Джаки Колинс
Американска звезда (30)

Двадесет и девета глава

Когато стигна до бензиностанцията, Лорън се задъхваше от умора и й беше много горещо. Отвън нямаше никой, затова отиде до канцеларията и почука на вратата.

Джордж седеше зад бюрото си и преглеждаше някои неуредени сметки.

— Да? — извика той в отговор на почукването.

— Извинете ме. — Тя подаде глава през вратата. — Търся Ник Анджело.

— Ник вече не работи тук — дрезгаво отвърна Джордж.

— Така ли?

— Да, напусна.

Тя се вцепени от изненада. Как е могъл да напусне работа като тази? Готвеше се да зададе още въпроси, но телефонът иззвъня и Джордж поведе разговор.

Лорън си тръгна, опитвайки се да реши какво да прави.

След като отиде толкова далеч, Робъртс, трябва да стигнеш докрай.

Вземи автобуса, иди до караваните и разбери какво става.

Повече се притесняваше да каже на Ник, отколкото да се изправи пред родителите си, но трябваше все пак да се срещне с него. Как ли ще реагира, когато му каже, че е бременна? О, Боже! Дали няма да я намрази? Не би могла да го понесе. Лорън забърза към автобусната спирка и чака десет минути, докато автобусът пристигне. Задушаваше се от жега, небето сякаш я бе прихлупило и тя усети, че започна да й се повдига.

— Времето се разваля — отбеляза шофьорът, когато Лорън си плащаше билета.

Какво говори той? Денят е хубав, дори много горещ и няма изгледи да вали.

— Гръмотевици — поясни шофьорът, кимайки дълбокомислено с глава. — Чувам ги отдалеч.

Седна до прозореца и се загледа навън — нямаше нито едно облаче.

Щом автобусът потегли, тя се замисли за баща си. Фил Робъртс винаги я бе учил да бъде честна и почтена, а защо не може открито да говори с него? Толкова й се иска.

Спонтанно слезе на Мейн Стрийт, решавайки да се срещне с него и да направи последен опит за разговор.

Когато стигна до стълбите, които водеха към офиса му, Лорън се замисли какво точно да му каже. Ще му обясни, че за нея няма живот, ако не може да се вижда с Ник Анджело. И после ще му съобщи за детето.

На входната врата щората бе пусната и висеше табелка ЗАТВОРЕНО. Разочарована, тя слезе до железарския магазин и попита единия от братята Блейкли:

— Кога ще се върне баща ми?

— Той е горе, Лорън.

— Не е, офисът е заключен.

— Почти съм сигурен, че е горе. Ето резервния ключ, можеш да го почакаш.

Тя взе ключа и отново се качи горе. Баща й сигурно е отишъл да обядва. Това, че го няма, не е лошо, ще има време да се успокои. Когато се върне, тя ще се е подготвила да му обясни разумно и логично всичко и тогава той не може да не я разбере и да не й съчувства.

Пъхна ключа в ключалката и пристъпи в малката приемна. Щом влезе, усети, че не е сама — от кабинета се дочуваха странни приглушени звуци.

„Крадци“, беше първата й мисъл. Спонтанно отвори вратата.

Елоиз, секретарката на баща й, лежеше гола на дивана. Върху нея, също гол, видя баща си.

Лорън вдигна ръка към устата си и ахна. Елоиз изписка от ужас, а Фил Робъртс обърна глава и срещна изумения поглед на дъщеря си.

— Лорън! — Той се претърколи и трескаво грабна панталона си. — О, Боже! Не е това, което си мислиш. Лорън, какво правиш тук?

Тя се обърна и избяга от стаята, като се препъваше по стълбите надолу и се опитваше да не заплаче. Такъв ли е бил баща й? Такъв ли е бил почтеният Фил Робъртс — човекът, от когото се е възхищавала през целия си живот?

Той е лъжец. Нищожество. И тя никога няма да му прости.

 

 

Примо Анджело се намъкна в магазина за алкохолни напитки и купи четири опаковки с по шест бири. Харлан се влачеше след него.

Когато плати и прибра всичко в колата, каза:

— Умирам от глад. Искаш ли да хапнем?

Харлан не можеше да повярва на късмета си.

— Да, господине — бързо отвърна той. — Винаги съм гладен.

— Къде можем да намерим хубави сандвичи? — попита Примо.

Харлан посочи към Мейн Стрийт.

— В закусвалнята.

Примо тръгна натам, а Харлан подтичваше зад него.

Луиз ги посрещна с усмивка, меню и бодрия поздрав: „Ей, добре дошли, приятели“, когато те седнаха зад бара.

Примо кимна. Екстра задник. И хубави цици.

