Джаки Колинс
Американска звезда (35)

Тридесет и четвърта глава

Филаделфия, 1979

— Извинете, госпожице Робъртс.

— Да, господин Лардън?

— Забелязах, че навън вали, и си помислих дали да не ви предложа да ви закарам.

— Много любезно от ваша страна, господин Лардън, но братовчед ми ще ме чака.

— О! — Господин Лардън впери очи в нея. Беше среден на ръст, минаваше трийсетте, с оредяваща коса и провиснала долна устна. Освен това беше женен с две деца, едно куче и няколко хамстера.

Това представляваше шефът й.

— Сигурна ли сте, госпожице Робъртс? — отново я попита той с надежда.

— Да, сигурна съм, господин Лардън.

Играеха тази игра от самото начало. Той се преструваше на грижовен шеф, който винаги мисли за доброто на секретарката си. Тя се преструваше, че той наистина иска да я закара само от искрена любезност, защото навън вали. И двамата знаеха, че това е лъжа. Господин Лардън се опитваше на всяка цена да я вкара в леглото си.

Лорън работеше при него като лична секретарка от две години и съзнаваше, че или трябва да напусне, или направо ще полудее.

— Добре — той заприбира нещата в куфарчето си. — Тогава ще се видим утре.

— Да, господин Лардън.

Тя изчака той да си тръгне и чак тогава вдигна слушалката.

— Брад — започна Лорън с тих глас, — не можем да се видим тази вечер.

— Как така не можем да се видим? — запелтечи той.

— Сега не мога да ти обясня. Нека поговорим утре — тя побърза да затвори, преди той да е възразил.

Брадфорд Дийн, братовчед й. Добрият стар Брад. Без него сигурно нямаше да може да се оправи през последните пет години. Връзката им обаче беше нередна и срамна, така че трябваше да се прекрати, и тя беше тази, която щеше да сложи край.

Преди пет години пристигна във Филаделфия напълно съкрушена. Братът на майка й, Уил, и жена му, Марго, я посрещнаха на летището.

— Толкова съжаляваме, скъпа, толкова съжаляваме — каза й Марго, без да пророни дори една сълза.

Уил изглеждаше по-искрен.

— Майка ти беше прекрасна жена, винаги ми е била предана сестра. Ще ни липсва.

Заведоха я в къщата си на булевард Рузвелт. Без съмнение хубава къща, но това не беше неин дом. Брад, деветнайсетгодишният й братовчед, беше в колежа и те я настаниха в неговата стая. През нощта ги чу да си шепнат. Марго питаше:

— Какво ще правим с нея? Не може да остане тук.

Уил отговори:

— Лорън е дъщеря на сестра ми, Марго. Няма други роднини. Трябва да я вземем при нас. В края на краищата тя е само на шестнайсет години.

— Знам, знам. Но за колко време?

Джейн и Фил Робъртс загинаха от ужасното торнадо, нанесло големи поражения в Бозуел. Лорън си спомняше много малко от този кошмар. Пристигна във Филаделфия все още вцепенена от шока. И няколко дни след това бе принудена да каже на Марго, че е бременна.

Леля й направо обезумя.

— Как се случи? Изнасилиха ли те? — взе да разпитва тя.

— Просто… просто се случи…

— Момчето, за което беше сгодена, ли го направи? Сток? Защото, ако е бил той, можем да го накараме да се ожени за теб.

— Не, не беше Сток.

Кой тогава?

— Няма значение.

— Бедните ти родители. Трябва да са били толкова… разочаровани от теб.

— Искам да родя детето — заяви тихо Лорън.

Марго поклати глава.

— Изключено. Стига ни и това, че ти си тук — не можем да се грижим и за бебе.

— Нямаш избор в този случай — реши вуйчо й. — Трябва да направиш аборт.

Спомняше си аборта, сякаш бе вчера. Марго я заведе на гинеколог, плешив мъж със сънливи очи и ръце в гумени ръкавици.

