Джаки Колинс
Американска звезда (86)

Осемдесет и пета глава

Лорън се обади на Оливър в Южна Франция, за да се увери, че е пристигнал благополучно и се е настанил.

— Много добре се чувствам — успокои я той. — Снощи Пеги ме покани на вечеря.

Лорън смътно си спомняше Пеги — английска вдовица с благородническа титла, която продаде на Оливър селската си къща.

— Това е добре. Ще тръгна веднага щом имам възможност.

— Не е необходимо да бързаш. Тук е хубаво, спокойно и тихо. Доволен съм.

О, Боже! Дали да не си вземе плетката?

Оливър изглеждаше абсолютно удовлетворен от безметежния живот, но тя не бе сигурна, че той ще допадне и на нея. Може би правеше грешка. Щеше й се да има куража да му го каже. Не. Невъзможно. Това е нейният живот.

Лоренцо й се обади бодър и подранил, за да й съобщи, че снимките са насрочени за следващия ден.

— И повече никакви номера, Лоренцо — сряза го тя. — Трябва да заминавам.

Той се засегна.

— Моля те, Лорън, не ме обиждай.

Тя се облече и започна да се разхожда из апартамента, който обикваше все повече. Беше обявен за продан и всеки ден идваха хора на оглед. Беше й неприятно да им показва стаите и се стараеше да стои настрана, като оставяше всичко в ръцете на агента по недвижимите имоти. В продължение на дванайсет години тук бе домът й и сигурно щеше да й липсва.

Отпи от утринното си кафе, седнала на терасата с изглед към Манхатън. Декемврийският ден бе мразовит, но ясен. Обичаше да съзерцава оживения град, който се простираше в краката й.

Прислужницата донесе вестниците. Тя ги прелисти набързо и се спря на едно съобщение в „Ю Ес Ей Тудей“. Прегледа го веднъж, после го прочете бавно:

Днес в целия свят милиони почитатели на суперзвездата Ник Ейнджъл празнуват трийсет и петата годишнина от рождението му и премиерата на най-новия му филм „Тъжният убиец“.

Студио „Пантър“ излезе със специално съобщение, че Ник няма да присъства на премиерата на „Тъжният убиец“ в Лос Анжелос, както се очакваше. Според говорителя на Ейнджъл актьорът щял да прекара рождения си ден в Ню Йорк.

Ник е в Ню Йорк и днес е рожденият му ден… Щеше ли някога да го забрави?

След като има днес рожден ден, мога да му се обадя.

Не, не можеш.

Защо не?

Защото ще пожелае да те види, а ти заминаваш, за да започнеш нов живот с Оливър във Франция.

Затвори очи за миг, видя лицето му и повече от всичко друго на света й се прииска да е с него.

Защо се самонаказваш, Робъртс?

Не се самонаказвам.

Самонаказваш се. Щом искаш да си с него, бъди.

Убих баща му.

Може би. А може би не.

Убих детето му.

Нямаше избор.

Отиде до телефона. Докосна слушалката. После поклати глава. Не, не е редно. Отново ще предизвика съдбата — просто няма смисъл.

Синдра се обади на Хъни втори път.

— Излезе рано — обясни й Хъни. — Мисля, че със самолета си.

— Но аз трябва да говоря с него — настояваше Синдра.

— Ще се върне по-късно. Организирам изненадващ купон в негова чест.

— Ник не обича изненадите.

Хъни се засмя доволно.

— Тази ще я хареса.

— Дай ми Харлан да говоря с него — поиска Синдра.

Харлан взе слушалката и се държа по-превзето от обикновено. Откакто се премести в Ню Йорк, бе станал доста язвителен.

— Сестричке, мила, с какво мога да ти бъда полезен?

— Трябва да открия Ник. Има ли начин да се свържа с него?

— Той не е в много добро настроение — предупреди я Харлан. — Изхвърча оттук, сякаш имаше перка на задника си.

— Кажи му да ми се обади, щом се върне.

— Дадено.

Излезе и остави всички в апартамента, сега беше съвсем сам.

Пред контролното табло на малкия си самолет Ник изпита усещането за пълна свобода. Имаше нещо прекрасно в това да си сам, съвсем сам, далеч от вниманието на когото и да било — рядкост за него. Разбира се, той си имаше своите убежища, но едно по едно те бяха разкрити. „Нашънъл Инкуайърър“ се сдоби с телефонния номер на къщата на плажа. Всеки негов почитател в града знаеше адреса на дома му. Повечето от деловите му познати по един или друг начин бяха намерили домашния му телефон.

Сега бе избягал от всичко и от всички и това чувство бе чудесно.

Никога не си бе представял, че може да се увлече по летенето. Захвана се заради мъжки бас с възрастен актьор, който се появи в един от филмите му. Сега това му носеше по-голяма наслада от всичко останало.

„Смятайте ме за умрял.“

Изкусителна мисъл. Може да насочи тази малка машинка направо към шибания океан и да изчезне завинаги. Последната тръпка. Никакви боричкания повече. Никаква слава. Защото славата задушава живота в него. Нищо на този свят вече не му носи щастие… Освен Лорън…

И какво стори той за нея?

Остави я да си отиде. Дори не си направи труда да я преследва.

„Обади ми се, когато бъдеш свободна“, само това й каза. Оттогава изминаха четири години.

Тя никога няма да напусне Оливър. Ще остане с него, докато той угасне.

Е, по дяволите, Ник не може повече да издържа.

Неочакван импулс го накара да обърне самолета и да се насочи обратно към пистата.