Джаки Колинс
Американска звезда (2)

Първа глава

Луисвил, Кентъки, 1969

— Направи го — викаше момичето. Дишането му бе тежко и накъсано. — Направи го, направи го!

— Опитвам се — отвърна възбуден Ник Анджело.

И наистина беше така, но за негово изумление момичето бе толкова влажно, че той се плъзгаше и не улучваше.

Тонът й беше пронизителен и наставнически.

— Направи го! — настоя тя, като се извъртя в подходяща поза. — Хайде, Ники. Хайде, хайде, хайдеее!

Започна да се паникьосва, но отново се притисна към нея и, слава Богу, успя да го вкара.

— Ммм… — Отчаяният хленч бе заменен от нотка на наслада в гласа й. — Ооо… — Тя продължаваше да въздиша доволно, докато той я помпаше.

Ник успяваше да се удържи, макар че се потеше и му беше неудобно. Но не преставаше, защото проникването в това момиче беше сега най-важното нещо на света.

Смътно си припомни как един от приятелите му обясняваше, че сексът е като яздене на кон — качваш се, възсядаш го и поемаш на пътешествие.

Никой обаче не беше го предупредил, че това пътешествие е толкова силно възбуждащо и лепкаво.

И в този момент го грабна. Най-вълнуващото, трепетно, неконтролируемо чувство, което някога бе изпитвал. Боже Господи! Той се празни! И е вътре в истинска женска — това няма нищо общо с удоволствието, което си доставяше с ръка и порносписание.

Момичето викаше от удоволствие.

Искаше му се да направи същото. Но се въздържа безразличен. Момчето трябва да се прави на безразлично — дори и да му е за пръв път.

Ник Анджело най-после бе чукал — и не можеше да си представи по-зашеметяващо прекарване на тринайсетия си рожден ден.

Еванстън, Илинойс, 1973

— Моля ти се, Ник, мо-о-ля ти се… Не издържам повече.

Може би. Може би не. Вече двайсет минути й правеше кеф и едва сега тя започна да се оплаква — въпреки че това трудно можеше да се нарече оплакване, по-скоро беше изстрадан вик на екстаз.

— Ооо, Ники, ти си страхотен!

— Нима?

Е, бяха му го казвали и преди. Оставаше само да ги приучи да не му викат Ники.

Чукането е негов специалитет. Несъмнено е много по-гот от писането на домашни или други глупости в училище. Със сигурност е по-приятно от това да си седи вкъщи и да гледа как неговият старец се налива до безсъзнание, а майка му си спуква задника от работа на две места, за да осигурява бирата на тоя мързелив калтак.

Семеен живот. Да му го начукам! Точно както чукаше Сузи или Джени, или която и да било друга.

Възнамеряваше някой ден да се махне, да изчезне от това бунище и да вземе майка си със себе си. Първо обаче трябваше да си намери работа, за да спечели малко пари, и тогава вече нищо не можеше да го задържи тук.

Сега беше вързан за училището, защото майка му смяташе образованието за важно нещо. Мери Анджело бе обладана от безумната идея един ден синът й да получи стипендия за колеж.

Да, да, сигурно — как ли пък няма да иде в шибания колеж.

Мери като че ли изобщо не стъпваше на земята — тя изцяло бе отдадена на мечтите си. На трийсет и седем изглеждаше с десет години по-стара. Приличаше на птичка — дребна и нервна, със следи от някогашна хубост и рядка коса. Беше се запознала с бащата на Ник, Примо, на специално уредена от други хора среща, когато тя беше на шестнайсет, а той — на трийсет. Ожениха се точно една седмица, преди Ник да се роди, и оттогава Примо надали бе работил и един ден. Макар да беше дърводелец, той скоро разбра, че да се пишеш безработен и да изпращаш жена си да работи е много по-изгодно, отколкото да правиш нещо.

Семейство Анджело често се местеше, обикаляше от щат на щат, живееше в къщи под наем, винаги в готовност да се отправи нанякъде, когато Примо почувстваше, че повече не може да стои на едно място. А това чувство го обземаше често.

Ник растеше и не можеше да си спомни да е бил в един и същи град повече от няколко месеца. Тъкмо започваше да свиква и потегляха наново. Накрая се отказа да установява каквито и да било трайни отношения. Нов град. Нови момичета за завладяване. И после — към следващия. Вече не му правеше впечатление.

— Искаш ли да ходим утре на кино? — попита Сузи или Джени, или както там й беше името. — Аз черпя.

