Джаки Колинс
Американска звезда (12)

Единадесета глава

Синдра Анджело пътуваше в автобуса от часове. Бе уморена и мръсна. Дрехите й бяха измачкани и неудобни, краката я боляха и усещаше непоносим глад. Погледна през прозореца. Валеше. Непрекъснато валеше.

Наложи се на три пъти да си сменя мястото. Щом автобусът спреше, се качваха нови пътници и все се намираше някое момче, което решаваше да седне до нея. След няколко минути се примъкваше твърде близо, заговаряше я и тя се принуждаваше отново да се мести.

Не правеше нищо, с което да ги насърчи, но те просто й се натискаха независимо дали й е приятно, или не. Свине!

В Канзас Сити беше същински кошмар. По време на престоя при далечни роднини на майка си стигна до единственото заключение, че мъжете от семейството изпитват неудържимо желание да я опипват цялата. Като че ли всяко мъжко същество, което срещаше, искаше да я вкара в леглото. Какво става с нея? Какво прави, та ги подтиква? Нищо съзнателно.

Отвори голямата си стара чанта, извади пудриера със счупено огледалце и се вгледа в лицето си. Не беше бяла. Не беше и чернокожа. Нищо не беше.

Никога не й бе минавало през ум, че е взела най-доброто и от двете раси. Кожата й имаше най-хубавия мургав цвят, беше гладка и без нито едно петънце. Лъскавата й черна коса бе дълга и гъста, очите й — блестящи, тъмнокафяви. Имаше волева брадичка и ясно изразени скули. Изглеждаше различна от всички останали. Всъщност тя беше много красиво младо момиче.

Автобусът спря и се качиха двама мъже. Не мина много време и единият се промъкна по пътеката и седна до нея.

— Здрасти, сладурче — рече провлечено той. — Накъде си се запътила?

— Не е твоя работа — отвърна тя и обърна лице към прозореца.

— Не е нужно да се държиш враждебно — каза недоволно той.

Тя продължи да не му обръща внимание, най-накрая мъжът разбра, че е нежелан, и се премести.

Може би беше луда, че се прибира, след като можеше да остане в Канзас Сити и да си намери работа.

О, ами да, някоя… страхотна работа. Проститутка, момиче на повикване, стриптийзьорка, танцьорка в дискотека… пред момиче като нея ще се открият милион и една възможности. Синдра обаче има по-големи планове. Тя ще успее да постигне нещо в живота си и никой няма да й попречи.

Замина за Канзас Сити, за да абортира. Подозираше, че мъжът, който я изнасили, бе платил аборта. Разбира се, никой не би допуснал, че той я е изнасилил. Майка, й настояваше, че сама си е виновна, защото го е насърчила.

Никога не би направила подобно нещо. Мразеше го, открай време.

Господин Бенджамин Браунинг. Големият бизнесмен. Семеен мъж с щастлив брак. Лицемерен кучи син.

Семейство Браунинг. Работодателите на майка й. Доброто, почтеното семейство Браунинг.

О, да, тя може да разкаже на града някои неща за доброто, почтено семейство Браунинг. Имаше нещастието да ги познава, откак се помнеше.

Когато беше малко момиче, майка й обикновено я водеше със себе си в къщата и я оставяше в задната стая, докато работеше. Понякога Бенджамин Браунинг влизаше при нея и я опипваше. Беше твърде малка, за да разбира какво става, но щом поотрасна, вече мразеше да ходи там.

Когато навърши пет години, се опита да каже на майка си. Арита Мей я плесна силно и я сгълча:

— Да не си посмяла да говориш така за господин Браунинг. Аз работя у тези хора. Никога повече не измисляй такива лоши неща.

Така Синдра се научи да мълчи. Поне майка й престана да я води със себе си — даде я на детска градина.

В училището не бе по-добре. Подиграваха й се заради тъмната кожа и я избягваха, защото майка й работи като прислужница. Няколко пъти я биха по-големи деца. В крайна сметка се научи сама да се грижи за себе си. Явно обаче недостатъчно добре.

