Джаки Колинс
Американска звезда (69)

Шестдесет и осма глава

Бриджит Хейл, новата рекламна агентка на Ник, му напомняше по-слабата и по-малко жизнена Мийна. Какво ставаше с тия жени, да не би да имаха някакъв клуб? Поне приличаше на човек, който знае какво прави, вече му бе уредила две интервюта към края на седмицата — едното за информационна агенция, чрез която името му щеше да обиколи страната, и другото — за популярен забавен седмичник. Бе дал няколко интервюта на снимачната площадка и разбра, че да говори за себе си е удоволствие.

Бриджит го обучаваше на светския етикет.

— Трябва да ти измислим интересен произход. Не знам откъде си и не ме и интересува. Ще започнем от нула.

— От Средния запад съм — съобщи й той.

— Не, не мисля така. Нещо чуждестранно ще свърши работа. Баща ти е работил в ЦРУ, израснал си в Китай. Нека разработя тази версия.

— Значи ще баламосваш.

— Помни и нещо друго, никога не им казвай на колко години си. Остави ги да гадаят. Холивуд обича самотниците. Колкото си по-загадъчен, толкова по-добре.

— Как така?

Когато се появиш на корицата на „Таим“, не искаме някой любопитен журналист да посети родния ти град и да намери всичките ти стари приятели. Ако можем да я запазим, загадъчността е най-доброто нещо, помни това.

— И какво да казвам, когато ме попитат?

— Че не вярваш в миналото, а само в бъдещето.

Той се засмя.

— Звучи ми добре.

— Франсес и Мийна са с чудесни впечатления от теб — съобщи му тя. — А те не дават лесно одобрението си.

— Още не са ме видели във филма.

Франсес и Мийна чуват всичко първи. Ако ти си добър в този филм, те вече го знаят.

Съзнаваше, че трябва да посети Джой, но знаеше също така, че единственото, което тя ще направи, е да критикува всичко, което той е постигнал, а нямаше настроение да слуша подобни неща. Винаги с охота би признал, че му е помогнала, като го е запознала с Франсес, ала не беше подготвен да изтърпи негативните й коментари. Искаше да има самочувствие. Най-накрая бе на път да успее и най-главното бе да се наслаждава.

Джоуи бе изписан от болницата в Ню Йорк и сега бе настанен на сигурно място в рехабилитационна клиника за наркомани някъде в централната част на страната. Щом Джоуи преминеше курса си на лечение, Ник щеше да го уреди да дойде направо в Лос Анжелос.

А междувременно трябваше да се справи с Ани.

Вечеряха в малко ресторантче близо до Санта Моника Пиър и разговаряха за тях двамата. Към края на вечерята тя се приведе през масата и впери очи в него.

— Ник, аз ще се преместя ли при теб? — попита Ани. — Такива ли са плановете ни?

Той не възнамеряваше нищо подобно, но очевидно тя очакваше именно това. Ник замълча за известно време и накрая рече:

— Имаш предвид да освободиш апартамента си?

Ани кимна.

— Ако ще живеем заедно, това е съвсем разумно. Защо да харчим пари и да плащаме наем за две жилища?

Последният човек, с когото бе живял, беше Дьовил. Към края изпитваше нещо повече от клаустрофобия.

— Сигурна ли си, че искаш това? — попита той с надеждата тя да отговори отрицателно, макар да знаеше, че ще каже „да“.

— Съвсем сигурна — решително отвърна Ани, както и предполагаше той.

Съзнаваше, че ако й откаже, тя пак ще започне да повтаря: „Отивам при ченгетата.“ Не можеше да си позволи да рискува.

— Щом искаш, премести се.

— Сигурен ли си, Ник?

Той хвана ръката й и я стисна.

— Да, разбира се.

Каква лъжа. Ани му харесваше като приятел. Не я обичаше и последното нещо, което желаеше, бе да живее с нея.

Отиването с Франсес на поредния филмов купон не бе по-различно от предишния път. Сега обаче се чувстваше малко по-уверен. Бе изпълнил главната роля във филм и няколко души вече знаеха кой е, макар филмът още да не бе прожектиран. Почувства се съвсем сигурен, когато се натъкна на Карлайл. Липсваше му изостреното усещане от близостта с нея. Видя една различна Карлайл от момичето, което познаваше в Ню Йорк. Носеше кокетна къса рокля с яка като на Питър Пан и на лицето й бе изписана сладка ангелска усмивка.

— Това е майка ми. — Тя го представи на размъкната жена, която на практика не му обърна внимание. — Мамо, това е Ник Ейнджъл, игра с мен главната роля в „Нощен град“. Помниш ли?

Разказах ти за него.

— О — възкликна майка й. — Значи вие сте Ник. Чух, че сте играли добре.

— Надявам се — отвърна той.

Карлайл се държа много сериозно с него. Тя бе друг човек, когато беше с майка си.

След коктейла Франсес го заведе на вечеря.

— Значи си я чукал все пак — подкачи го тя, докато изучаваше менюто.