— Не — поклати глава той, стана и си намъкна панталона. Бяха в задната стая на малък автосалон — място за срещи, което често използваше, тъй като понякога изпълняваше поръчки на единия от продавачите и в замяна той му даваше ключовете.

— И защо не? — попита момичето. Беше на осемнайсет, две години по-голяма от него. Късо подстригана, с лунички и добре развити гърди. Беше я открил предния ден зад щанда на заведението за пържени пилета „Кентъки“.

Помъчи да се измъкне с набързо скроено извинение. Беше страхотен в секса. Мразеше да се задържа на едно място. Досегашният опит му подсказваше, че ако й каже истината, няма да й стане приятно. Чукането си е чукане, защо трябва да има и нещо друго?

— Зает съм. — Прокара ръка по непокорната си черна коса.

— И какво ще правиш? — полюбопитства тя.

— Помощник съм на един предприемач — излъга той, без да му мигне окото.

Това я накара да млъкне.

Изчака я да си оправи дрехите и дори й помогна. После я изпрати до автобусната спирка, остави я там и тръгна да се прибира пеша.

Живееха в порутена къща заедно със сестрата на Мери — леля му Франи, — едра жена с изрусена коса и обезцветени мустаци. Къщата беше малка, но понеже имаше възможност да гледа телевизия и да пие бира на корем, Примо бе доволен.

Ник се надяваше Мери да се е върнала от работа. Ако си беше вкъщи, сигурно щеше да има нещо за ядене. Франи не си затрудняваше живота да готви. Пазеше диета с шоколад с фъстъчено масло и газирана вода. Гадни неща, от които във всеки случай не се отслабва.

Разбира се. Франи ставаше все по-дебела, а всички други премаляваха от глад.

След секс винаги огладняваше. Умираше за един сандвич, но както обикновено беше без пукната пара и единственият му шанс бе да въздейства на Мери с чара си. Е, не че трябваше да прави кой знае какво — майка му го боготвореше. Поставяше го над всички, включително и над Примо, стига да можеше да се измъкне — а това не се случваше често, защото Примо поглъщаше по-голямата част от вниманието й, когато тя не беше на работа.

Цел в живота на Ник беше колкото се може повече да избягва баща си. Ненавиждаше начина, по който Примо се отнасяше с майка му. Не можеше да го търпи, задето все мърмори и се оплаква от всичко. А най-вече се отвращаваше, като го гледаше как се разплува на дебелия си задник и не прави нищо.

Истината беше, че Примо го плашеше. Той бе огромен и властен и когато не бе в настроение, Ник обърсваше опакото на ръката му или усещаше жилещия удар на грубия му кожен колан върху гърба си. Мери винаги се опитваше да спре побоите и го защитаваше, доколкото може, дори това да означаваше, че самата тя ще си изпати. На Примо не му пукаше кой е пред него — биеше яко.

Понякога Ник имаше желание да го смаже. Друг път приемаше боя като обикновен епизод от живота. Гневът му бе безмълвен, прикрит. Не можеше да направи нищо — не и преди да порасне, тогава щеше да вземе майка си и двамата да избягат.

Едва преполови пътя към къщи, и започна да вали. Вдигна яката на старото си дънково яке, сведе глава и затича покрай бордюра, като си мислеше колко страхотно би било да има автомобил и си представяше как някой ден ще си купи кола — лъскав червен кадилак, с хромирани джанти и истинско хубаво радио.

Даа… някой ден.

Примо седеше на стълбите пред къщата на Франи. Ник го видя, когато наближи. Стегна се, нещо не беше наред. Защо ли неговият старец беше изоставил скъпоценната си телевизия и киснеше навън, под дъжда?

Приближи го предпазливо.

— К’во става? — попита, спря и заподскача от крак на крак.

Примо избърса носа си с длан и се втренчи в него, кървясалите му очи бяха подути.

— Къде беше? — изломоти той.

Ник усети как студеният дъжд се стича отзад в яката му и потрепери — предчувстваше лоши новини.

— С приятели — промърмори той.

Примо изпусна тъжна, пропита с бира въздишка и с мъка се изправи. Ризата бе залепнала за тялото му. Гъстата побеляваща коса падаше на сплъстени кичури върху изпъкналото му чело. Дъждовни капки се стичаха от носа му.

— Тя почина — опечален съобщи той. — Проклетата ти майка умря и ни остави.