— Два сандвича — поръча той. — Направи ги бързо, тъпкани и сочни. — Той й смигна предразполагащо. — Като тебе, сладур. Усмивката изчезна от лицето й.

— Със сирене, с чили или обикновени? — попита тя вече неприветливо.

— Приготви ни два със сирене, ама по всички правила. — Примо я разсъбличаше с очи. Виждаше малките капчици пот между гърдите й и започна да се възбужда. С Арита Мей е приключил, тя е вече стара и изсушена, той има нужда от нещо по-младо, по-сочно, нещо като тая сервитьорка със страстен вид, големи цици и приканващ задник.

Луиз спря пред кухнята, даде поръчката на Дейв и влезе в задната стая, мърморейки си под носа. Някои мъже се държат като скотове. Единственото, за което мислят, е сексът.

Взе чантата си от лавицата, извади червило и гребен. Разчеса косата си, направи по-пухкав бретона си и сложи на устните си още червило. Винаги се стараеше да си поддържа самочувствието, особено когато си имаше работа със сексуални маниаци. Докато прибираше тоалетните си принадлежности, съгледа на най-долния рафт писмото за Лорън, което Ник й бе оставил.

Не мога да й го предам, ако не дойде, помисли си Луиз.

Ник бе написал отгоре ЛИЧНО и СПЕШНО. Ако Лорън не се появи, може би ще трябва да й го изпрати по приятелката й Мег.

Луиз закрепи писмото изправено, за да не забрави, и се върна в кухнята.

 

 

Училищната секретарка се обади на Джейн Робъртс в един часа.

— Госпожо Робъртс, съжалявам, че ви занимавам с подобно нещо, но, изглежда, Лорън отново я няма. Сутринта беше тук, а сега май си е тръгнала.

Джейн стисна устни.

— Искате да кажете, че не е на училище?

— Съжалявам, госпожо Робъртс, но съм длъжна да ви предупредя, че ако това поведение продължи… Е, не е необходимо да ви обяснявам последиците.

— Благодаря ви. — Джейн затвори и веднага набра номера на съпруга си. Там не вдигна никой.

Защо трябваше Лорън да й причинява толкова главоболия? Не й ли стигаше, че Фил спи със секретарката си? Не й ли стигаше унижението от отказа на семейство Браунинг?

Подреденият й живот рухваше и тя не можеше да издържа повече. Грабна ключовете от колата и бързо излезе от къщи.

Лорън тичаше по Мейн Стрийт, за да избяга от офиса на баща си и от цялата гнусна сцена. Тича по целия път до автобусната спирка.

Пред очите й непрекъснато бе баща й с гол задник върху Елоиз.

Сега вече й стана ясно защо родителите й постоянно се карат. Баща й си има любовница, а майка й вероятно подозира.

О, Боже! Това ли е човекът, който я учеше как да живее? Човекът, когото уважаваше и от когото се възхищаваше?

Искаше да заплаче, но сълзите не идваха. Горката мама, рече си Лорън отчаяно. Горката аз.

В съзнанието й нахлуха толкова много мисли, та тя имаше чувството, че ще й се пръсне главата. Автобусът дойде и Лорън се качи. Нямаше вече съмнение къде трябва да иде. Трябва да види Ник, той е единственият човек, с когото може да говори. Единственият в света, комуто вярва.

В автобуса се качиха две жени, които седнаха от другата страна на пътеката.

— Тъкмо говорих със сестра си — обясняваше първата, блондинка с провиснала коса. — Каза ми, че в Рипли имало страшна буря с гръмотевици.

— Така ли? — Другата жена не проявяваше особен интерес. Беше бременна на няколко месеца и изглеждаше изтощена.

— Хората разправят, че може и при нас да се извие — продължи блондинката.

Бременната поклати глава.

— Не е възможно. Днес времето е толкова хубаво, за наше щастие.

Лорън престана да ги слуша. Животът й е съсипан, а тези двете си приказват за времето.

Какво ще прави, това е проблемът. Какво ще прави?

* * *

Примо извади петдоларова банкнота от джоба си, сгъна я стегнато на конус и се опита да я пъхне между гърдите на Луиз.

Тя го плесна през ръката, гледайки го в очите.

— Какво, по дяволите, мислите, че правите?

— Давам ти един шибан бакшиш.

— Ей, господине, можете да си вземете бакшиша и да си го заврете в… — Луиз срещна погледа на Харлан. — Е, няма значение.

Примо се изправи и се помъкна към вратата. Харлан грабна от бара няколко пръснати чипса и го последва към колата.