— Кого?

— Карлайл. Разбра го цял Ню Йорк.

Ник се ухили.

— Нямах избор.

— Един съвет. — Франсес отпи от уискито си Джей Би с много лед. — Никога не набърквай оная си работа в кариерата.

— Ще го запомня, Франсес. — Той се опита да запази сериозно изражение.

Седмица по-късно Ани се пренесе. Ник не обичаше да дели гардероба си. Тя бе много недоволна, че за банята се минава по коридора.

— Ще потърся нещо по-добро — обеща той, макар че харесваше малкото си жилище на плажа.

След шест седмици го поканиха да гледа работното копие на филма. Ани и Синдра го придружиха. Ник седеше и се потеше, чудеше се какво ли ще е да се види на екрана. Беше гледал заснетите пробни кадри от два снимачни дни, но това бе друго. Мийна, Франсес и Бриджит бяха сред публиката, което го изнервяше допълнително. Той кимна на двамата продуценти — жената дори не му се усмихна. Карлайл беше с майка си и имаше скромен вид.

Синдра му стисна ръката.

— Толкова е вълнуващо! — прошепна тя.

— Да, почти толкова вълнуващо, колкото и дебютният ти запис. Кога ще излезе плочата ти?

Тя се засмя. — След две седмици. Едва ще изтрая!

— Ще празнуваме — обеща й Ник.

— Разбира се.

Искаше му се нещо да се уреди за Ани. Знаеше, че се чувства изоставена да работи в оздравителния клуб и да наблюдава как техните кариери се развиват, а тя не може да успее. Не беше много приятно.

Когато светлините угаснаха, той се отпусна на седалката, почти нямаше сили да погледне към екрана. Името на Карлайл бе изписано като на звезда. Неговото: ПРЕДСТАВЯМЕ НИК ЕЙНДЖЪЛ В РОЛЯТА НА ПИЙТ.

Господи! Името му е изписано на екрана. Успя — играе в тоя шибан филм!

Филмът бе динамичен, дързък и неочаквано добър. В края на прожекцията спонтанно избухнаха аплодисменти. Бриджит се усмихваше — необичайно за нея.

Франсес се приближи към него.

— Филмът ми хареса, харесвам и теб.

— Утре ще обядваме — подхвърли му Мийна на излизане. — Време е да се запознаеш с шефа на агенцията.

Синдра бе най-развълнувана от всички.

— О, Боже, страхотен е! Фантастичен си, Ник, наистина!

Ани бе по-сдържана. Естествено. Не беше в природата й да се вълнува от каквото и да било.

Тримата отидоха в ресторант на Стрип, където отпразнуваха с двойни коктейли и големи пържоли.

По-късно, когато остана сам с Ани, му се прииска да се люби, но не с нея, тя не го възбуждаше. Беше с нея само защото така се налагаше — колко тъжно.

Ала утре ще е друг ден и може би ще му хрумне нещо — може би.

Дълго лежа буден и си мислеше за филма, чудеше се какво ли ще стане след това.

Накрая заспа с усмивка на лицето.

* * *

Лоренцо Марчела бе типичен италианец. Висок, облечен скъпо в най-доброто, което може да предложи „Армани“, достолепен хубав мъж с аристократичен маниер. Пепеляворусата му коса беше въздълга и леко посребрена на слепоочията. Бижутата му бяха дискретни и, разбира се, от злато висока проба. Караше черно мазерати — не точно идеалното за Манхатън, но той не можеше да си позволи да развали репутацията си. Беше четирийсет и две годишен и единствен наследник на семейно състояние. Докато чакаше наследството си, го бяха изпратили в Америка да организира кампанията за момичето на „Марчела“.

Лоренцо нямаше представа, че Лорън е омъжена за шефа на мощната рекламна агенция „Либерти и Чарлс“ — агенцията, която се занимаваше с поръчката на „Марчела“. А и дори да знаеше, за него нямаше да има значение.

— Това е момичето, което ще използваме — съобщи той и вдигна снимката на Лорън от купчината фотографии.

— Тя е много скъпа. — Оливър се опитваше да прикрие веселото си настроение, защото съзнаваше, че Лорън няма конкуренция.

— Колко скъпа? — поинтересува се Лоренцо.

— Много — отговори Оливър със сериозно изражение.

— Представя ли някакъв друг продукт?

— Не — отвърна Хауард, който присъстваше на срещата с неколцина други служители на „Либерти и Чарлс“.

Лоренцо огледа снимката на Лорън още веднъж.

— Тогава ще подпишем с нея изключителен договор на висока цена. Не ме интересува колко струва. Тя е момичето.

— Добре — съгласи се Оливър. — Струва ми се, че направихте идеалния избор.

На лицето на Лоренцо се изписа усмивка на кинозвезда.

— Разбира се!

— Добре, мила моя. — Очите на Сам блестяха. — Ти си новото момиче на „Марчела“, сделката е сключена.

