Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XXXVIII

Когато Нехлюдов стигна на гарата, всички затворници вече седяха във вагоните с решетки на прозорците. На перона стояха няколко души изпращачи — не ги пущаха до вагоните. Конвойните днес бяха особено угрижени. По пътя от затвора до гарата бяха паднали и умрели от удар освен ония двама души, които беше видял Нехлюдов, още трима: единият беше отнесен както първите двама в най-близкия участък, а двамата паднаха вече тук, на гарата.[1] Конвойните бяха угрижени не за това, че под техен конвой са умрели петима души, които можеха да бъдат и живи. Това не ги интересуваше, интересуваше ги друго, че трябваше да изпълнят всичко, което се изискваше по закона в такива случаи: да се предадат където трябва мъртъвците и книжата и вещите им и да се зачеркнат от списъците на ония, които трябваше да се карат в Нижни, а това създаваше много грижи, особено в такава горещина.

И тъкмо с това бяха заети конвойните и затова, докато не беше свършено всичко, не пущаха Нехлюдов и другите, които искаха да се приближат до вагоните. Все пак обаче пуснаха Нехлюдов, защото той даде пари на конвойния подофицер. Този подофицер пусна Нехлюдов и го помоли само да свърши по-бързо и да се оттегли, за да не го види началникът. Вагоните бяха всичко осемнадесет и всички, освен вагона на началството бяха претъпкани със затворници. Вървейки край прозорците на вагоните, Нехлюдов се вслушваше в онова, което ставаше вътре. Във всички вагони се чуваше звън на вериги, суетене, говор, смесен с безсмислени псувни, но никъде не говореха, както очакваше Нехлюдов, за падналите по пътя другари. Ставаше дума повече за торбите, за вода за пиене и за места.

Надзърнал в прозореца на един вагон, Нехлюдов видя в средата на прохода конвойни, които снемаха белезниците на затворниците. Затворниците простираха ръце и един от конвойните отключваше с ключ белезниците и ги снемаше. Другият събираше белезниците.

След като мина през всички мъжки вагони, Нехлюдов се приближи до женските. Във втория от тях се чуваше равномерен женски стон и нареждане:

— О-о-о… божичко!… О-о-о… божичко!…

Нехлюдов отмина и насочен от конвойния, се приближи до прозореца на третия вагон. Щом Нехлюдов приближи глава до прозореца, отвътре го лъхна горещина, наситена с гъст мирис от човешки изпарения, и ясно се чуха пискливи женски гласове. На всички пейки седяха зачервени потни жени в халати и по блузи и високо разговаряха. Приближилото се до решетката лице на Нехлюдов привлече вниманието им. Най-близките млъкнаха и пристъпиха към него. Маслова, само по блуза и без забрадка, седеше пред отсрещния прозорец. По-насам седеше бялата, усмихваща се Федося. Като позна Нехлюдов, тя побутна Маслова и й посочи с ръка към прозореца. Маслова стана бързо, сложи забрадката на черните си коси и с оживило се, зачервено, потно, усмихнато лице се приближи към прозореца и се хвана за решетката.

— Ей, че горещо — каза тя, радостно усмихната.

— Получихте ли нещата?

— Получих, благодаря.

— Нещо не ви ли трябва? — попита Нехлюдов, усетил как от вагона иде горещина като от баня.

— Нищо не ми трябва, благодаря.

— Да имаше вода! — каза Федося.

— Да, да имаше вода! — повтори Маслова.

— Та нима нямате вода?

— Донасят, но всичката е изпита.

— Ей сега — каза Нехлюдов — ще помоля конвойния. Да знаете, до Нижни няма да се видим.

— А вие нима пътувате? — каза Маслова, сякаш не знаеше това, и погледна радостно Нехлюдов.

— Заминавам със следващия влак.

Маслова не каза нищо и само след няколко секунди дълбоко въздъхна.

— Вярно ли е, господарю, че са уморили дванайсет души затворници? — каза с груб селяшки глас стара, сурова затворничка.

Беше Корабльова.

— За дванайсет не съм чувал. Аз видях двама — каза Нехлюдов.

— Разправят, че били дванайсет. Зер нищо няма да им направят за това? Виж ти дяволи!

— А от жените на никоя ли не прилоша? — попита Нехлюдов.

— Женорята са по-яки — каза със смях друга нисичка затворничка, — само една решила сега да ражда. Ей я как вие — каза тя, като посочи съседния вагон, откъдето се чуваха все същите стонове.

— Питате дали ми трябва нещо — каза Маслова, като се мъчеше да сдържи радостната си усмивка, — не може ли тая жена да я оставят, че да се не мъчи. Да бяхте казали на началството.

— Да, ще кажа.

— И после не може ли тя да види мъжа си Тарас — прибави тя, като посочи с очи усмихващата се Федося. — Нали той пътува с вас?

— Господине, не може да се разговаря — чу се гласът на конвойния подофицер.

Той не беше онзи, който пусна Нехлюдов. Нехлюдов се дръпна и отиде да търси началника, за да го помоли за родилката и за Тарас, но дълго не можа да го намери и да получи отговор от конвойните. Те бяха в голяма тревога — едни водеха някъде някакъв затворник, други тичаха да си купят провизии и наместваха багажа си във вагоните, трети прислужваха на дамата, която пътуваше с конвойния офицер, и неохотно отговаряха на въпросите на Нехлюдов.

Нехлюдов видя конвойния офицер едва след втория звънец. Като изтриваше с късата си ръка мустаците, които закриваха устата му, и дигаше рамене, офицерът се караше за нещо на фелдшера.

— Вие какво искате собствено? — попита той Нехлюдов.

— Там, във вагона, ражда една жена, мисля, че би трябвало…

— Че нека ражда. После ще видим — каза конвойният, като влизаше в своя вагон и живо размахваше късите си ръце.

В тоя миг мина кондукторът със свирка в ръка. Чу се последният звънец, свирка и между изпращачите на перона и в женския вагон избухна плач и нареждане. Нехлюдов стоеше заедно с Тарас на перона и гледаше как отминаваха един по един вагоните с решетки на прозорците и мяркащите се в тях бръснати глави на мъжете. После с него се изравни първият женски вагон, в чиито прозорци се виждаха гологлави и забрадени жени, после вторият вагон, от който се чуваше все тоя стон на жената; после вагонът, в който беше Маслова. Тя стоеше заедно с другите на прозореца, гледаше Нехлюдов и жално му се усмихваше.

Бележки

[1] В началото на 80-те години петима души затворници умряха от слънчев удар в един ден, когато ги извеждаха от Бутирския затвор за гарата на Нижгородската линия. (Авт.)