Джаки Колинс
Американска звезда (50)

Четиридесет и девета глава

— Нали не си обратен? — попита Франсес Кавендиш, сякаш това беше най-нормалният въпрос на света.

— Искате ли да си сваля панталоните и да ви докажа? — отвърна дръзко Ник, макар че тя го караше да се чувства неловко.

Франсес се облегна на стола зад бюрото си и намести обсипаните с дребни диаманти очила, които скриваха безмилостните й очи.

— Давай — рече тя, предизвиквайки го.

— Не си играйте с мен, госпожо — предупреди я той, като все още се опитваше да проумее шегува ли се, или говори сериозно.

Франсес се изсмя — силен, вулгарен смях.

— Детето е с достойнство. Това ми харесва.

Не му допадаше начинът, по който тя разговаряше с него.

— Детето е актьор.

— Онова, което очаквам от вас, е работа.

Франсес пушеше и невъзмутимо го преценяваше.

— Какъв е професионалният ти опит?

— Правил съм много неща — промърмори той.

От израза на лицето на Франсес се виждаше, че тя не му вярва.

— Имаш ли резюме? Запис? Снимки?

— Ъъ… — Ник взе да отстъпва. Тя няма да направи нищо за него. Напразно би път до луксозния й офис. Франсес Кавендиш, асистент по подбора на актьорите. Би трябвало да знае, че той няма опит. Дъртата шафрантия вероятно получава оргазъм, когато унижава някого.

Франсес продължаваше да пуши цигарата си и да го гледа с присвити очи.

— Чукаш ли Джой Байрън?

— Я чакайте малко…

— Не. Ти чакай малко — сряза го тя. — Домъкваш се тук в тесните си дънки, злобно намръщен, и какво точно очакваш?

— Вие ме поканихте тук — изстреля той обратно към нея.

— Нима? — Тя си свали очилата и продължи да го изпитва с очи.

Ник усети как погледът й прониква под дрехите му. Иска да я чука. Това е, което искат всички. След като не отстъпи пред Джой — която поне се отнасяше към него като към човешко същество, — със сигурност няма да отстъпи и пред тази. Той се обърна и тръгна към вратата. Нямаше смисъл да виси повече тук.

Франсес го спря на прага, гласът й бе силен и властен.

— Изпращам те на прослушване.

Ник я погледна.

— Така ли?

— Ролята е малка, но много характерна.

— В мен има колкото искате характерност.

— Убедена съм — отвърна хладно тя и отново си сложи очилата. — Условията.

— Какво? — попита той подозрително.

— Послушай съвета ми и се освободи от Джой — ще ти виси на врата като воденичен камък. А, да, стой далече от импресарии като Ардмор Касъл. Ако получиш ролята, ще ти препоръчам импресарио, който да се грижи за теб.

Той се почувства задължен да защити Джой — в края на краищата тя се бе държала добре с него.

— Джой е голяма преподавателка.

Франсес не се чувстваше задължена.

— Джой е една дърта кранта, която живее с миналото. Откажи се от нея, Ник, преди да е станало твърде късно.

— Вие сте безмилостна жена.

— Аз съм пряма — едно почти неоткриваемо качество в този град.

Той се зачуди какво ли преследва тя. После реши, че няма да загуби нищо, ако попита.

— А… ъъ… какво ще искате в замяна?

— От време на време да ме придружаваш. Когато имам нужда. Намери си смокинг, вече си с положение. — Франсес направи пауза, смукна дълбоко от цигарата и изпусна много дим през ноздрите си. — Задълженията по съпровождането свършват до вратата. И е нещо по-добро от това, което можеш да очакваш от Джой или Ардмор. Споразумяхме ли се?

Тая курва говореше директно.

— Каква е ролята?

— Дребен хулиган със сантиментална душа. Ролята е малка, но показна. Изпращам те да се срещнеш с режисьора и продуцентите. Ако те попитат дали имаш опит, лъжи. Кажи им, че си правил постоянен репертоар от сценки, играл си в малки театри и си участвал в реклами. Ако ти поискат снимки, препрати ги към мен. Към края на тази седмица ще ти организирам фотосеанс. Ще ми платиш, когато получиш първия чек.

Той не можеше да я разбере.

— Защо правите всичко това?

— Защото, като успееш, ще си ми длъжен. Това ми харесва. Напиши си номера. Утре ще ти се обадя да ти съобщя каква е била реакцията им.

