Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XII

Затворът беше далеч, а беше вече късно и затова Нехлюдов взе файтон и потегли към затвора. На една улица файтонджията, човек на средна възраст с умно и добродушно лице, се обърна към Нехлюдов и посочи едно огромно строящо се здание.

— Ей, че къща са издигнали — каза той, като че беше отчасти виновник за тоя строеж и се гордееше с това.

Наистина строежът беше огромен и в някакъв сложен необикновен стил. Здрава скеля от големи борови греди, хванати с железни скоби, обикаляше издигащата се постройка и я отделяше от улицата с дъсчена ограда. По дъските на скелята сновяха като мравки работници, опръскани с вар: едни зидаха, други дялаха камъни, трети изнасяха нагоре тежки и сваляха празни тарги и кофи.

Дебел и прекрасно облечен господин, навярно архитектът, застанал до скелята и сочещ нагоре с ръка, говореше на предприемача-владимировец, който слушаше почтително. От вратата покрай архитекта и предприемача излизаха празни и влизаха пълни коли.

„И колко са сигурни всички, и тия, които работят, и тия, които ги карат да работят, че това трябва да бъде тъкмо тъй, че докато в къщи бременните им жени работят непосилна работа и децата им, в парцаливи шапчици, се усмихват старчески пред близката гладна смърт, като мърдат крачка, те трябва да строят този глупав, ненужен дворец за някакъв глупав и ненужен човек, един от ония, които ги разоряват и ограбват“ — мислеше Нехлюдов, като гледаше зданието.

— Да, глупашки дом — изказа той гласно мисълта си.

— Как глупашки? — възрази обиден файтонджията. — Благодарни сме, дава работа на хората, съвсем не е глупашки.

— Да, но това е ненужна работа.

— Сигурно е нужна, щом строят — възрази файтонджията, — народът се прехранва.

Нехлюдов млъкна, толкова повече, че беше трудно да се говори от грохота на колелата. Близо до затвора файтонджията премина от калдъръма на шосето, тъй че беше по-леко да се говори, и той пак се обърна към Нехлюдов.

— И колко много народ днес идва в града — чудо — каза той, полуизвърнат на капрата, като сочеше на Нехлюдов групата работници от село с пили, брадви, с кожухчета и торби през рамо, която идеше насреща им.

— Нима повече, отколкото други години? — попита Нехлюдов.

— Къде ти! Така се нацъцкват навсякъде, страшна работа! Господарите изхвърлят хората като трески. Навсякъде е пълно.

— Но защо е така?

— Размножиха се. Няма къде да ги дяват.

— Та какво, че са се размножили? Защо не си стоят на село?

— Няма какво да правят на село! Няма земя.

Нехлюдов изпита чувство, като че го шибнаха по болно място. Като че нарочно се удряш все на болното място, а така изглежда, защото само ударите по болното място се усещат.

„Нима навсякъде е едно и също?“ — помисли си той и почна да разпитва файтонджията колко земя има тяхното село, колко земя има сам той и защо живее в града.

— Земята ни, господарю, е хектар на човек. Ние сме трима души — охотно се разприказва файтонджията. — У дома имам баща, брат, другият е войник. Те се оправят. А и няма с какво да се оправят. И брат ми искаше да иде в Москва.

— А не може ли да се наеме земя?

— Къде ще наемеш днес! Предишните господарчета пропиляха своята. Търговци я заграбиха цялата. От тях не можеш я купи, сами я обработват. В наше село владее френецът, дето я купи от предишния господар, не дава земя под наем, проклетникът.

— Какъв френец?

— Френецът Дюфар, може би сте чували. В големия театър прави перуки на актьорките. Доходна работа, пари натрупа. От господарката ни купи цялото имение. Сега той ни владее. Каквото иска, това прави с нас. Благодарим, сам той е добър човек. Само жена му, наша рускиня, е такваз кучка, че да не дава господ. Граби народа. Беда! Ето го и затвора. Къде, към входа ли да ви закарам? Май че не пущат.