Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Воскресение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
dodolion (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Възкресение

Руска. Второ издание

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Художествено оформление: Иван Кьосев

Литературна група IV

Редактор: Лиляна Ацева

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лидия Стоянова, Радослава Маринович

Издател: ДИ „Народна култура“

Излязла от печат: април 1976

Брой страници: 488

Печатни коли: 30 1/2

Издателски коли: 25,62

Формат: 84×108/32

Тираж: 70125

Преводач: Людмил Стоянов

ДПК „Димитър Благоев“, ул. Ракитин 2

 

Л. Н. Толстой

Воскресение

роман

Собрание сочинений в 14 томах. (т. 13)

Издательство: „Художественная литература“.

Москва 1964

Забележки: И в двете хартиени издания — второ и трето, „Народна култура“, 1976 г. и 1980 г. са отпечатали, че руското издание от 1964 г. е от 14 тома, може да е техническа грешка вместо 20 тома. В първото издание от 1956 г., „Народна култура“, е посочено „Дадена за печат: 11.VI.1956, преведе от руски: Людмил Стоянов“, затова посочвам година на превода 1955–1956, нямам други данни за превода. (Бел. zelenkroki)

История

  1. — Добавяне

XV

Цял живот след това тази утринна остана за Нехлюдов един от най-светлите и силни спомени.

Когато в черния мрак, тук-там осветен от белеещия се сняг, цапайки във водата, той влезе в черковния двор на наострилия уши жребец поради запалените около черквата свещи, службата беше вече започнала. Познали племенника на Маря Ивановна, селяните го отведоха на сухо място, за да слезе, поеха коня му да го вържат и придружиха Нехлюдов до черквата. Черквата беше пълна с празнично пременен народ.

Отдясно стояха мъжете: старците — в кафтани домашна направа, с цървули от лико и чисти бели навои, а младите — в нови сукнени кафтани, препасани с ярки пояси, и с ботуши. Отляво бяха жените — с червени копринени кърпи, с кадифени подевки, с яркочервени ръкави и със сини, зелени, червени и пъстри фусти, с високи обувки с налчета. Скромни бабички с бели кърпи и сиви кафтани, в старинни поли и чехли или в нови цървули от лико стояха зад тях; между едните и другите стояха празнично облечени деца с намаслени коси. Селяните се кръстеха и се кланяха, като отмахваха коси; жените, особено бабичките — вперили избелели очи в една икона със свещи, движеха, притискайки силно, събраните пръсти към забрадката на челото, към раменете и към корема си и като шепнеха нещо, се кланяха ниско или падаха на колене. Децата, които подражаваха на възрастните, се молеха старателно, когато ги гледаха. Златният иконостас пламтеше сред свещиците, които окръжаваха от всички страни обвитите в злато големи свещи. Полилеят беше отрупан със свещи, от клиросите се чуваха веселите напеви на доброволците-певци с гръмливи басове и тънките дисканти на момчетата.

Нехлюдов излезе напред. По средата стоеше аристокрацията: помешчикът с жена си и сина си в матроска блуза, приставът, телеграфистът, търговецът с ботуши, кметът с медала и отдясно на амвона, зад помешчицата, Матрьона Павловна в шанженираща лилава рокля и бял шал с кенари и Катюша в бяла рокля с бастички на корсажа, със светлосин колан и с червена панделка на черната коса.

Всичко беше празнично, тържествено, весело и прекрасно: и свещениците със светлосребърните раса със златни кръстове, и дяконът, и певците в празнични сребърни и златни стихари, и празнично облечените доброволци-певци с намаслени коси, и веселите игриви напеви на празничните песни, и непрестанното благославяне на народа от свещениците с тройните, увити с цветя свещи, и постоянно повтаряните възгласи: „Христос възкресе!“, „Христос възкресе!“ Всичко беше прекрасно, но най-хубава беше Катюша с бялата рокля и светлосиния колан, с червената панделка в черната коса и със сияещите от възторг очи.

Нехлюдов чувствуваше, че тя го вижда, без да поглежда встрани. Той разбра това, когато мина край нея към олтара. Нямаше какво да й каже, но той измисли и каза, като минаваше край нея:

— Леля каза, че ще отговява след утринната служба!

Младата кръв както винаги, когато тя го погледнеше, заля цялото й мило лице и черните очи, усмихнати и радостни, гледайки наивно отдолу нагоре, се спряха на Нехлюдов.

— Знам — каза тя усмихнато.

В това време, проправяйки си път с медно кафениче в ръка между народа, край Катюша мина клисарят и без да я погледне, я закачи с полата на стихара си. Клисарят очевидно от уважение към Нехлюдов, като го заобикаляше, закачи Катюша. За Нехлюдов беше непонятно как тъй този клисар не разбира, че всичко, което съществува тук, пък и навред по света, съществува само за Катюша и че може да се пренебрегне всичко друго, само не нея, защото тя е център на всичко. За нея блестеше златото на иконостаса и горяха всички свещи на полилея и върху свещниците, за нея бяха тия радостни напеви: „Пасха господня, радуйтесь, людие.“ И всичко, което беше хубаво на света, всичко беше за нея. И — струваше му се — Катюша разбира, че всичко това е за нея. Тъй се струваше на Нехлюдов, когато поглеждаше стройната й фигура в бяла рокля с бастички и съсредоточеното й радостно лице, по чийто израз той виждаше, че съвсем същото, което пееше в неговата душа, пее и в нейната.