— Видя ли оная кучка вътре? — мрачно поде Примо. — Всички жени са курви, от мен да го знаеш. Нямай вяра на никоя. Запомни това. — Той отвори кутийка с бира, отпи няколко пъти на големи глътки и я подаде на момчето.

— Опитай — изкомандва Примо.

— Не искам — отвърна Харлан, като подритваше въображаем камък по улицата.

— Опитай! — повтори Примо — Я бъди мъж, да те вземат мътните.

Харлан предпазливо пое кутийката и давейки се, отпи няколко глътки.

Примо се засмя и я грабна обратно. Жадуваше за действие. Жадуваше да прави нещо. Жадуваше да чука мадама.

* * *

— Вината не е твоя, Елоиз — уверяваше я Фил Робъртс.

Елоиз, вече облечена и с пламнали бузи, седеше на дивана в офиса и хлипаше във фина носна кърпичка с дантелка.

— Тя ще каже на жена ти, сигурна съм, че ще каже.

— Не и ако аз я видя пръв. — Фил се опитваше да я успокои. — Мога да й обясня какво се е случило. Лорън е добро момиче, ще разбере.

— Какво има да разбира? — повиши тон Елоиз. — Това, което правехме с теб, беше недвусмислено и е… неприлично.

— Не е неприлично — възпротиви се Фил.

— Неприлично е — настоя Елоиз, като продължаваше да хлипа.

Той не знаеше как да се справи с нея.

— Тръгвай си — подкани я Фил. — Остави на мен да се погрижа за това. До утре всичко ще е забравено.

Елоиз поклати глава.

— Жена ти ще съсипе репутацията ми.

Съвсем благоразумно Фил не й беше казал, че Джейн вече знае за тяхната връзка.

— Отивай си, Елоиз — строго повтори той. — Трябва да намеря Лорън.

Трябва да я намеря, преди да е стигнала при Джейн и да си е отворила устата.

 

 

Когато автобусът стигна спирката до паркинга с караваните, заваля дъжд на тежки едри капки. Слънцето обаче още грееше и бе задушно.

Лорън бе ходила само веднъж в караваната на Ник, но беше сигурна, че ще я намери. Вървеше бързо през пустата равна местност и се опитваше да не мисли повече за баща си. Ник ще разреши всичките й проблеми. Ник ще оправи всичко.

Странен ден — хем горещо, хем вали, никакъв полъх, мъртвешка тишина. Покрай нея профуча кола. Дори не повдигна глава и продължи да върви.

Накрая зърна пред себе си паркинга с караваните и ускори крачка. Няколко кучета тършуваха из огромните купчини боклук. Как може Ник да живее тук? Как може да се примирява с тази мизерия?

Позна караваната му и забърза към нея. Едър мъж се измъкваше от колата, паркирана отзад, малко чернокожо момче стоеше до него.

Мъжът я видя.

— Търсиш ли някого?

— Да… Ник Анджело. Знаете ли дали си е вкъщи?

— Ник е моето момче.

— Моля?

— Моето момче, синът ми. А ти коя си?

— Вие сте господин Анджело?

— Да, аз съм. Най-хубавият в семейството. — Той гръмко се разсмя на собствената си шега и я потупа по ръката.

Значи това беше бащата на Ник, този размъкнат дебелак, стиснал кутийка бира в дясната си ръка, с мазна усмивка, която разкриваше прогнили зъби. Изглежда, не бе улучила най-подходящия момент.

— Аз… аз не исках да безпокоя никого — извини се тя неуверено. — Може би трябва да дойда по друго време.

— Да безпокоиш? Какво значи да безпокоиш?

— Влизай! — Примо разтвори вратата на караваната. Харлан се опита да привлече вниманието й.

— Ако търсите Ник…

Примо го блъсна грубо настрани.

— Влизай — настоя той. — Ник ще се върне скоро. Можеш да го почакаш, ще ми бъде приятно.

Тя неохотно пристъпи в тясната каравана и едва не повърна — удари я смрадта на застояла бира и пот.

Харлан се опита да влезе, но Примо го избута навън и затвори вратата с ритник. После широко махна с ръка в изблик на гостоприемство.

— Настанявай се, където ти е удобно. Искаш ли бира?

— Не… не, благодаря. Ник тука ли е?

— Детето ще го открие.

Примо взе да я разглежда. Хубаво момиче, много хубаво. Повече от сигурно е, че тук е играла вълшебната пръчка на Анджело. Харесват бащата, харесват и сина. Да, мъжете Анджело са много расови и сексуални.

Лорън се чувстваше извънредно неудобно и току нервно се обръщаше към вратата с надеждата Ник да се появи.

— Няма ли да седнеш? — настоя Примо. — Скоро ще си дойде. Е… — Той я загледа похотливо. — Вие двамата сте приятели, така ли?

