Джаки Колинс
Американска звезда (40)

Тридесет и девета глава

Несъмнено Мани Манфред беше най-дебелият човек, когото Ник някога бе виждал. Мани не беше просто дебел, той беше огромен — с малки кръгли очички, увиснала и боядисана руса коса с прокарали черни кореми повече от два сантиметра. Седеше в специално изработено кресло зад разхвърляно бюро, смучеше със сламка севънъп и мяташе шепи кашу в лакомата си малка уста. Не беше това, което Ник си бе представял. Кю Джей и Мани заедно трябва да са били гледката на века!

— Аз съм Ник.

— И какво от това?

— Казахте ми да дойда.

— А, да, Кю Джей те изпраща.

— Точно така.

— Какво искаш?

— Работа. На непълен работен ден. Трябва да съм свободен в случай, че се наложи да ида на прослушвания.

— Какви прослушвания?

— Актьор съм.

— Кой казва?

— Аз казвам.

Мани размести огромното си туловище и въздъхна.

— Можеш ли да караш?

— Да.

— Можеш ли да караш добре?

— Да.

— Имаш ли чиста шофьорска книжка?

— Разбира се.

— Върви при Луиджи. Предай му, че съм поръчал да те сложи на маршрута за летището.

— Това ли е всичко?

— Ти к’во искаш — цуни-гуни? Пръждосвай се.

Пръждоса се. Отиде при Луиджи — мъж с малка кръгла глава, със счупен преден зъб и сърдито изражение, изслуша кратка лекция какво трябва и какво не трябва да прави, когато кара лимузина, и получи нареждане да се яви в осем часа вечерта. Не можеше и да бъде по-лесно.

Не беше обаче лесно да се върне в апартамента на Синдра. Домоуправителят го хвана точно когато пъхаше кредитната си карта да отвори вратата. Домоуправителят беше свиреп на вид човек, със сплъстена коса, дълга до раменете, два златни зъба и силно чувство за независимост. Сграбчи Ник за рамото с яката си лапа.

— Какво правиш, хубостнико?

Той се опита да обясни.

На домоуправителя не му минавали тия. Изхвърли го на бърза ръка.

Ник осъзна, че е извадил късмет, защото Кралят на сплъстената коса би могъл да извика полиция.

Мота се пред сградата, докато се появи Ани Бродерик. В дрехи изглеждаше различна. Анцуг скриваше гъвкавото й тяло, а бейзболна шапка — червената й коса.

— Помниш ли ме? — попита Ник.

— Не — отвърна тя.

— Сигурно ме помниш — пусна й той един от зелените си неотразими погледи.

— Какво искаш? — попита Ани, не особено впечатлена.

— Помощта ти.

Тя отиде до един стар кафяв пакард и отвори вратата му.

— Защо?

Ник предприе масирана атака с целия си чар, в очакване на обичайната реакция.

— Щото ме познаваш. Приятели сме.

На лицето й се изписа изненада.

— Така ли?

— Разбира се — убедително рече той.

— Ани явно сметна, че е изгубила вече достатъчно време.

— Слушай сега — отсече тя. — Брат на Синдра или изобщо, които и да си, престани да ми досаждаш. Може да ти изглежда, че е лесно да измъкнеш пари от мен, но повярвай ми, няма да стане.

— Не искам парите ти — обиди се Ник не на шега.

— Добре, защото и без това нямам.

— Искам само да оставя съобщение на Синдра. Да знае къде да ме намери.

— Кой ти пречи?

Домоуправителят, дори не мога да изнеса багажа си от апартамента. А трябва и да й обясня.

— Обясни на мен и ще предам. — Тя застана в очакване.

Той обаче мълчеше.

— Е? — Момичето започна да губи търпение. — Къде да кажа, че си?

— Нямам къде да отида.

Сега се предполагаше, че Ани трябва да го съжали и да му предложи дивана си.

— Нямаш къде да отидеш — повтори тя равнодушно. — Много лошо.

Ето колко струва изпитаният чар на мъжете Анджело. Тая има ледено сърце.

— Не е чак толкова лошо, намерих си работа — побърза да допълни той, все едно това щеше да промени мнението й.

— Радвам се. — Тя погледна многозначително часовника си. — Закъснявам за училище.

Може пък и да е обратна, всичко е възможно.

— Кажи й само, че съм тук и ще й се обадя. Става ли?

Ани кимна и потегли.

Остатъкът от деня прекара в обиколки из Холивуд — изчете табелките с имената на звездите, вградени в тротоара, помота се в едно магазинче, пълно с фотоси от филми, и накрая стигна до земеделския пазар на Феърфакс, където си поръча осолено говеждо със зеле на една от многото сергии, на които се предлагаха различни традиционни ястия.

Замисли се какво ще прави по-нататък. Парите не са проблем, от Чикаго тръгна с хиляда и двеста долара в джоба — не е зле, като се има предвид, че ги харчеше, щом ги припечелеше. Ако иска, може да си наеме апартамент, макар че би било по-разумно да изчака Синдра да се върне и да използва за няколко седмици дивана й, докато опознае града и реши дали да остане, или не.

Най-важното бе да наеме кола. Забеляза, че в Лос Анжелос автобусите са нередовни и маршрутите им не покриват целия град. Метро нямаше, затова колата бе необходимост. Потърси в указателя службите за наемане на коли и уреди един стар буик за месец.

Зад волана се чувстваше по-сигурен. Най-малкото имаше едно място, където да е на собствена почва — място, което да нарече дом.

