Джаки Колинс
Американска звезда (61)

Шестдесета глава

Лорън беше като обезумяла — оказа се, че преди заминаването за Бахамските острови изведнъж има да се свършат сума ти неща. Пиа не й помагаше много — бременна в седмия месец, едва-едва се клатушкаше с неизменната усмивка на лице, идваше късно и си тръгваше рано. Лорън не я обвиняваше, но се налагаше да поеме по-голямата част от задълженията.

— Бих искала двамата с Хауард да дойдем с вас — въздъхна тя тъжно, като очевидно очакваше Лорън да каже: А защо не дойдете, но тя беше решила да бъдат сами с Оливър — никой друг.

Вече имаше опит от една сватба, на която всички поканени стояха и чакаха, а младоженецът не дойде, така че този път възнамеряваше да не кани никого.

— Кой ще се занимава с бизнеса, докато ме няма? — тревожеше се тя.

— Аз — обеща Пиа.

— Ти едва ли вече ще можеш да идваш тук.

— Не се притеснявай. Ще бъда тук през цялото време, докато те няма.

Лорън съзнаваше, че бизнесът оцелява само благодарение на личните й усилия. Бе си спечелила толкова добра репутация, особено с вечерите, които организираше. Напоследък Пиа се занимаваше единствено с финансовите въпроси.

Преди да замине за Бахамските острови, й предстоеше да организира още една вечеря. Беше в къщата на Куентин и Джеси Джордж. Куентин беше един от издателите на „Сатисфекшън“, авангардно списание за момента, а Джеси — вихрушка в светския живот. Лорън и преди бе подготвяла вечери за тях и винаги беше много приятно. Семейство Джордж събираше най-различни хора, политици и моделиери, рок и филмови звезди. Джеси имаше лек и приятен характер — тя бе жена на неопределена възраст, не можеше да се каже, че е хубава според общоприетите критерии.

Вечерта преди тържеството Лорън я посети в червеникавокафявата им къща, за да обсъдят докрай всички подробности. Джеси бе дочула за предстоящата й сватба и нямаше търпение да се оплаче.

— Сигурно ще те загубим — недоволстваше тя. — Ти едва ли ще се занимаваш повече с тая дейност.

— Не бих казала — възрази Лорън.

— Да, но Оливър надали ще ти позволи.

— Оливър няма да ми определя какво да правя и какво да не правя.

Джеси многозначително поклати глава.

— Скъпа, когато се омъжиш, ще видиш.

— Джеси, когато се омъжа, няма да видя нищо. Ще върша това, което пожелая.

— Хм — усъмни се Джеси. — И аз си мислех така, когато се омъжих за Куентин, а ето ме сега.

— На мен ми се струва, че животът ти е фантастичен.

— На пръв поглед е така — размаха Джеси окичените си с гривни ръце. — Хайде да се залавяме за работа. Имам превъзходна идея за ордьоврите — представи си издълбани дребни пъпешчета, напълнени със скъп черен хайвер. Не ти ли звучи божествено?

Оливър бе погълнат от търсенето на момиче за „Марчела“. „Марчела“ беше преуспяваща козметична компания в Италия, която бе решила да завземе колкото се може по-голяма част от американския пазар. Възнамеряваше да се конкурира с „Ревлон“ и „Есте Лодър“. Фирмата на Оливър бе сключила вече сделката и в момента се търсеше идеалният модел. Досега бяха изпробвали и снимали поне трийсет кандидатки.

Лорън преглеждаше снимките и видеозаписите заедно с Оливър. Беше много критичен — една била твърде сексапилна, друга твърде стара, трета пък много млада и тъй нататък.

— Изискванията ти са прекалено строги. Според мен поне седем-осем от тях са страхотни.

— Не — поклати глава той. — Никоя няма това, което търся. Момичето на „Марчела“ трябва да има специално качество, което да допада на публиката, нещо, което би накарало една жена да каже: „Искам да изглеждам точно като нея — и ако нося грим «Марчела», мога да го постигна.“ Затова е необходимо на пръв поглед тя да не блести, но да таи в себе си нещо вълшебно, омайващо.