Между първата и втората служба Нехлюдов излезе от черквата. Народът му отваряше път и се кланяше. Някои го познаваха, други питаха: „Кой е този?“ В преддверието той се спря. Просяците го заобиколиха, той им раздаде дребните пари, които имаше в кесията си, и слезе по стъпалата.

Беше се съмнало вече толкова, че се виждаше ясно, но слънцето още не изгряваше. По гробовете около черквата бяха насядали хора. Катюша беше още в черквата и Нехлюдов се спря да я почака.

Хората продължаваха да излизат и като тропаха с гвоздеите на ботушите си по плочите, заслизаха по стъпалата и се пръснаха из черковния двор и гробището.

Побелял старец с трепереща глава, сладкарят на Маря Ивановна, спря Нехлюдов, честити му празника и жена му — бабичка със сбръчкана шия под копринена забрадка, извади от джоба си жълто шафранено яйце и му го подаде. Пристъпи и млад усмихнат снажен селянин в нова подевка и зелен пояс.

— Христос възкресе! — каза той с усмихнати очи, пристъпи към Нехлюдов и като го лъхна с особения селяшки приятен мирис и го погъделичка с къдравата си брадичка, го целуна три пъти направо по устата с твърдите си свежи устни.

Докато Нехлюдов се целуваше със селянина и вземаше от него тъмнокафявото яйце, се показаха шанжениращата рокля на Матрьона Павловна и милата черна главичка с червена панделка.

Тя веднага го съзря през главите на онези, които вървяха пред нея, и той видя как лицето й просия.

Те излязоха с Матрьона Павловна в преддверието и се спряха да дадат милостиня на просяците. Към Катюша пристъпи просяк с червена заздравяла рана вместо нос. Тя извади от кърпичката си нещо, подаде му го, след това се приближи до него и без да изрази ни най-малкото отвращение, напротив, със същите радостно сияещи очи, го целуна три пъти. И в тоя миг, когато целуваше просяка, очите й срещнаха погледа на Нехлюдов. Тя сякаш го попита: добре ли е, така ли трябва да постъпи?

„Тъй, тъй, мила, всичко е хубаво, всичко е чудесно, обичам те!“

Те излязоха от преддверието и той пристъпи към нея. Не искаше да я разцелува, искаше да бъде само по-близо до нея.

— Христос възкресе! — каза Матрьона Павловна, като наведе глава и се усмихна с тон, който казваше, че днес всички са равни, изтри уста със сгъната като мишка кърпичка и подаде напред устните си.

— Истина възкресе! — отвърна Нехлюдов и двамата се целунаха.

Той се обърна към Катюша. Тя пламна и в същия миг се приближи към него.

— Христос възкресе, Дмитрий Иванович!

— Истина възкресе! — каза той. Те се целунаха два пъти и като че се замислиха — дали трябва да се целунат още веднъж, после сякаш решиха, че трябва, целунаха се трети път и се усмихнаха и двамата.

— Няма ли да идете при свещеника? — попита Нехлюдов.

— Не, Дмитрий Иванович, ние ще поседим тук — каза Катюша, като въздъхна тежко с пълни гърди, сякаш след радостен труд, и го погледна право в очите с покорните си, девствени, любещи, малко разногледи очи.

В любовта между мъжа и жената винаги има един миг, когато тая любов достига своя зенит, когато в нея няма нищо съзнателно, разсъдъчно и няма нищо чувствено. Такъв миг беше за Нехлюдов тази нощ на светлото Христово възкресение. Когато сега си спомняше Катюша, от всички положения, в които я бе виждал, този миг засенчваше всички други. Черната, гладка, блестяща главичка и бялата рокля с бастички, девствено обхванала стройния й стан с невисоките гърди, и тази руменина, и тия нежни, гледащи малко накриво от безсънната нощ блестящи черни очи, и цялото й същество издаваха две главни особености: девствената чистота на любовта и не само към него — той знаеше това, — но любов към всички и към всичко, не само към доброто, което съществува в света, но и към оня просяк, когото тя разцелува.

Той знаеше, че тази любов съществува у нея, защото и той я чувствуваше през тази нощ и през това утро и чувствуваше, че в тая любов той се слива в едно с нея.

Ах, ако можеше всичко да спре до това чувство, което изпитваше той през тази нощ! „Да, цялата тази ужасна история стана вече след онази нощ на светлото Христово възкресение!“ — мислеше си той сега, седнал до прозореца в стаята на съдебните заседатели.