Джаки Колинс
Американска звезда (72)

Седемдесет и първа глава

Арита Мей гледаше Синдра, сякаш виждаше призрак.

— Мамо — повика я нежно Синдра, шокирана от това колко отслабнала е и какъв запуснат вид има майка й. — Мамо, аз съм Синдра.

Арита Мей невярващо поклати глава.

— Може ли да влезем? — попита Синдра и застана до вратата.

— Я виж, моето момиче. — Арита Мей говореше с тих треперещ глас. — Толкова си хубава.

Лицето на Синдра засия.

— Да, мамо, така ли мислиш? Наистина ли мислиш така?

— Трябва да те нашляпам по дупето. — Арита Мей възвърна обичайния си тон. Погледна Ник. — А ти какво ще кажеш за себе си?

Боже! Като че ли бе някогашното момче.

— Доста време те търсихме, докато те намерим — измънка той.

— Ако знаех къде сте избягали, щях да ви оставя адрес — рече язвително тя, все същата язвителна Арита Мей.

Те я последваха в малката стая, която тя наричаше дом. Мястото беше задръстено с купчини вестници и списания. На полицата имаше две стари снимки на Люк, около които се виждаха няколко обгорели остатъци от свещи.

— Какво правиш, мамо? — попита Синдра и прокара пръст по лавицата, където имаше дебел пласт прах.

— Не работя вече. — Арита Мей въртеше в ръце очилата си, които висяха на верижка на врата й. — Не е необходимо. Имам малко пари, достатъчно, за да се справям.

— Харлан тук ли е? — Ник искаше да го види и да си тръгне оттук.

— Какво искаш да знаеш за него? — стрелна го подозрително Арита Мей.

— Добре ли е той, мамо? — попита Синдра. — Торнадото се е разразило след нашето заминаване. Изобщо не бяхме чували за него, едва днес научихме. Добре ли бяхте?

— Точно толкова добре, колкото може да е човек, когато му е разрушена къщата — сопна се Арита Мей.

Синдра седна на прокъсания стар диван.

— Ако знаех, щях да се върна.

Арита Мей сви устни.

— Добре направи ти, момиче, че напусна.

— Сега съм певица — гордо й съобщи Синдра. — Имам запис, който пускат по радиото. А Ник играе в киното.

Арита Мей равнодушно поклати глава.

— Не излизам много — промърмори тя, гласът й отново отслабна.

— Може би Харлан знае? — попита с надежда Синдра. — Къде е той?

— Вече не виждам брат ти — отсече Арита Мей.

— Не се ли премести в Рипли заради него, за да бъдеш по-близо?

Арита Мей погледна укорително и двамата.

— Кой ви наговори тия лъжи? — попита тя.

— Господин Браунинг — отговори Синдра, изплашена от странното поведение на майка си.

— Значи сте видели тоя нещастник? — с насмешка рече Арита Мей. — И защо сте ходили при него?

— Трябваше по някакъв начин да стигнем до теб.

— Защо го потърсихте? — попита Арита Мей с присвити очи. — Не биваше.

— Защото искахме да те намерим.

— Намерихте ме, момиче. Ето ме.

— Чухме за Примо — обади се Ник.

Арита Мей се закашля, изтощителна кашлица раздираше мършавите й гърди.

Синдра се изправи.

— Добре ли си? Мамо? Кашляш ужасно.

— Чувствам се добре.

— Ходи ли при доктор за тая кашлица?

— Доктори! Ха! — Арита Мей се разтресе от пронизителен налудничав смях.

— Трябва да отидеш. Много си слаба.

Арита Мей се намръщи.

— Не ми казвай какво да правя, момиче.

Синдра протегна ръце да я прегърне.

— Съжалявам, че те оставих. Все исках да ти пиша. Вярно е, че не го сторих, но това не означава, че сега не можем да сме близки, нали?

Арита Мей се дръпна, за да избегне прегръдката на дъщеря си.

— Ти винаги си имала собствен поглед върху нещата, Синдра. Винаги трябва да е или както ти си го намислила, или никак.

— Не е вярно — възрази Синдра.

