Джаки Колинс
Американска звезда (82)

Осемдесет и първа глава

Късно през нощта две попрезрели девойки в черни къси рокли от трико, черни клинове и обувки тип „чукай ме“ танцуваха под разпънатата тента. Лампичките проблясваха като малки звезди, а глутница хищни свалячи обикаляха дансинга и се оглеждаха дали могат да забършат по нещо.

Хъни Вирджиния, оксиженирана блондинка с опъната назад коса и идеално прилепнала към тялото й дантелена блуза без презрамки, се бе отпуснала върху коленете на Ник и мъркаше сладки сексуални обещания в ухото му.

Даяна Лион седеше в отсрещния край на масата до своя съпруг и критично наблюдаваше от мястото си. Ник Ейнджъл никога нямаше да престане да я учудва. Имаше изключителен капацитет за всичко. Хъни влизаше и излизаше от живота му, а междувременно Ник запълваше дупките.

Даяна често приканваше Фреди да поговори с него.

— Дали сексът му е безопасен? Разбира ли той опасността от СПИН?

Фреди винаги й възразяваше.

— Аз съм негов импресарио, а не сексуален терапевт.

— Но той е толкова… безотговорен. Трябва да поприказваш с него. Приятел си му.

Фреди не беше толкова глупав, че да говори за жени с Ник Ейнджъл. Ник бе легенда, от самото си пристигане в Холивуд чукаше всяка годна за това жена. Учудващо беше, че все още го прави. Малката Хъни обаче можеше да повдигне и умрял, стига да е в настроение, а Ник несъмнено не е умрял — само малко преуморен. На трийсет и четири години показваше признаци на износване. Фреди реши, че може би ще трябва да поговори с него. Ник трудно се контролираше и това ставаше все по-очевидно. След смъртта на Лиса при автомобилната катастрофа, причинена от Ани, той се плъзгаше неудържимо надолу. В началото Ник бе неутешим. Оттегли се в уединение и не се показа няколко месеца. Когато се върна, все едно нищо не се бе случило. Не желаеше да говори за злополуката. Фреди обаче знаеше, че вътрешно Ник се разкъсва. Той поначало обичаше чашката и с течение на годините започна все повече да се пристрастява.

— Ще трябва да се включиш в една от онези дванайсетстепенни програми — предложи му Фреди един ден. — Мисля, че имаш проблем.

Ник се обърна към него, зелените му очи бяха изпълнени с дълбоко стаен гняв.

— А не мислиш ли, че е време да си потърся нов импресарио, Фреди? — попита той.

Фреди знаеше кога да отстъпи. Това беше едно от силните му качества.

— Можем ли да тръгваме? — прошепна Даяна в ухото му. Тя мразеше тържествата и присъстваше на това само защото жената, в чиято чест бе организирано, беше най-новата клиентка на Фреди — русата видео суперзвезда на име Венера Мария.

— Още пет минути, и изчезваме — обеща Фреди.

Хъни стана от коленете на Ник и се протегна.

Нямаше мъж на тържеството, който да не проточи врат, за да види по-добре великолепното й тяло.

От четири години Ник ту се събираше, ту се разделяше с нея. Междувременно чукаше всички свои партньорки и всяка друга жена, която пожелаеше. Играеше опасна игра — СПИН не подбираше.

Даяна ставаше неспокойна. Изправи се.

— Лека нощ, Ник. Лека нощ, Хъни, мила — вежливо се сбогува тя.

Ник се облегна.

— И двамата ли си тръгвате?

— Часът ми за лягане отдавна мина — обясни Даяна с широка усмивка.

— Ще се видим. — Ник винаги бе смятал Даяна Лион за тесногръда кучка. Колкото повече остаряваше, толкова по-тесногръда ставаше.

Хъни реши да се присъедини към попрезрелите девойки на дансинга. Тя ги засрами с движенията си, за които дори стриптийзьорките биха й завидели.

Ник я наблюдаваше. На следващата сутрин заминаваха за Ню Йорк. Наближаваше рожденият му ден и той не възнамеряваше да го празнува в Лос Анжелос. Не че имаше повод да празнува — гадно е да остаряваш.

Преди две години купи апартамент в Ню Йорк. Искаше му се да си има жилище в един и същ град с Лорън, макар да не бяха се виждали от четири години. Тя му се обади, когато новината за злополуката се появи в заглавията на вестниците.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита загрижена.

Да, да бъдеш тук, с мен, щеше му се да й каже. Той обаче знаеше, че тя няма да напусне Оливър.

Обзет от неочакван гняв, Ник реши, че е време да си върви. Хъни още беше на дансинга. Отиде и я дръпна за ръка.

— Хайде, тръгваме.

— Не искам…

— Казах, тръгваме.

Тя го последва покорно. Двайсет и една годишна, идиотка, но с най-хубавото тяло в града. Това съчетание го устройваше, изобщо не му бе до разговори. Лишен от съдържание секс. Неговият живот.

— Защо си тръгваме толкова рано? — роптаеше Хъни в колата по пътя към къщи.

— Защото утре може да карам самолет. А в такъв случай трябва да знам накъде летя.

От две години вземаше уроци по пилотаж и това беше единственото място, където той се опитваше да бъде трезвен.

Когато се върнаха в къщата, Хъни бавно направи стриптийз за него. Несъмнено бе прекрасна.

Той я наблюдава няколко минути, след което заспа. Може и да беше прекрасно, но това вече го бе виждал.

— Изглеждаш уморена, скъпа. — Лоренцо бе много загрижен.

— Благодаря ти — отвърна отривисто Лорън. — Точно това искам да чуя, и то точно когато се готвя да застана пред фотоапарата.

— Фотоапаратът те обича. Винаги ще бъдеш прекрасна. Аз те познавам твърде добре, изглеждаш уморена.

— Аз съм си уморена — призна тя. — Бях изпълнена с енергия, когато работех непрекъснато. Всяка утрин бе предизвикателство: ставах и винаги ми предстоеше нещо ново. Сега, когато Оливър се пенсионира, не правя нищо друго, освен да си стоя вкъщи.

— Защо?

— Защото той иска да съм край него. Така се чувства сигурен.

— Не трябва да допускаш това, Лорън.

— Трябва. — Тя зае войнствена позиция. — Аз съм негова съпруга.

— Ти не го обичаш.

— Какво общо има тук любовта?

— Когато се ожених за жена си, аз я обичах. Когато я разлюбих, ние се разведохме.

— Е, Лоренцо, при теб нещата изглеждат по-прости, отколкото при мен. Вярвам в лоялността и подкрепата за човека, когато той е в тежък период.

— Оливър е съвсем здрав вече.

— Знам, но той не работи. Толкова му хареса, че поиска да се пенсионира.

— Това не означава, че ти трябва да пропилееш живота си.

— Нали съм ангажирана с новата кампания на „Марчела“. Какво повече искаш?

— Да, но само това. А ти си толкова жизнена — няма нещо, което да не те вълнува.

— Вече няма да ме вълнува толкова, Лоренцо.

— Това е последната година, в която поемам кампанията на „Марчела“. Както знаеш, преместваме се в Южна Франция.

— Лорън, ти правиш грешка — да се отделиш от целия свят…

— Това не е светът, в който бих искала занапред да живея. Освен това в Южна Франция е хубаво. А и Оливър намери тази кокетна селска къща, съвсем уединена на високия бряг.

Лоренцо поклати глава. Той просто не я разбираше.