Ник стана неспокоен.

— Искате да кажете, че отивам на прослушване сега!

Тя смачка цигарата си в пълния пепелник и веднага си взе нов пакет.

— А може би предпочиташ да чакаш ден-два.

Той не се поколеба.

— Мадам, готов съм.

— И аз си мислех точно това.

* * *

— Или ще правиш каквото ти казвам, или ще се окаже, че изобщо нямаш какво да правиш. — Така й заяви Рийс.

Синдра потръпна от страх. Това не беше мъжът, за когото се омъжи — каубоят с лекия характер и големите обещания. Това беше друг мъж — непознат.

— По-добре престани да ме тормозиш, защото в противен случай ще те напусна — предизвикателно му отвърна тя.

Рийс й залепи шамар и я свари неподготвена.

— Набий си го в главата — ти си ми жена — припомни й той с дрезгав глас. — Жена, разбираш ли ме? Аз се ожених за теб — това означава, че ми принадлежиш и ще правиш каквото ти кажа.

Тя инстинктивно се хвана за бузата, защото я заболя от шамара.

— Не съм ничия собственост! — викна Синдра.

— Ето тук грешиш — кресна на свой ред той. — И ако не вярваш на мен, може би ще повярваш на това.

За неин ужас Рийс измъкна пистолет изпод колана си и го размаха срещу нея.

Тя се прилепи към ъгъла на мотелската им стая, очите й се разшириха от страх.

— Рийс… Рийс, какво правиш?

— А ти какво си мислиш? — попита той.

— Откъде имаш пистолет?

Рийс започна да се разхожда наперено из стаята.

— Винаги съм имал. Никога не знаеш кога може да ти послужи. Човек трябва да си осигурява защита.

Синдра си пое дълбоко дъх и се опита да запази самообладание.

— Прибери го… прибери го веднага.

— Направи ти впечатление, а? — Той се усмихна лукаво, доволен от себе си. — Значи може би ще си направиш труда да обръщаш внимание на приятелите ми и да не ме караш да изпадам в глупашки положения на бунак.

Устата й бе пресъхнала, тя не можеше да повярва на онова, което ставаше. През последните няколко минути животът бе рухнал пред собствените й очи. Не стига, че й се наложи да избяга от Бозуел. И от този мъж ли трябваше да избяга?

— Слушай ме добре, кучко — започна Рийс. — Открих те, докато се шляеше из Ню Йорк — сега пееш в Лас Вегас и недей да забравяш, че аз те доведох тук. След като аз очаквам да бъдеш любезна към приятелите ми, значи ще го направиш. Ясно ли е? — Говорейки, той размахваше оръжието си във въздуха.

— Да, Рийс — прошепна тя.

— Кажи го по-високо — нареди той.

— Да.

— Ето това исках да чуя. — Рийс прибра пистолета под колана си. — Утре вечерта след представлението сигурно няколко приятели ще дойдат при нас и ти ще бъдеш мила с тях, сладурче. Ще правиш каквото ти кажа.

Синдра кимна безизразно.

По-късно, когато той заспа, тя се замисли дали да не се измъкне от стаята и да избяга. Но къде да отиде? Ако си тръгнеше, знаеше, че Рийс ще я преследва.

Изпълнена с дълбоко отчаяние, тя осъзна, че не може да избяга. Отново бе хваната в капан.

* * *

Ник направи каквото му каза Франсес. Излъга, когато го попитаха за професионалния му опит — измисли си някаква пътуваща актьорска трупа, в която бил играл, после спомена няколко реклами и няколко пиеси в малки театри. Всъщност излъга твърде успешно.

В стаята имаше двама продуценти — висок нервен мъж, който стоеше отзад и наблюдаваше, и жена на средна възраст със страхотни крака, които ту кръстосваше, ту разделяше. Режисьорът бе американец от италиански произход, нисък, мургав, със сплъстена, мазна кестенява коса.

Ник ги разгледа. Три задника в редица. Майната им. Не беше напрегнат — макар че асистентката по подбора на актьорите наистина вече го дразнеше. Когато репетираха заедно, се оказа, че тя не разбира нищо от актьорска игра. Трите задника обаче явно го харесваха — всъщност те го накараха да изиграе сцената два пъти.