— Да, вярно е.

— Не, не е.

— Къде живеете?

— В Калифорния. Лос Анжелос.

— Холивуд, нали, дето мислят само за секс, наркотици и разни такива лоши неща — рече сопнато Арита Мей.

Синдра се засмя.

— Не е така, мамо. Може би някой ден ще дойдеш при мен. Ще ми бъде приятно.

— Няма.

— Кажи ни за Харлан. Работи ли?

— Няма какво да правите при него.

— Защо не?

— Забърка се в лоши неща.

— Може да сме в състояние да помогнем — предложи Ник.

— С нищо не можете да помогнете, о, Боже, с нищо.

— Нека опитаме.

Арита Мей го погледна.

— Как ще помогнете на един педал?

— Какво?

— Педал. Предлага се на Оукли Стрийт. Качва се по колите. Вече не ми е син. Люк е моят син — единственият, който ме интересува. Той и Исус.

— Исус? — Синдра хвърли бърз поглед към Ник.

— Да, момиче, Исус. И по-добре се научи да се разкайваш за онова, дето си направила. Иначе Исус ще те прогони и твоят красив черен задник ще изгори в ада.

— Мамо, не съм направила нищо лошо.

— Направила си, направила си, момиче. — Очите на Арита Мей трескаво горяха. — Да, ти подмами господин Браунинг. Подмами го в сатанинското прегрешение.

— Не съм. — Очите на Синдра се наляха със сълзи. — Знаеш, че не съм.

Арита Мей седна на старото кресло, скръстила ръце на гърдите си, и започна да се люлее напред-назад.

— Отричай каквото искаш, но Исус знае, Исус вижда.

Ник хвана Синдра за ръката.

— Трябва да тръгваме.

— Не ми говори така, мамо. — Синдра дръпна ръката си. — Недей.

Арита Мей се изкикоти.

— И грешниците ще изгорят в ада. И огънят ще изпепели очите им. А момиче като теб — прелъстителка — ще стане другарка на Дявола. Ти си направила неща, които никой почтен човек не може да прости.

Синдра обезумя.

— Какво приказваш! Не съм направила нищо. Бенджамин Браунинг ме изнасили, ти знаеш това.

Странна усмивка пропълзя в ъглите на увисналата уста на Арита Мей.

— Ти си грешница, момиче. Господин Браунинг — той ти е баща. А ти му позволи да съгреши с тебе — тя повиши тон. — Трябва да изгориш в ада. О, да, разбира се.

— Той не ми е баща — изкрещя гневно Синдра.

— Баща ти е, баща ти е, момиче. Когато се освободи от бебето, ти всъщност уби собствения си брат. Ти уби и Люк, не беше ли така? — тя се изправи енергично. — Ти уби Люк, ти, малка курво!

Ник отново сграбчи ръката на Синдра и със сила я помъкна навън. Тя хълцаше истерично. Ник я затегли надолу по стълбите към улицата.

— Какво говори тя? — викаше Синдра. — Ник, помогни ми, обясни ми какво каза тя. Какво иска да ми направи?

— Не виждаш ли, че е луда? Един Бог знае какво става тук.

— Трябва да видя Харлан.

— Добре, добре, ще го намерим.

— Кога? — настоя тя.

— Сега — Ник я побутна към колата.

Караха по Оукли Стрийт, паркираха кадилака, останаха в него и зачакаха. След известно време Ник отиде до близкия бар, за да разбере какъв е механизмът.

— На Оукли Стрийт можеш да намериш каквото поискаш — каза му барманът. — Само седиш и наблюдаваш — може да изглежда като момиче, може да говори като момиче, а после ще откриеш голяма клатеща се изненада между краката му.

— Травестити, сладурче — припяваше дебела жена, която седеше на бара и пресушаваше водка след водка. — Тая улица гъмжи от тях, купи ми пиене и ще ти кажа всичко, квото искаш да знаеш.

— Благодаря. Друг път. — Той забърза към колата. Синдра плачеше.

— Не бива да обръщаш внимание на Арита Мей — опитваше се да я успокои Ник.

Гласът й трепереше.