— Какво сте направили, млада госпожице? — попита той и добродушно й намигна, когато тя легна на студения твърд гинекологичен стол с усещането за голота и беззащитност под хартиената престилка, която сестрата я накара да облече. — Хайде, скъпа, сложете си краката на гривните.

Дълго я преглежда и опипва и в един момент Лорън почувства, че не издържа повече.

— Не искам да загубя детето — прошепна тя.

— Няма страшно — успокои я той. — Не се притеснявайте. Следващия път, когато разтваряте краката си, бъдете малко по-предпазлива, това е всичко.

После й би някаква инжекция и тя нищо повече не си спомняше, освен пронизващото я усещане за студените железа между краката й.

След това вече нямаше бебе, нямаше го и Ник. Тогава си мислеше за него всяка секунда от деня, но сега се мъчеше да го забрави. Ник Анджело я беше изоставил, избяга от града, без дори да се сбогува, и тя не получи никаква вест от него — дори и след трагедията.

В известен смисъл го мразеше. Беше я използвал егоистично и после я бе захвърлил — бременна и сама. Беше потресена, че е заминал. Никаква бележка, нито дума, нищо. Насили се да не страда за него, но по някаква необяснима причина не искаше да изгуби бебето си.

Марго и Уил настояха да продължи училище. Лорън се съгласи с неохота, защото нямаше избор. Една вечер те я повикаха в дневната и й съобщиха лоши новини.

— От състоянието на баща ти не е останало нищо. Разноските около смъртта им погълнаха и малкото, което е имал. Той е бил потънал в дългове — започна Уил.

— Съжалявам, Лорън — продължи Марго. — Нямаме пари, за да те изпратим в колеж. Трябва да разбереш, че не можем да си го позволим. Работихме усилено цял живот, за да дадем на Брадфорд всичко, което трябва да получи, и сега ни се полага да се възползваме от останалото.

— Не искам да ходя в колеж — обади се Лорън. — Щом завърша гимназия, ще си потърся работа.

— Винаги можеш да кандидатстваш за стипендия — позволи си да отбележи Уил, който изпитваше угризения. — В края на краищата ти си умно момиче.

Те не разбираха, че тя наистина не искаше да учи в колеж.

В продължение на няколко години Лорън сънуваше кошмари. Виждаше как торнадото отнася караваната, а понякога то добиваше образа на Примо. Беше неделимо свързано с него — той я гледа похотливо… пипа я… говори й неприлични неща, докато я принуди да вдигне ножа и да започне да нанася удари.

Дали е убила Примо? Или не е.

Тази несигурност я подлудяваше. Щом завърши гимназия, намери работа в една местна банка и започна да спестява пари. Възнамеряваше, когато събере достатъчно, да се изнесе от къщата на семейство Дийн.

Откакто се върна от колежа, Брад бе непрекъснато около нея. Беше хубав, с къдрава кестенява коса и винаги усмихнат. Бе по-висок от Ник, по-мускулест. Все още сравняваше с Ник всеки мъж, когото срещнеше — навик, от който не можеше да се отърси.

Когато навърши деветнайсет, бе отделила достатъчно пари, за да се изнесе. Имаше добри познания за секретарската работа и веднага си намери по-добро място при „Лардън и Скопърс“, адвокатска кантора. Лично господин Лардън разговаря с нея и й заяви, че била много подходяща — точно това, което той търсел.

Животът й вървеше леко, преди Брад да го усложни. Една вечер й дойде на гости, стоя твърде дълго и пи твърде много. После й призна, че я обича, и накрая двамата се озоваха в леглото, макар и да съзнаваха, че това е нередно. Лорън се опита никога да не се повтори, но Брад не позволи. Беше я въвлякъл вече и след като веднъж се бе забъркала, не можа да се отскубне. От друга страна, й бе приятно, че има някой, който да се грижи за нея.

Връзката им продължаваше вече няколко месеца и тя се задушаваше от чувството за прегрешение. Искаше да я прекъсне. Просто трябваше да му каже.