Когато пристигна, регистраторката му връчи няколко страници с диалог. Имаше половин час, за да го прочете. Освен това разполагаше с половин час да види и останалите актьори, които чакаха да влязат. Чувстваше се като на търг за животни — конкуренцията се усещаше, можеше да се подуши.

Той си припомни думите на Франсес — „дребен хулиган със сантиментална душа“ — и се превърна точно в това. Не беше Ник Анджело, актьор, който искаше да спечели роля, а дребен хулиган със сантиментална душа. Какво шибано описание!

След повторното изпълнение той зачака реакцията им.

— Беше ни приятно, Ник. — Режисьорът се разделяше с него, сякаш бяха стари приятели.

— Благодаря ви — обади се жената продуцент, кръстоса отново краката си и го загледа замислено.

Високият мъж не каза нищо.

Преди да се осъзнае, вече беше отвън. Спря при регистратурата и поговори с момичето.

— Колко време ще мине, докато разбера? — попита той.

Тя го погледна смаяна.

— Нов ли сте?

— Не… Е, да, може и така да се каже. Нов съм в града. Работех ъъ… в Чикаго и в Ню Йорк.

— О, вие сте нюйоркски актьор. — Това не й направи голямо впечатление. — Не се притеснявайте, скоро ще разберете каква е практиката. Понякога тези прослушвания продължават с месеци. Гледат ви, харесват ви, после гледат още петдесетима други кандидати. След това може и да ви повикат обратно. Никога не се знае.

— Значи се чака дълго?

Тя вдигна рамене.

— Вижте. Този град е хазарт.

Момичето използваше фрази от неговия диалог! Той се зачуди дали в такъв случай тя не чува разговора между продуцентите, след като актьорите излязат от стаята.

— Ей, как се казваш? — попита я Ник с намерението да се сприятели с нея. — Кога искаш да вечеряме?

— Мерилин — отвърна тя, като се усмихваше. — Омъжената Мерилин — добави и вдигна ръка, за да покаже брачната си халка. — Благодаря все пак за поканата.

На паркинга Ник реши да отиде отново до офиса на Франсес и да й разкаже какво е станало.

Не. Инстинктът му подсказваше, че трябва да чака тя да му се обади. Сега обаче се чувстваше превъзходно след прослушването и не беше в състояние да седи и да се надява телефонът да позвъни. Реши да прескочи до Ани.

 

 

Когато пристигна, тя чистеше с прахосмукачка и като че ли не изгаряше от щастие, че го вижда.

— О, голямата звезда е дошла. — Ани продължаваше да чисти.

Той издърпа щепсела от контакта.

— Какво ти става?

Тя въздъхна.

— Колко пъти сме водили този разговор? Като снощи — защо не дойде с нас в закусвалнята „Хамлет“? Какво прави — отиде с Ардмор Касъл?

— Искаш да кажеш, че съм педал ли, Ани? — престори се той на възмутен.

— Не казвам нищо, но ти… — Тя поклати глава. — Не знам, Ник. Ти ме объркваш.

— Прибрах се вкъщи, сам.

— Това е хубаво.

— Срещнах се с онази асистентка по подбора на актьорите, Франсес Кавендиш. И днес тя ме изпрати на прослушване.

— Какво прослушване?

— Малка роля в киното.

— Получи ли я?

— Не знам.

— Чете ли я?

Той се ухили.

— Бях велик!

— Господин Скромност.

— Слушай, ако аз сам не се похваля, кой ще го направи?

Ани изтласка прахосмукачката до ъгловия шкаф и я прибра.

— Утре вечер ще дойдеш ли на урок при Джой?

Ник започна да се разхожда из малкия й апартамент.

— Мислех да отида до Лас Вегас да се видя със Синдра. Няма смисъл да седя и да чакам да кажат, че не получавам ролята. Това е все едно да имаш запек и да чакаш да си освободиш стомаха.

— Никой не е казвал, че ще ти е лесно.

— К’во мислиш? Да ида ли до Вегас?

— Синдра ще се зарадва да те види.

— На колко часа е с кола?

— Пет-шест часа. Не съм сигурна.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя поклати глава, но той беше сигурен, че й се иска.

— Хайде, живей авантюристично. Сложи няколко неща в чантата. Ще бъде забавно — насърчи я Ник.

Ани прибягна до списъка с извиненията. Ник обори всичките. След един час бяха на път.