигна в недоумение огромните си рамене, но изпълнявайки заповедта, покани посетителите да го последват. Заведе ги най-напред в двора и после през вратата вдясно и по стълбата — в канцеларията. Като им предложи да седнат, той попита с какво може да им бъде полезен и като узна желанието на Нехлюдов да види още сега Маслова, изпрати надзирателя да я извика и се приготви да отговаря на въпросите, които англичанинът започна веднага да му задава чрез Нехлюдов.

— За колко души е построен затворът? — питаше англичанинът. — Колко са затворниците? Колко мъже, колко жени, деца? Колко са каторжниците, заточениците, доброволно следващите ги? Колко са болните?

Нехлюдов превеждаше думите на англичанина и на надзирателя, без да вниква в смисъла им, съвсем неочаквано за себе си смутен от предстоящото свиждане. Когато сред фразата, която превеждаше на англичанина, той чу приближаващи се стъпки и вратата на канцеларията се отвори и както беше се случвало много пъти, влезе надзирателят, а след него, забрадена с кърпа, в затворническа блуза Катюша, като я видя, той изпита тежко чувство.

„Искам да живея, искам да имам семейство, деца, искам човешки живот“ — мина му през ума, докато тя влизаше в стаята с бързи крачки, без да вдигне глава.

Той стана и пристъпи няколко крачки към нея и лицето й му се стори сурово и неприятно. То беше пак както тогава, когато го укоряваше. Тя се изчервяваше и бледнееше; пръстите й трескаво дърпаха края на блузата и тя ту го поглеждаше, ту навеждаше очи.

— Знаете ли, че е излязло помилването ви? — попита Нехлюдов.

— Да, надзирателят ми каза.

— Тъй че щом се получи писмото, вие ще можете да излезете и да се заселите където искате… Ще обмислим…

Тя го прекъсна бързо:

— Какво има да обмислям. Където ще бъде Владимир Иванович, там ще съм и аз с него.

Въпреки цялото си вълнение тя каза това бързо, отчетливо, като дигна очи към Нехлюдов, сякаш от по-рано беше подготвила всичко, което щеше да му каже.

— Виж ти! — каза Нехлюдов.

— Че какво пък, Дмитрий Иванович, щом той иска да живея с него… — тя спря уплашена и се поправи — да бъда с него. Какво по-добро за мен? Трябва да смятам това за щастие… Какво да правя.

„Едно от двете: или е обикнала Симонсон и съвсем не иска жертвата, която аз си въобразявах, че правя за нея, или продължава да ме обича и пак за мое добро се отказва от мен и изгаря завинаги всички мостове между нас, като свързва съдбата си със Симонсон“ — помисли той и му стана срамно. Почувствува, че се изчервява.

— Щом като го обичате… — каза той.

— Какво значение има обичам или не обичам? Вече съм оставила тия работи, пък и Владимир Иванович е съвсем особен.

— Да, разбира се — започна Нехлюдов. — Той е чудесен човек и аз мисля…

Тя пак го прекъсна, сякаш от страх, че той ще каже нещо излишно или че тя няма да каже всичко.

— Не, Дмитрий Иванович, вие ми простете, ако не правя това, което искате — каза тя, като го гледаше в очите с разногледия си, тайнствен поглед. — Току-речи, тъй излиза. И вие трябва да живеете.

Тя му каза същото, което той току-що си мислеше, но сега той вече не мислеше това, а мислеше и чувствуваше съвсем друго. Не само му беше срамно, но му беше жал за всичко, което губеше с нея.

— Не очаквах това — каза той.

— Какво ще живеете тук и ще се мъчите. И без това доста се намъчихте — каза тя и странно си усмихна.

— Не съм се мъчил, а ми беше добре и аз бих желал да ви служа още, ако мога.

— Нам — тя каза „нам“ и погледна Нехлюдов — нищо не ни трябва. И без това вие толкова много направихте за мен. Ако не бяхте вие… — Тя искаше да каже нещо, но гласът й затрепера.

— Няма защо да ми благодарите — каза Нехлюдов.

— Какво ще се разплащаме! Бог ще уреди нашите сметки — каза тя и черните й очи блеснаха от бликналите в тях сълзи.

— Колко добра жена сте вие! — каза той.

— Аз — добра? — каза тя през сълзи и лицето й се озари от жалка усмивка.

— Are you ready^[1]? — попита в този момент англичанинът.

— Directly^[2] — отвърна Нехлюдов и я попита за Крилцов.

Тя се съвзе от вълнението и спокойно разправи всичко, което знаеше: Крилцов отслабнал много по пътя и веднага бил настанен в болницата. Маря Павловна се безпокояла много, молела да постъпи в болницата като болногледачка, но не я пуснали.

— Сега да си вървя ли? — каза тя, като забеляза, че англичанинът чака.

— Не се сбогувам, ние пак ще се видим — каза Нехлюдов.

— Простете — каза тя едва чуто.

Очите им се срещнаха и по странния разноглед поглед и жалостната усмивка, с която тя каза своето „простете“, а не „прощавайте“, Нехлюдов разбра, че от двете предположения за причината на нейното решение вярно беше второто — тя го обичаше и мислеше, че ако се свърже с него, ще развали живота му, а като иде със Симонсон, го освобождава, и сега се радваше, че е изпълнила това, което искаше, и същевременно страдаше от раздялата с него.

Тя стисна ръката му, бързо се обърна и излезе.

Нехлюдов потърси с очи англичанина, за да вървят, но англичанинът записваше нещо в бележника си. За да не го откъсва от работата му, Нехлюдов седна на дървената пейка до стената и изведнъж усети страшна умора. Беше уморен не от безсънната нощ, не от пътуването, не от вълнение, а се чувствуваше страшно уморен от целия живот. Облегна се на гърба на пейката, на която седеше, затвори очи и в миг заспа тежък, мъртвешки сън.

— Какво, сега желаете ли да разгледате килиите? — попита директорът.

Нехлюдов се сепна и се учуди къде е. Англичанинът бе свършил бележките си и бе пожелал да разгледа килиите. Нехлюдов тръгна след него, уморен и безучастен.