— Тя каза, че Бенджамин Браунинг ми е баща. Нямаш представа какво означава това.

— Тя не знае какво говори.

— О, знае. Тя казва истината. Сигурна съм.

— Хей. — Той реши да разведри обстановката. — Погледни нещата от хубавата им страна — ако Бенджамин ти е баща, можеш да претендираш за половината от парите му, когато се гътне.

— Дръж се сериозно, Ник. Явно не разбираш. Когато бях на шестнайсет, Бенджамин ме изнасили и майка ми не предприе нищо. Забременях от него и направих аборт. Помниш ли, когато дойде да живееш в караваната? Тогава бях ходила в Канзас, където се освободих от бебето на баща си.

Ник си помисли, че това пътуване бе ужасна грешка. По-добре да бяха оставили Бозуел в миналото си, на което малкият град принадлежеше.

На здрачаване травеститите, изцяло в женски дрехи, започнаха да изпълват улицата. Неколцина от тях кръстосваха по двойки около колите, навеждаха се и надзъртаха през стъклата.

— Търсим Харлан — опитваше се да разговаря с тях приятелски Синдра. — Познавате ли го?

— А на мен кво не ми харесвате? — изфъфли едър здравеняга, висок над един и осемдесет, с дълга руса перука и прозрачна бяла минирокля.

— Ти си чудесен — успокои го Ник. — Ние обаче искаме Харлан.

— Ако тая кучка се появи, ще ви я пратя. — Мъжът погали перуката си.

— У мен се засилва чувството, че това няма да ни допадне — рече Ник.

— Той все още ми е брат — възрази пламенно Синдра. — А ти не си ми, ако Арита Мей казва истината.

Ник се засегна.

— Ей, Синдра, ние завинаги ще си останем брат и сестра. Няма значение кой е баща ти.

— Знам, знам — кимна тя и вече съжаляваше за думите си.

Седяха известно време в колата и наблюдаваха парада на преоблечените педали.

— Как ще го познаем? — попита Синдра. — А ако целият е маскиран? Оставихме малко момче — сега той е мъж.

— Не би ми се искало да ти обръщам внимание на това, но чернокожите лица на улицата не са толкова много.

— Прав си.

Към девет часа на Синдра й се стори, че го е видяла.

— Сигурна ли си? — Ник се взираше в тъмнината.

— Не знам, но, както ти каза, чернокожите лица не са често срещани.

— Добре, защо да не ида да проверя? — Ник слезе от колата и се приближи към съществото, което приличаше на чернокожа жена, облечена в червена рокля, с боа от пера и дълга черна перука.

— Харлан? — продума той, като пристъпи по-близо, за да може по-добре да види лицето.

— Имате предвид Харлета? — изврещя чучелото.

— Харлан, аз съм — Ник.

Чучелото опря пръст в брадата си.

— Познавам ли ви? Имали ли сте ме?

— Харлан, за Бога, аз съм Ник. Синдра е в колата. Ела да поговорим.

Чучелото се отдръпна назад в сянката.

— Харлета не отива никъде, ако не й платят добре.

Ник затършува в джоба си и откри няколко банкноти, които натика в ръката му.

— Влизай в проклетата кола!

— Ооо! — разкрещя се Харлан. — Обичам, когато ми говорят грубо.

Ето така те откриха Харлан. Наркотизиран уличен педал. Огорчен млад мъж, който нямаше шанса да бъде нещо друго. Заведоха го в хотела си и го увещаваха в продължение на часове, но той не показваше желание да промени живота си. Просто им се смееше.

— Ела с нас в Лос Анжелос — молеше го направо със сълзи Синдра.

— Приятелите ми са тук — настояваше Харлан и кръстосваше неспокойно хотелския апартамент.

— Приятелите ти са на улицата — отбеляза Ник. — Курвите и педалите. Какви приятели са това?

— Поне са тук, когато ми трябват — подсмръкна Харлан, изведнъж смъкна перуката си и ядно я захвърли. — Вие избягахте и ме оставихте. Не знаете какво беше, след като заминахте. Нямаше пари, нямаше къде да живеем. Арита Мей трябваше да приема благодеяния от оная свиня Бенджамин Браунинг.