— Нямам представа какво търсиш.

— То е качество. Грейс Кели го има. Мерилин — не. Ингрид Бергман го има.

— Коя е Ингрид Бергман?

— Няма значение. — Оливър се вторачи в нея. — Ти също го имаш.

— Какво имам?

— Качеството, за което говоря.

— Това лошо ли е или хубаво?

— Ако кандидатстваш за момиче на „Марчела“, е хубаво.

Лорън отиде до бюрото му и си взе ябълка от фруктиерата.

— За щастие, Оливър, не кандидатствам.

Той се смръщи и я загледа съсредоточено.

— Но би могла.

— Ти се шегуваш.

— Не. — Беше съвсем сериозен. — Не се шегувам.

Тя се засмя.

— Оливър, аз не съм модел, не искам да съм модел, аз съм съвсем доволна от това, което върша, затуй изобщо забрави за идеята си.

— Мога ли да те помоля за нещо, преди да заминем?

Лорън въздъхна.

— Какво?

— Ще позволиш ли моите хора да ти направят снимки?

Тя звучно отхапа от ябълката си.

— И защо трябва да ме снимат?

— Защото ще ме облекчиш много, така ще им покажа какво точно търся.

Тя се строполи в единия фотьойл.

— Ти си толкова особен.

— Тогава ми угаждай.

— Нямам време.

— Да не би да искам много, Лорън? Няма ли да ти е приятно да ти направят косата и да облечеш хубави дрехи? Ще бъде забавно.

— Може би това е твоята представа за забавление, но повярвай ми, аз предпочитам да се занимавам с други неща.

— Моля те, Лорън, заради мен. Като сватбен подарък. Помисли си колко пари ще спестиш…

— Оливър…

— Да?

Тя отстъпи.

— Добре, но само ако обещаеш да не го приемаш сериозно.

— Твърдо ти обещавам.

Да се угажда на Оливър се оказа много по-приятно, отколкото Лорън си представяше. Да отидеш в студио и да се оставиш изцяло в ръцете на професионалистите бе доста интересно. Пиа си помисли, че това е шега, и настоя да я придружи. Докато гримьорът и фризьорът работеха, те се кискаха като ученички.

— Поне ще имаш едни невероятни снимки, които да показваш на внуците си. — Пиа се бе курдисала на висок стол зад нея.

— Какви внуци? — възкликна Лорън. — Та аз още нямам дори деца — да не говорим за по-нататък.

— Но ти ще имаш, нали? — попита разтревожена Пиа. — Нуждая се от другарче за моето — добави тя и погали големия си корем.

— И аз мисля така — съгласи се Лорън. — Дай ми обаче време да се насладя първо на женитбата си.

— Имаш невероятна коса, скъпа — обади се английският фризьор, чийто лондонски диалект й напомняше за Емерсън. — Цветът й може малко да се освежи и непременно трябва да бъдеш подстригана. Като изключим това, си идеална!

— Винаги съм носила дълга коса — възпротиви се Лорън обезпокоена.

— Да, ама тя просто виси, не смяташ ли? Нека я направя, остави на мен.

— Не я режи твърде много — предупреди го тя, когато той хвана с професионален жест ножицата.

— Повярвай ми, скъпа, ще ми бъдеш благодарна.

Лорън затвори очи с надеждата, че фризьорът знае какво прави. Следващият беше гримьорът. Той се приближи до нея с пинцети и започна да оформя веждите й, като от време на време накланяше глава настрани, за да види как изглежда лицето й.

— Не обичам да нося много грим — уведоми го тя.

— Нито пък аз — отвърна той язвително. — Това, което преследваме, е илюзията, че няма грим, докато създадем най-фантастичното лице.

И те я промениха. Лорън Робъртс, красавицата на малкия град, се превърна в Лорън, най-значимото лице. Фризьорът бе направил кестенявата й коса неуловимо по-светла, а подстрижката й придаваше повече обем и форма, така че макар и пак да падаше под раменете й, тя изглеждаше по-гъста и по-мека.