— Отстоя ли цената ми? — попита Лорън.

— Да, това е рекордна цена и аз наистина съм много щастлива. Разбира се, както ти споменах преди, повечето от моите модели искат да ме убият. Обвиняват ме, че не съм прехвърлила на тях работата. Ти ще бъдеш звезда.

Лорън се засмя. Изглеждаше й невъзможно.

— Ще се появя в много списания, лицето ми ще е навсякъде, но това едва ли ще ме направи звезда, Сам.

— Само имай търпение. — Сам кимна дълбокомислено. — Холивуд ще започне да те преследва.

— Не беше ли ми казвала, че някога си искала да станеш актриса?

— Това беше много отдавна.

— Е, мила, ти не си толкова възрастна. На колко години си сега?

— Скоро ще навърша двайсет и пет.

— Направо старица — засмя се Сам. — Бих искала да видя лицето на Джими Касади, когато вземе първото списание, на чиято корица ще си ти.

— Това, че съм момичето на „Марчела“, не означава, че трябва да ме има по кориците.

— О, ако те поискат от „Вог“, ще им откажеш ли? — попита я Сам язвително.

— Да, казах ти, правя го за пари.

— Сигурна съм, че Оливър може да се грижи добре за теб.

— Да, може. Но аз предпочитам да съм независима.

— Знаеше ли, че Нейчър кандидатстваше за тази работа, а?

— Как е тя?

Живее в Лос Анжелос с някакъв продуцент.

— А какво стана с Емерсън? — Лорън се опита гласът й да бъде безразличен.

— Според Нейчър той й изпратил от Япония телеграма, в която й съобщавал, че разтрогва брака им. По това време тя вече живееше със своя продуцент, така че не се разтревожи много. Не си ли чела клюкарските хроники?

— Всъщност не съм.

— Умно момиче. Не е нужно да си пълниш главата с незначителни неща.

Оливър, който бе толкова ентусиазиран от идеята тя да бъде момичето на „Марчела“, вече не беше толкова доволен.

— Може би съм създал звяр.

— Недей да се държиш глупаво, Оливър.

— Знам какво ще стане. Просто няма да те виждам.

— Представянето на „Марчела“ няма да отнема цялото ми време. Прочетох внимателно договора. Два фотосеанса годишно, шест публични прояви и една реклама.

Той поклати глава.

— Нямаш представа колко много от времето ти ще отива за това.

— Ти беше този, който ме изведе на първо място.

Тя бе объркана. Не се стремеше към публична кариера, но очевидно точно това щеше да стане. Единственото, което искаше бе да се омъжи за Оливър и да има щастлив и пълноценен живот. Само че това никога нямаше да се сбъдне, съпругът й изобщо не бе в състояние да направи живота й пълноценен. Оливър не можеше да я люби така, както тя очакваше, а когато Лорън се опиташе да заговори по темата, той я отклоняваше, сякаш бе нещо маловажно.

Дали той наистина си мислеше, че през целия им брачен живот тя няма да поиска нещо повече от орален секс? След като е бил наясно със здравословното си състояние, значи я бе подмамил с хитрост да се оженят. Трябваше да й каже за електронния стимулатор на сърцето.

Запознанството с Лоренцо Марчела беше истинско преживяване. Единственият италианец, с когото някога бе контактувала, бе Антонио, фотографът, и той бе педераст. Лоренцо беше пълна негова противоположност. Той й целуна ръка, погледна я в очите, отрупа я с бели орхидеи и й каза, че тя е най-красивата жена, която някога е съществувала.

— Вие сте моето момиче на „Марчела“ — говореше й Лоренцо. — Вие ще накарате всяка жена на света да поиска да е като вас. И всеки мъж да пожелае да е с вас.

Тя се сви в себе си, неговото безкрайно внимание я изнервяше.

— Ще направя всичко, което зависи от мен — обеща тя.

— Да, но това ще ме направи много щастлив човек — продължи да припява Лоренцо и да я гледа в очите.

В нейна чест бе даден обяд — за да може да се запознае с останалите служители на „Марчела“.

— Казал ли си им, че сме женени? — прошепна тя на Оливър.

Той поклати глава.

— Не, но мисля, че те твърде скоро ще го открият.

— Той обаче ме сваля.

— Не обръщай внимание, скъпа. Италианците свалят всяка жена. Независимо дали е на шест или шейсет години — това няма никакво значение за тях.

Очевидно необузданото флиртуване на Лоренцо не притесняваше Оливър, затова тя го прие.

— Ще направим чудесно тържество, на което ще поканим журналистите — съобщи й Лоренцо. — Това няма да е просто поредната досадна пресконференция. Това ще е бал фантазия — и вие ще влезете като богиня в разгара на тържеството.

— Така ли?

— Да. Ще представите „Марчела козметикс“ на света така, както само вие сте в състояние да го сторите. Всички ще се влюбят във вас — като мен.

— Като вас?

Лоренцо засия в ослепителна усмивка.

— Но, разбира се!