— Той докосна ли те? Направи ли ти нещо? — попита Синдра.

— А ти какво мислиш? — отвърна Харлан и гротескно боядисаните му устни се свиха надменно.

— Ще убия това копеле някой ден. — Синдра гледаше пред себе си, без да вижда. — Ще му отрежа шибаната глава.

— Успокой се — обади се Ник.

— Той го заслужава.

— О, да — съгласи се Харлан. — И аз ще гледам. Места на първия ред, моля — добави той дяволито.

Не успяха да убедят Харлан да замине с тях. Но той прие малко пари и с неохота им обеща да държи връзка с тях. Не че някой от двамата му повярва.

— Ще имаме късмет, ако някога го видим отново — отбеляза Ник.

Накрая те се качиха в червения кадилак и поеха по дългия обратен път към Лос Анжелос.

 

 

В момента, в който пристигнаха, Ник продаде колата.

— Не те разбирам — недоволстваше Ани. — Защо го направи? През целия си живот си мечтал за кадилак.

— В живота ми има много неща, Ани, които ти не можеш да разбереш.

— Може би трябва да прекарваме повече време заедно — предложи тя.

Не е ли достатъчно, че живеят заедно? Какво повече иска от него?

Тази вечер Ник излезе сам и се обади на Карлайл от телефонна кабина.

— С майка ти ли си? — попита той.

— Тя е извън града — отвърна Карлайл. — Защо?

— Искаш да си правим компания?

— Да.

— Идвай.

Когато отиде у тях, разбра, че не е сама. Там беше още едно момиче, екзотичен индонезийски тип. Тримата завършиха в басейна с изкуствените вълнички, като играха на игри, на които той не бе играл в училище.

Отдаде се на хедонистки удоволствия. Имаше нужда да си отпусне нервите. Когато излезе от жилището на Карлайл, се чувстваше по-добре.

На следващия ден Мийна му съобщи, че са го отървали от договора с жената продуцент и са му уредили да играе главната роля в „Живот“ — филм с голям бюджет, за отношенията на млад убиец с баща му.

— Това е изключителен успех, Ник — енергично му обясняваше Мийна. — Именит режисьор, първокласна продукция. А най-добрата новина е, че удвоих хонорара ти.

Той не беше така възторжен, както се очакваше да бъде. Лорън беше в ума му и по един или друг начин той осъзнаваше, че му се иска да я види.

Прибра се вкъщи и каза на Ани, че трябва да замине за Ню Йорк за два-три дни.

— Може ли да дойда с теб? — попита тя обнадеждена.

— Не. Отивам по работа. — Той я целуна по бузата. — Ще те видя след няколко дни. — На летището написа чек за шест хиляди долара и го изпрати на Дейв. Това бяха всичките пари, които имаше в сметката си. Но на него му се бе усмихнало щастието, задаваха се повече пари.

Летя през нощта. Скоро щеше да се срещне с Лорън. Не знаеше какво да й каже. Знаеше само, че трябва да изясни ситуацията. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

 

 

Лорън изпитваше угризения, задето бе спала с Лоренцо. Беше се случило само веднъж — последната вечер в Рим — и не можеше да намери никакво извинение. Това бе запомнящо се преживяване, което всъщност я караше да се чувства още по-виновна, ето защо тя предпочиташе да го забрави.

Може би приличам на баща си — мислеше си Лорън с огорчение. — Защо да се чувствам виновна, очевидно баща ми никога за нищо не е изпитвал вина.

При завръщането им в Америка Лоренцо се държеше като безупречен джентълмен. Тя му каза, че съжалява за случилото се, че това няма да се повтори, и нека бъде така любезен да не й напомня.

— Уважавам желанията ти. Когато обаче се освободиш от съпруга си, ще те чакам.

Оливър не подозираше нищо.

— Как пътува? — попита я той.

— Щеше ми се да си с мен — отговори тя.

— Следващия път — обеща Оливър. — Всъщност мислех си дали лятото да не обиколим Ривиерата с яхта.

