Лев Толстой
Възкресение (86)

XXVII

Последната работа, която задържаше Нехлюдов в Петербург, беше делото на сектантите, чиято молба до царя той възнамеряваше да подаде чрез бившия си другар от полка, флигеладютанта Богатирьов. Сутринта той отиде у Богатирьов и го завари още в къщи, макар и на тръгване, през време на закуската. Богатирьов беше нисък, набит човек, надарен с рядка физическа сила — можеше подкова да извие, — добър, честен, прям и дори либерален. Въпреки тия си качества той беше близък на двора и обичаше царя и семейството му и умееше по някакъв чуден начин, живеейки сред тая висша среда, да вижда в нея само хубавото и да не участвува в нищо лошо и безчестно. Той никога не осъждаше нито хората, нито мероприятията, а или мълчеше, или казваше каквото имаше да каже със смел, висок глас, сякаш крещеше, като при това често се смееше със също такъв висок смях. И правеше това не от политичност, а защото такъв му беше характерът.

— Много хубаво направи, че се отби. Искаш ли да закусиш? Сядай. Бифтекът е чудесен! Аз винаги започвам и свършвам със същественото. Ха-ха-ха! Пий вино — викаше той, като сочеше шишето с червено вино. — А пък аз мислех за теб. Молбата ще предам. Ще я дам на ръка — това е сигурно, само че дойде ми на ум, не е ли по-добре да идеш по-напред при Топоров.

Нехлюдов се намръщи при името на Топоров.

— Всичко зависи от него. Защото пак него ще питат. А може и той сам да ти свърши работа.

— Щом ти ме съветваш, ще ида.

— Много добре. Е, как ти действува Питер? — извика Богатирьов. — Кажи де?

— Чувствувам, че се хипнотизирам — каза Нехлюдов.

— Хипнотизираш ли? — повтори Богатирьов и високо се разсмя. — Не искаш, е, както щеш. — Той изтри със салфетката мустаците си. — Значи, отиваш, а? Ако той не направи нищо, дай ми я, утре ще я подам — извика той, стана от масата, широко се прекръсти, очевидно също тъй несъзнателно, както изтри устата си, и почна да опасва сабята. — А сега извинявай, трябва да вървя.

— Ще излезем заедно — каза Нехлюдов, като стискаше с удоволствие силната, широка ръка на Богатирьов и както винаги под приятното впечатление на нещо здраво, спонтанно, свежо, се раздели с него пред вратата.

Макар да не очакваше нещо добро от посещението си, все пак по съвета на Богатирьов Нехлюдов се запъти при Топоров, лицето, от което зависеше делото на сектантите.

Длъжността, която заемаше Топоров, по предназначението си криеше вътрешно противоречие, което не можеше да види само човек тъп и лишен от нравствено чувство. Топоров притежаваше и двете отрицателни качества. Противоречието, което съдържаше заеманата от него длъжност, се състоеше в това, че предназначението на длъжността му беше да поддържа и брани с външни средства, включително и насилието, оная черква, която по своето собствено определение е създадена от самия бог и не може да бъде разклатена нито от вратите на ада, нито от каквито и да е било човешки усилия. И това човешко учреждение, начело на което стоеше Топоров със своите чиновници, трябваше да поддържа и защищава тъкмо онова божествено и с нищо непоклатимо божествено учреждение. Топоров не виждаше това противоречие или не искаше да го види и затова много сериозно беше загрижен да не би някой ксендз, пастор или сектант да разруши тая черква, която не могат да надвият вратите на ада. Като всички хора, лишени от основно религиозно чувство, от съзнание за равенство и братство между хората, Топоров беше напълно убеден, че народът се състои от същества, напълно различни от него, и че за народа е крайно нужно това, без което сам той много добре можеше да мине. Дълбоко в душата си той не вярваше в нищо и намираше това състояние за много удобно и приятно, но се боеше да не би и народът да изпадне в такова състояние и смяташе, както той казваше, за свой свещен дълг да спаси народа от това.