Проклетият Бенджамин Браунинг! Достопочтеният стълб на обществото! Да вървят по дяволите и той, и парите му, и всичко, свързано с него!

Беше отсъствала цял месец. Абортът се оказа нещо ужасно. Направиха й го в порутената къща на жена с длъгнесто лице и остри черти и сивокос мъж с костеливи бледи ръце, който я наричаше „момиченце“ и се държеше с нея като с проститутка. В продължение на четири часа тя кърви, без да спре, и накрая те се видяха принудени да я заведат до най-близката болница, където я захвърлиха на стълбището отпред като пратка говеждо месо.

— Какво ви се е случило? — искаше да узнае докторът в болницата. — Трябват ни имена. Трябва да ни кажете кой ви е причинил това.

Тя обаче не можеше да го направи, затова мълчеше, както бе мълчала през целия си живот.

Сега се прибираше вкъщи с автобуса и не знаеше дали е щастлива или нещастна.

— На колко сте години? — попита я докторът в Канзас Сити.

— Двайсет и една — излъга тя.

— Не мисля така — каза докторът.

И беше прав. Бе на шестнайсет. Прелестните шестнайсет!

Въздъхна и започна да мечтае. Някой ден ще замине от Бозуел. Някой ден името Синдра Анджело ще означава нещо.

Когато автобусът я остави, дъждът почти бе спрял. Шофьорът й махна за довиждане, тя грабна чантата си и пое по дългия и мъчителен път към паркинга с караваните. В известен смисъл бе доволна, че се прибира вкъщи. Поне Харлан и Люк я очакваха с нетърпение, те бяха добри деца и тя искрено ги обичаше. Виж, не обичаше Арита Мей, но не можеше да не я уважава, защото бе успяла сама да преживее и да отгледа три деца.

Когато беше на шест години, Синдра се поинтересува кой е баща й.

— Няма значение — отвърна Арита Мей. — Това е моя работа, а не твоя.

Не знаеше нищо друго за него, освен че е бял. Харлан и Люк бяха деца на чернокож на име Джед, който живя в караваната две години; после един ден, когато Арита Мей отиде на работа, той се изнесе. Оттогава не бяха нито виждали, нито чували Джед — а това не беше зле, защото интересът му към малката Синдра бе по-голям, отколкото се изискваше от един пастрок.

Когато тръгна по пустата пътека, започна да си мисли за Бенджамин Браунинг и как би го наказала. Да го убие за начало. Или поне да го осакати. Да го обеси за провисналите му стари топки.

Истината бе, и Синдра я осъзнаваше, че не може да направи нищо. Това е нейната гадна тайна и тя не е в състояние да се отърве от нея.

Спомни си какво се бе случило и се замисли дали е могла да стори нещо, за да го предотврати.

Не. Невъзможно. Този мъж е животно. Освен това е висок над един и деветдесет и тежи към сто килограма. Докато тя е едва един и шейсет и пет и малко над петдесет килограма. Никакъв шанс да се справи с него.

Това се случи във вторник. Арита Мей беше болна от грип и по нейна молба Синдра не отиде на училище, за да я замести. Семейство Браунинг имаха друга прислужница, но и тя се бе разболяла — така Синдра се озова сама в къщата. Госпожа Браунинг беше излязла на пазар. Сток бе на училище, а господин Браунинг — на работа.

Той се прибра по-рано, кашляше и плюеше.

— Чувствам се зле. Наоколо върлува този проклет грип — оплака се и разхлаби вратовръзката си. — Бъди добра и ми направи горещ чай с лимон. Ще се кача горе.

Не го харесваше, но нямаше основания да се страхува от него. Вече беше голяма, а и той не бе я докосвал от петгодишна.

Направи му чай в просторната кухня, сложи порцелановата чаша на табла, до нея чинийката с няколко резенчета лимон. Отнесе таблата в спалнята на господаря.

Той беше в банята си.