— Би било чудесно, Оливър. Можеш ли да вземеш отпуск?

— Ще го уредя.

Лорън вече бе приключила с фотографиите за момиче на „Марчела“ и сега бе време да се снима за рекламата. Върна се в далечното минало и измъкна оттам актьорските умения, отпусна се и се забавлява пред камерата. Рекламата бе сложна и я снимаха цяла седмица.

Лоренцо идваше на снимките всеки ден и продължаваше да се държи като безупречен джентълмен. Единственото, което правеше, бе да флиртува с очи — но, ах, тези италиански очи! Тя си спомняше нощта, която прекараха заедно в Рим, и тялото й крещеше за още. Единствено разумът я възпираше да не направи нещо повече.

Ти си омъжена жена, Лорън.

Не е необходимо да ми го напомняш.

Беше й приятно да бъде обект на внимание. Това я караше да изпитва особено усещане, — сякаш всичко наоколо е зависимо от нея.

Сега, когато я притежаваше, Оливър й обръщаше все по-малко и по-малко внимание. Както винаги, работата бе на първо място.

Лорън реши, че щом той извежда бизнеса си на преден план, така ще прави и тя. Един ден отиде на обяд със Сам и й каза, че ако се появи друга работа за модел, тя е готова да я поеме.

— Мислех, че не искаш да бъдеш модел — отбеляза Сам и отпи от бялото вино.

Лорън си взе от салатата.

— Промених решението си.

— Няма да можеш да представяш други продукти, но виж, да се снимаш… — замислено отбеляза Сам. — Ще видя какво мога да намеря за теб.

— Осигури ми корицата на „Вог“. — Лорън се усмихна убедително. — Знаеш, че си в състояние да постигнеш всичко.

Сам небрежно помаха с ръка — със самоувереността на редактор по въпросите на модата, облегна се и също се усмихна.

— Боже, Боже, май ставаме амбициозни.

— Защо не? Време ми е.

— Между другото, чу ли за Джими Касади?

— Какво да съм чула? — попита хладно Лорън.

За нея той беше минала история — дори споменаването на името му не можеше да я подразни.

— Обратна резба.

— Ъ?

— Педераст, сладурче. Безусловна наглост!

— Значи това е обяснението на цялата гадост.

Повечето почивни дни прекарваше с Пиа, Хауард и бебето. Понякога оставаха в града, друг път отиваха в голямото имение на Оливър в Хамптънс, където през по-голямата част от времето той разговаряше по телефона от кабинета си — почивката беше за него.

Един ден, когато се излежаваха на слънце на плажа, Пиа каза:

— Осъзнаваш ли, че сега имаш три къщи? Апартаментът в Ню Йорк, къщата на Бахамските острови и тази къща.

— Това са къщи на Оливър. — Лорън се наслаждаваше на горещото слънце. — Не съм избирала никоя от тях.

— Щом ги възприемаш така, трябва да ги продадеш и да купиш нещо друго. Хубаво е да се започне отначало, а?

Лорън взе плажното масло.

— Сигурна съм, че Оливър ще ме остави да правя каквото искам. Вероятно дори няма да забележи.

— Хм, може би се лъжа, но май забелязвам нотка на неудовлетворение?

Лорън размазваше кожното масло по краката си.

— Долавяш неудовлетворението, че съм се омъжила за мъж, който никога не престава да работи.

— Е-е — усмихна се Пиа, — тъкмо заради това имаш три къщи.

— Много умно.

Пиа се замисли.

— Струва ми се, че Хауард върви по стъпките на Оливър — тъжно отбеляза тя. — Снощи се прибра чак след девет часа. Може би има любовница.

— Хауард? — Лорън започна да се смее. — Не мога да си представя Хауард с любовница.

— Защо? — засегна се Пиа. — Не мислиш, че е достатъчно сексапилен?

— За теб е сексапилен, а за другите жени той е твоят съпруг.

— Понякога съжалявам, че не си запазихме бизнеса. — Пиа бе в плен на тъжното си настроение. — Обичам Розмари се грижа за нея, но ролята на майка къщовница не е моята стихия.