Както в една готварска книга се казва, че раците обичат да бъдат варени живи, той беше напълно убеден и не в преносен смисъл, както тоя израз се разбира в готварската книга, а в пряк — мислеше и говореше, че народът обича да бъде суеверен.

Той се отнасяше към поддържаната от него религия, както птицевъд се отнася към животинските отпадъци, с които храни кокошките си: отпадъците са много неприятни, но кокошките ги обичат и ги ядат, и затова трябва да ги храни с тях.

— Разбира се, всички тия Иверски, Казански, Смоленски богородици са много грубо идолопоклонство, но народът обича това и вярва в него, и затова трябва да поддържаме тия суеверия. Тъй мислеше Топоров, без да взема пред вид, че ако му се струва, че народът обича суеверието, то е само защото винаги са се намирали и сега се намират такива жестоки хора, какъвто беше и той, Топоров, които, просветили се вече, използуват своята просветеност не за това, за което трябва да я използуват — за помощ на изтръгващия се от мрака на невежеството народ, — а само за това, да се затвърди то в него.

Когато Нехлюдов влезе в приемната, Топоров разговаряше в кабинета си с една калугерка-игуменка, бойка аристократка, която разпространяваше и поддържаше православието в Западния край между насила привлечените към православието унияти.

Чиновникът за особени поръчки, който дежуреше в приемната, разпита Нехлюдов по каква работа е дошъл и като разбра, че Нехлюдов се е заел да предаде молбата на сектантите на царя, го попита дали не може да му даде молбата да я прегледа. Нехлюдов даде молбата и чиновникът тръгна с молбата към кабинета. Калугерката, с калимавка, с развяващ се воал и повлечен подире й черен шлейф, скръстила белите си ръце с поддържани нокти, в които държеше топазени броеници, излезе от кабинета и тръгна към изхода. Все още не повикваха Нехлюдов да влезе. Топоров четеше молбата и поклащаше глава. Той беше неприятно учуден, четейки тази ясно и силно написана молба.

„Само да попадне в ръцете на царя, тя може да възбуди неприятни въпроси и недоразумения“ — помисли той, като дочете молбата. И като я сложи на масата, позвъни и заповяда да поканят Нехлюдов.

Той познаваше делото на тия сектанти, беше получил вече молбата им. Делото се състоеше в това, че отклонили се от православието християни били увещавани, а после дадени под съд, но съдът ги оправдал. Тогава архиереят и губернаторът решили, въз основа на незаконността на брака, да разпратят мъжете, жените и децата в разни места на заточение. И ето тези бащи и жени молеха да не ги разделят. Топоров си спомни как това дело дойде за пръв път при него. И тогава той се двоумеше — дали да не го прекрати. Но не можеше да има никаква вреда от утвърждаването на разпоредбата за разпращане по различни места членовете на семействата на тия селяни; оставянето им пък на местожителствата можеше да има лоши последици върху останалото население, в смисъл на отлъчването от православието, освен това то показваше усърдието на архиерея, и затова той бе дал ход на делото така, както беше насочено.

А сега, с такъв защитник като Нехлюдов, който имаше връзки в Петербург, делото можеше да бъде предоставено на царя като нещо жестоко или да попадне в чуждестранните вестници, и затова той веднага взе неочаквано решение.

— Здравейте — каза той с вид на много зает човек, като посрещна прав Нехлюдов и веднага пристъпи към въпроса. — Знам това дело. Щом погледнах имената, спомних си за това нещастно дело — каза той, взел в ръка молбата и показвайки я на Нехлюдов. — И аз много ви благодаря, че ми напомнихте за него. Губернаторските власти са се престарали… Нехлюдов мълчеше, загледан с лошо чувство в неподвижната маска на бледното лице. — И ще разпоредя тази мярка да бъде отменена и хората върнати по местожителствата им.

— Тъй че мога да не давам ход на тази молба? — каза Нехлюдов.