— Остави чая на нощното шкафче и оправи леглото — извика й. Тя изпълни поръчката, докосваше фините ленени чаршафи и си мислеше какво ли чувства човек, когато спи в такъв разкош.

Господин Браунинг се появи, облечен в хавлиен халат. Денят бе топъл и прозорецът беше отворен. На моравата отвън работеше градинарят.

— Затвори прозореца. — Господин Браунинг прочисти гърлото си.

Тя отиде до прозореца и го затвори. Преди да успее да се обърне, той я сграбчи отзад и я повали на леглото, запретна полата й и скъса памучните й пликчета.

Беше толкова смаяна, че в първия миг дори не можа да реагира.

— Престанете! — смогна да извика и се опита да се отскубне.

— Путка, дай ми тая черна путка — мърмореше той възбудено и грубо проникваше в нея.

Тя беше прекалено шокирана, за да вика, всичко стана толкова бързо.

Господин Браунинг изпитваше наслада.

— Айде, черна кучко. Дай ми я. Дай ми я цялата — грухтеше той.

Тя се бореше яростно и все още се мъчеше да го отмести.

— Ето това искам! — ликуваше той. — Продължавай да се мяташ — харесва ми! Харесва ми, когато се бориш с мен.

Той се вряза в нея, разкъса я отвътре, причини й ужасна болка. Тя мислеше, че вика, но не бе сигурна. Каквото и да правеше, той нямаше никакво намерение да спре, бе изгубил контрол — накрая от него се изтръгна протяжен вик и той се изпразни.

Отпусна се върху нея и остана така известно време, като почти я задушаваше. После се надигна и тя чу, че отиде в банята.

Присвила крака към стомаха си, Синдра се разрида.

След няколко минути господин Браунинг излезе от банята напълно облечен, сякаш нищо не се беше случило.

— Няма да се мия — заговори той. — Искам да нося миризмата ти през целия ден. — Отиде до вратата и спря. — А, между другото, скоро ще си дойде госпожа Браунинг, затова по-добре спри да хленчиш и смени тия чаршафи — целите са в кръв.

След шест седмици тя установи, че е бременна. Нямаше към кого да се обърне, освен към майка си, и затова й разказа всичко.

Арита Мей я изслуша мълчаливо, но гневът й бе изписан на лицето.

Когато свърши, майка й рече дрезгаво:

— Ти никога няма да престанеш да си измисляш историйки за тези хора, нали?

— Но това е истина…

Арита Мей й зашлеви шамар.

— Млъкни! Чуваш ли ме, момиче? Аз ще се погрижа за всичко — ти обаче никога повече няма да си отваряш устата. Никога.

Арита Мей намери отнякъде пари и я изпрати в Канзас Сити да направи аборт.

Сега тя се връщаше и се надяваше майка й повече да не я кара да ходи на училище. По-добре ще е да престане да учи и да започне работа, с още пари ще се оправят прилично.

Дъждът спря, но пътят беше разкалян. Не я беше страх да върви сама в тъмното. Нямаше улично осветление, ала тя познаваше всеки сантиметър от паркинга за каравани, защото това беше единственият й дом, откак се бе родила.

Когато стигна до тяхната каравана, се сепна, защото вътре светеше и се чуваше силен звук от телевизор. Майка й не стоеше до толкова късно. Отвори вратата и влезе.

На леглото се беше изтегнал някакъв мъж и гледаше телевизия. В едната ръка държеше кутийка бира, а на лицето му бе изписана глупава усмивка. Смееше се на нещо, което току-що бе казал Джони Карсън.

Синдра се спря.

— Кой си ти? — попита тя разтревожена.

С големи усилия той успя да се изправи.

— Кой съм аз ли? Коя, по дяволите, си ти?

— Къде е майка ми? — настоятелно попита тя. — Къде е Арита Мей?

Очите на Примо се втренчиха в хубавото момиче.

— Да му се не види! — възкликна той. — Ти трябва да си дъщеря ми. Айде, ела тука и кажи „здрасти“ на татко си.