Излезе от кантората й взе автобус към къщи, пробяга последните неколкостотин метра до апартамента си, прогизнала от дъжда.

Брад беше там, седеше на нейния диван, вдигнал крака на нейната маса, и гледаше нейния телевизор.

— Казах ти, че не искам да се виждаме — припомни му Лорън, докато си сваляше шлифера.

— Нямаше предвид това — отвърна Брад.

— Върни ми ключа. — Тя изключи телевизора.

Той се намръщи.

— Какво става с теб напоследък?

— Брад, знаеш, че това е нередно. Трябва да сложим край.

— Няма начин, мила. — Той лениво се облегна назад.

От тона, с който й каза „мила“, стомахът й се преобърна. Беше сигурна, че тя не е единственото момиче, с което той спи.

— Моля те, искам да се разделим.

Той протегна ръце.

— Ела тук.

— Не, Брад.

— Правиш се на недостъпна? — Той нямаше да си тръгне и тя не можеше да го накара.

— А ако кажа на родителите ти? — заплаши го Лорън.

— Няма да го направиш.

— Бих могла. — Ще хвърлят вината върху теб.

— Да не мислиш, че ме интересува? И без това не ме искаха да живея с тях.

Брад се замисли върху заплахата й. Нищо чудно и да го стори.

— Какво ти става, може би си неразположена? — попита той и отново включи телевизора.

Лорън имаше план. Ако той не си тръгнеше, тя щеше да го изпълни.

Седмица по-късно на коледното тържество в кантората пияният господин Лардън я сграбчи и я притисна към бюрото си.

Знаеше как да се справя с мъже, които я принуждаваха да прави нещо против волята си. Грабна ножа за писма и го ръгна в ръката.

Господин Лардън изохка от изненада и болка.

— Да не си полудяла! — изкрещя той.

— Опитвам се да отговоря с „не“ — обясни Лорън и тръгна към вратата.

— Уволнена си — отсече господин Лардън.

— Добре.

До Коледа тя вече бе обмислила всяка подробност около заминаването си. Навръх Коледа отиде у Марго и Уил на обяд — държаха се много по-любезно с нея, откакто се бе изнесла и вече не бяха длъжни да я издържат. Брад беше довел някакво момиче, Джени. Двамата прекараха целия ден в хихикане и натискане.

— Мисля, че ще се сгодят — довери й Марго в кухнята.

— Хубаво — рече Лорън. Ако е довел тази своя приятелка, за да я накара да ревнува, не е познал. По време на обяда тя забеляза, че ръката на Брад пропълзя под масата и достигна бедрото на Джени.

— Знаеш ли — Марго се обърна към Лорън, очевидно, без да подозира за тайната връзка на сина си, — винаги можеш да доведеш приятеля си тук. Срещаш ли се с някого?

Лорън поклати глава.

— Не.

— Хубаво момиче като теб — намеси се жизнерадостно Уил. — Би трябвало да имаш много приятели.

— Сигурно ги крие от нас — засмя се самоуверено Брад, докато пръстите му си играеха с ластика на пликчетата, които пазеха влажната вулва на приятелката му.

Лорън въздъхна. Беше добър в леглото и тя го съзнаваше. Забавляваше се с нея вещо, всяко негово докосване бе такова, каквото трябва да бъде.

По-късно вечерта, когато се освободи от Джени, дойде в апартамента й, без да се обажда предварително. Тя му позволи, за последен път да се любят, ала той не знаеше, че е за последен път, беше под грешното впечатление, че тя ще му бъде на разположение винаги когато той пожелае.

Щом си тръгна, Лорън отиде в банята, за да го отмие завинаги. После събра багажа си, рано сутринта взе такси до автогарата и се качи на автобуса за Ню Йорк.

Не остави никакъв адрес за препращане на писма. Що се отнася до нея, достатъчно дълго бе скърбила. — Лорън Робъртс започваше нов живот.