Гримьорът поработи върху лицето й с естествени тонове — разигра кафяви и бежови цветове, като направи очите й да изпъкват повече.

— Боже! — възкликна Пиа. — Изглеждаш фантастично!

— О, много благодаря — шеговито отвърна Лорън. — Такава грозотия ли бях преди?

— Знаеш какво имам предвид. Винаги си била красива, но, Боже, сега си поразително красива!

После дойде ред на фотографа. Антонио работеше бързо с много помощници и почти не създаваше суматоха. Знаеше точно какво иска и макар че Лорън никога не беше позирала пред професионален фотограф, сега го правеше с лекота, защото много пъти бе наблюдавала Нейчър. Удоволствието бе голямо. Свиреше ефирна музика, тя беше облечена в хубави дрехи, изработени от прочут моделиер. Когато свърши, довери на Пиа, че всъщност й е било много приятно.

— Кой не би изпитал удоволствие? — възкликна Пиа и слисано поклати глава. — Ти наистина изглеждаш невероятно.

— Престани да говориш така. Един Господ знае как съм изглеждала преди.

— Нямам търпение да видя снимките — рече Пиа.

— А аз нямам търпение да отмия този грим.

По-късно Оливър я попита дали снимките са й доставили удоволствие.

— Добре беше — засмя се тя. — Обаче никога повече. Успя да ме уговориш само за веднъж.

На следващата сутрин отново беше лудница. Тръгна рано-рано на пазар заедно с две от помощничките си, студентки. Купиха пресни плодове и зеленчуци, а после се спряха да подберат цветя. Джеси и Куентин бяха много взискателни и тъкмо затова тя ги харесваше.

Доведи и Оливър на вечерята — заръча й Джеси, когато стигнаха у тях.

— Не — възрази Лорън. — Не искам той да седи тук, докато аз работя.

— Но аз обожавам Оливър, толкова е забавен — рече Джеси. — Поне му кажи да мине да те вземе.

Тя се обади на Оливър в офиса му.

— Искаш ли да дойдеш по-късно и да ме вземеш от вечерята у семейство Джордж?

— С удоволствие — съгласи се той.

— Джеси специално те покани. Доколко я познаваш?

— Някога имахме страстна еротична връзка.

Лорън почти му повярва.

— Оливър, вярно ли е?

Той се засмя.

— Не, мила моя. Аз не съм от мъжете, които си падат по страстни еротични връзки.

— Можеше и да ме баламосаш.

— А, почакай до медения месец.

От четири часа следобед тя издаваше разпореждания в кухнята на семейство Джордж. Беше от кухните, които харесваше — голяма и просторна, с всички модерни удобства. Менюто, което измисли, бе от любимите на Джеси. Зеленчукова крем супа, след нея бяло пилешко месо с картофено пюре, леко задушени моркови и спаначено пюре и всичко това със здравословна салата от накълцани зеленчуци.

— Харесва ми, че подбираш такива ястия — каза й Джеси. — Това кара хората да се чувстват удобно и да се отпускат, а когато са в подобно състояние, разговорът е наистина оживен. О, скъпа Лорън, какво ще правя, когато Оливър те откъсне от всичко това?

— Ще продължа да се занимавам с бизнеса си — отвърна Лорън. — И ще готвя от време на време.

— Да се обзаложим ли? — предложи Джеси.

Лорън се усмихна.

— Само ако е за пари в брой.

Малко по-късно Оливър й се обади у семейство Джордж.

— Помниш ли, един ден каза, че обичаш изненадите.

— Така ли съм казала?

— Да. Е, имам изненада за теб.

— Каква е?

— Ако ти кажа, няма да е изненада. Когато дойда по-късно, ще разбереш.

— Да не би да е четирикрака? — попита тя, защото си спомни, че бе споделила с него колко много иска да има кученце.

— Имай търпение, скъпа. Ще узнаеш по-късно.