— Започни работа — подметна Лорън и отново легна.

— Не ми се ще да стигам дотам. Едно е сам да си бъдеш шеф, друго е да работиш за някого — не, това не е за мен. Освен ако не ме поискаш за лична секретарка, ще бъда много добра.

— Не съм достатъчно ангажирана, за да имам лична секретарка — промърмори Лорън и затвори очи.

— Ще бъдеш. Чакай само да се появят рекламите. А Сам ми каза, че възнамеряваш да се захванеш и с други неща.

— Не бих имала нищо против.

— Нейчър стана актриса, знаеш ли?

— Наистина?

— Да, живее с онзи продуцент и той я ангажира във филма си. Тя е новото откритие.

— Сигурно това я прави щастлива.

— Прочетох в един вестник, че Емерсън Бърн се връща тази седмица от световното си турне.

— Ти си истинска клюкарка.

Пиа въздъхна завистливо.

— Сигурно имаш някои интересни бивши приятели. А когато дойде да работиш при Сам, всички мислехме, че си толкова затворена.

— Емерсън не ми е бивш приятел.

— А Ник Ейнджъл? — полюбопитства Пиа. — Никога не си споменавала за него. Той много настояваше да говори с теб.

— Излизах с Ник в гимназията — обясни тя равнодушно, сякаш това бе маловажен епизод.

— Брей! В гимназията — беше ли толкова готин и тогава?

— Да — тихо отвърна Лорън. — Беше.

 

 

Щом пристигна в Ню Йорк Ник веднага се обади във „Всеотдайна помощ“. Телефонен служител му обясни, че такъв абонат вече няма.

— По дяволите! — Той затръшна слушалката.

Помисли за момент, после се обади на Карлайл в Лос Анжелос.

— О, сладур! — възкликна тя. — Прекарахме добре! Не съм си представяла, че си толкова отворен.

— Е, да, това ни свързва.

— Можеш ли да дойдеш? Приятелката ми е още тук.

— Аз съм в Ню Йорк.

— Не те е срам.

— Имам нужда от услуга.

— Каква?

— Помниш ли вечерята, на която ме заведе, когато снимахме „Нощен град“?

— Ходихме на много места.

— Домакинята беше с много гривни.

— Имаш предвид Джеси Джордж.

— Точно така. Какъв й е телефонът?

Карлайл се изсмя.

— О, Ник, не е ли малко старичка за теб?

— Трябва да я питам нещо.

— Чакай да си взема тефтерчето.

Тя му даде номера, той затвори и набра. Всичко, което му се наложи да каже, бе „Ник Ейнджъл“ и Джеси веднага се сети кой е той.

— Ник, колко ми е приятно да те чуя. Толкова ми хареса „Нощен град“. Запомняща се игра.

— Благодаря.

— Какво мога да направя за теб?

— Имаш ли телефона на „Всеотдайна помощ“?

— За съжаление те прекратиха дейността си.

— Така ли?

— Да. Но мога да ти препоръчам друг организатор на вечери.

— Помниш ли онова момиче… дето готвеше?

— Имаш предвид Лорън?

— За кого щеше да се омъжва?

— Оливър Либерти. Те се ожениха на Бахамските острови.

— С какво се занимава той?

— Оливър притежава най-голямата агенция в Ню Йорк — „Либерти и Чарлс“.

— Можеш ли да ми дадеш домашния й номер?

— Разбира се. Между другото, утре давам вечеря. Ще се радвам, ако дойдеш.

— Добре, ъъ, не знам… тук съм само за няколко часа. Трябва да се връщам в Лос Анжелос.

— Колко жалко, Оливър и Лорън ще дойдат.

— Може и да поостана — побърза да промени решението си Ник.

— В осем часа. Неофициално. Включвам те в списъка на гостите.

Така, значи Лорън все пак се е омъжила за онзи човек. Новината не е никак приятна. Но нали той иска само да й се извини, а за това не е необходимо да се хвърлят в прегръдките си. Толкова време мина. И двамата са вече променени.

Да, разбира се. И каква друга мъдрост още ще измисли?