— Напълно. Аз ви обещавам това — каза той с особено ударение на думата „аз“, очевидно убеден напълно, че неговата честност, неговата дума са най-доброто поръчителство. — Но най-добре да го напиша още сега. Благоволете да поседнете.

Той пристъпи към масата и почна да пише. Без да седне, Нехлюдов гледаше отгоре тоя тесен, плешив череп, тая ръка с дебели сини жили, която бързо движеше перото, и се чудеше защо той прави това, което прави, и го прави тъй загрижено — тоя очевидно равнодушен към всичко човек. Защо?

— Ето на̀ — каза Топоров, като запечатваше плика: — кажете на вашите клиенти — прибави той, като свиваше устни в нещо като усмивка.

— Защо тогава са страдали тия хора? — каза Нехлюдов, като вземаше плика.

Топоров вдигна глава и се усмихна, като че въпросът на Нехлюдов му причиняваше удоволствие.

— Това не мога да ви кажа. Мога да ви кажа само това, че народните интереси, които ние пазим, са тъй важни, че излишното усърдие по верските въпроси не е тъй страшно и вредно, както разпространяващото се днес излишно равнодушие към тях.

— Но как тъй в името на религията се нарушават основните изисквания за добро — разделят се семейства…

Топоров се усмихна пак тъй снизходително, сякаш намираше думите на Нехлюдов за много мили. Каквото и да кажеше Нехлюдов, Топоров би го намерил мило и едностранчиво от гледището, както той мислеше, на широкото държавническо положение, което заемаше.

— От гледището на частния човек това може да изглежда така — каза той, — но от държавническо гледище изглежда малко по-инак. Впрочем моите почитания — каза Топоров, като навеждаше глава и подаваше ръка.

Нехлюдов я стисна и мълком бързо излезе, като съжаляваше, че е стиснал тази ръка.

„Народните интереси“ — повтори той думите на Топоров. „Твоите интереси, само твоите“ — мислеше той на излизане от Топоров.

И като прекара през ума си всички ония хора, върху които се извършваше дейността на учрежденията, възстановяващи справедливостта, поддържащи вярата и възпитаващи народа — от жената, наказана за безпатентна търговия с алкохол, момчето — за кражба, скитника за скитничество, подпалвача — за палеж, банкера — за злоупотреба или тая нещастна Лидия само за това, защото са очаквали да получат от нея нужните сведения, и сектантите за нарушение на православието, и Гуркевич за желанието му да има конституция, — за Нехлюдов стана напълно ясно, че всички тия хора бяха залавяни, затваряни или заточавани не защото са нарушили справедливостта или са извършвали беззакония, а само за това, че са пречили на чиновниците и на богатите да владеят онова богатство, което са събирали от народа.

А пречеше и жената, търгуваща без патент, и крадецът, който шари из града, и Лидия с прокламациите, и сектантите, разрушаващи суеверието, и Гуркевич с конституцията. И затова за Нехлюдов беше напълно ясно, че всички тия чиновници — като се почне от мъжа на леля му, сенаторите и Топоров и се свърши с всички ония мънички, чисти и коректни господа, които седяха зад масите в министерствата — никак не се смущаваха от това, че страдат невинни хора, а бяха загрижени само за това, как да отстранят всички опасни елементи.

Тъй че не само не се спазваше правилото за прощаването на десет виновни, за да не се обвини един невинен, а, напротив, както, за да се изреже гнилото, трябва да се засегне и здравото — отстраняваха се чрез наказание десет безопасни, за да отстранят един наистина опасен.

Това обяснение на всичко, което ставаше, изглеждаше на Нехлюдов много просто и ясно, но именно тази простота и яснота караха Нехлюдов да се двоуми в признаването му. Не е възможно такова сложно явление да има такова просто и ужасно обяснение, не е възможно всички тия думи за справедливост, добро, закон, вяра, бог и тям подобни да бъдат само думи и да прикриват най-груба корист и жестокост.