— Ходим заедно на училище. По-точно, ходехме, докато Ник… ъъ… напусна.

Примо наостри уши.

— Как така напусна?

Тя се поколеба; очевидно Ник не беше казал на баща си, че е изключен. Бързо се поправи.

— О… исках да кажа, когато си тръгна… за да отиде на работа, нали разбирате.

— Да, да, той работи през почивните дни на бензиностанцията. — Примо прокара език по зъбите си. — Ти търси ли го там?

— Казаха ми, че е напуснал. — Щом го изрече, осъзна, че не е трябвало.

Той я погледна.

— Как така напуснал?

— Ъъ, за деня. Напуснал е за днес.

— О! — Примо отвори друга кутийка с бира. — Искаш ли да глътнеш?

— Не, наистина трябва да тръгвам, господин Анджело, родителите ми ме чакат.

Той пристъпи към нея, толкова близко, че усещаше гадния му дъх.

— Хубавица като теб винаги има някой да я чака.

Сега тя се почувства повече от неудобно. Огромното му физическо присъствие я плашеше. Внимателно започна да отстъпва към вратата.

С бързо движение той й попречи.

— Къде отиваш?

— Аз… казах ви, че трябва да се прибирам.

Гласът му се превърна в мръснишки шепот.

— Вие с Ник правили ли сте го? Ти и моето момче, а?

Стомахът й се обърна, тя се опита да се отмести. Той се хвърли напред и я хвана за гърдите.

— Не ме докосвайте! Не смейте да ме докосвате! — извика Лорън и се отскубна от ръцете му.

Примо се изсмя.

— Ей, сладко малко пиленце, а? Щом Ник ти го прави, защо да не мога и аз?

В очите й проблеснаха искрици на гняв.

— По-добре ме пуснете да изляза или ще викам. — Тя се стараеше да не се паникьосва.

— Кой ще те чуе, моето момиче? Да не мислиш, че на някой наоколо му пука?

С крайчеца на окото си Лорън забеляза кухненския нож отстрани на мивката. Бавно се насочи натам.

Примо се забавляваше.

— Хайде, пиленце, отпусни се. Чукала си се с момчето, не искаш ли да се чукнеш и с мъжа? — С всяка стъпка погледът му ставаше все по-мръснишки.

Гърбът й вече опираше о мивката. Тя внимателно изви ръка назад, търсейки да напипа ножа.

— Казах да ме пуснете да си вървя — повтори с нисък гневен глас и в този момент успя да сграбчи ножа.

— Когато аз реша — отвърна Примо, като си играеше с катарамата на колана си. — Когато бъда доволен и реша.

Навън изведнъж притъмня, тя видя през прозореца, че просветна светкавица, последвана от силния тътен на гръмотевица. Лорън стисна ножа по-здраво.

— По-добре ме пуснете да си ходя или…

Той се ухили самодоволно.

— Или какво, принцесо?

Пак блесна светкавица, отново проехтя силен гръм. Небето стана още по-тъмно и слабият дъжд премина в силен порой.

Примо изобщо не забелязваше, толкова бе погълнат от това, което искаше да постигне.

Лорън реши, че ако този мъж я докосне още веднъж, ще го наръга с ножа.

Отвън Харлан започна да удря по вратата.

— Пуснете ме! — викаше той. — Пуснете ме вътре!

— Изчезвай! — изкрещя Примо и дръпна ципа на панталона си. — Измитай се оттук!

Харлан продължаваше да крещи и да тропа по вратата. В гласа му се долавяше отчаяние.

Навън зловещо задуха бесен вятър и дъждът премина в едра градушка.

— Хайде, маце — подкани я Примо и се приближи към нея, докато тя се опитваше да му избяга.

— Недейте! — предупреди го Лорън.

Той изобщо не беше в състояние да се вслуша във възраженията й. Сграбчи я и насила прилепи месестите си устни към нейните.

В училище бе минала курс по самоотбрана и сега бе дошъл моментът да приложи уменията си — рязко и със замах го удари с коляно в слабините.

Той изгрухтя от болка, но успя да я задържи — започна да я навежда назад, тя усети каква отвратителна сила я притиска и осъзна, че трябва да действа решително. Стисна ножа зад гърба си и се подготви.

Примо задърпа полата й, запретна я нагоре и й разкъса пликчетата.

— Хайде, похотлива малка кучко, ще ти хареса — мърмореше той, смъквайки панталоните си.

Лорън се нахвърли и заудря с ножа напосоки; в този момент караваната се заклати от яростния вятър, дочу се смразяващо силно бучене.

Торнадо — мина й през ум. — О, Боже, това е торнадо!