— Надявам се, че няма да си облечен с т’ва, дето си сега — попита Луиджи и го изгледа накриво с израз на отвращение.

— К’во му е на това, дето съм сега?

— На нищо не приличаш. — Луиджи прокара ръка по кръглата си глава. — Имаш вид на нехранимайко.

Двамата се втренчиха един в друг. Началото не предвещаваше добро.

— Нямам нищо друго — каза Ник. — Изгубих си чантата.

— Там има гардероб. — Луиджи посочи задната стая. — Намери нещо, което да ти става. И, за Бога, по-живо, днес си на маршрута за летището.

— Кого посрещам?

— Господин Еванс. Бизнесмен. Ще държиш табелка с името му, ще го придружиш до лимузината, ще затвориш междинното стъкло и ще го закараш, където иска. А, и помни, че трябва да караш хубаво и плавно. Господин Еванс не обича рязкото спиране.

— Разбира се.

— Още нещо — никакви приказки, ако той пръв не те заговори. Това са правилата на играта. Тия хора плащат добри пари за лимузината, не искат да им се надува главата.

— Ха! Като че ли той е заритал да си приказва с непознати. Какъв ли загубеняк му е измислил Луиджи?

Претърси гардероба в задната стая и намери черен панталон, тъмно сако и не особено чиста бяла риза. Не му бяха по мярка, но много важно — нали ще седи зад волана, не отива на бал.

В стаята имаше още няколко шофьори, които пушеха и играеха на карти. Никой от тях не му обърна внимание.

Луиджи му пъхна формуляр.

— Попълни го — нареди той.

Даде адреса на Синдра и излъга за шофьорския си опит, като писа, че в Чикаго е работил в агенция за лимузини. Тази информация поразведри намръщеното лице на Луиджи.

Зачуди се каква ли услуга дължи Мани на Кю Джей. Някой ден ще разбере.

Луиджи му даде сребриста лимузина. Лъщеше от чистота и гланц, но щом се качи в нея, разбра, че е стара. Отзад, в купето за пътниците, всичко беше издокарано, имаше стъклена вазичка с роза, купа с пресни плодове, а страничните барчета бяха пълни с алкохол. Отпред обаче кожената тапицерия бе напукана, а пластмасовите уплътнители се бяха отделили от стъклата. Толкова за „Луксозни лимузини“. Колата приличаше на разкошна красавица с трипер.

— Знаеш ли пътя за летището? — попита го Луиджи.

Нямаше представа как ще стигне, но кимна. Щом излезе от гаража, паркира на съседната пряка и изучи картата, която намери в жабката. Не беше трудно. Повечето улици в Лос Анжелос се пресичаха под прав ъгъл и планът на града приличаше на огромно шахматно поле. Пусна радиото и потегли с голяма скорост към летището с песните на Джими Хендрикс, надути до краен предел.

Пристигна на международното летище двайсет минути по-рано и се чудеше къде да паркира. Пътните полицаи бяха навсякъде — викаха, крещяха, искаха да са сигурни, че всяко превозно средство се движи.

Отвори прозореца, помаха с десет долара на един от носачите и го попита къде да си паркира колата.

Онзи грабна парите и почтително му обясни къде да я остави, така че да не го глобят.

Неговият клиент пристигна със самолета от Швейцария. Господин Еванс беше мургав мъж с лъщяща коса и черни очила, които скриваха очите му и отстрани. Твърде странно за десет часа вечерта, но Ник започваше да свиква с приумиците на хората в Лос Анжелос.

Господин Еванс нямаше друг багаж, освен едно куфарче от змийска кожа, което здраво стискаше под мишница, а когато Ник се опита да го поеме, неодобрително изръмжа.

— Просто исках да помогна — сви рамене Ник и поведе мъжа към лимузината.

Господин Еванс живееше във висока сграда в Уилшир. Ник го остави и почака да получи бакшиш, благодарност или нещо подобно.

Господин Еванс не беше по любезностите. Влезе в сградата, без да се обърне назад.

— Да ти го начукам, приятелче — измърмори Ник и си помисли, че може би не е за него да бъде шофьор на луксозна лимузина.

Когато се върна в „Луксозни лимузини“, Луиджи седеше в канцеларията, говореше по телефона и си чоплеше носа.

— Ще ти го начукам във влажния задник, сладурче. Ще… — Той рязко млъкна, когато Ник влезе.

— Какво, по дяволите, искаш? — изломоти и покри слушалката с ръка.

— Върнах колата. Мислех, че трябва да ти докладвам, че съм закарал клиента безаварийно.

— И к’во чакаш, медал? — Луиджи беше като умален модел на Мани, очевидно двамата бяха завършили едно и също училище за чаровници.

— Утре по същото време ли? — попита Ник, като се мъчеше да си представи жената, на която Луиджи даваше толкова щедри обещания по телефона.

— Да — сопна му се Луиджи, който явно гореше от желание да се върне към разговора със сладурчето.

— Ще дойда.

Може би. Ако не се появи нещо по-добро.

Качи се на взетия под наем буик и потегли по булевард Холивуд, накрая спря при един мотел и нае стая за нощта.

— Искаш ли курва? — попита администраторът, като неохотно измести вниманието си от омазнено от пръсти порнографско списание.

— Не сега.

Администраторът го погледна подозрително.

— Що не искаш?

Ник не си направи труда да му отговори. Лежеше на неравното легло, гледаше монолога на Джони Карсън и се питаше дали не направи грешка, като напусна Чикаго. Заряза си хубавото място при Кю Джей, готиното маце — и за какво? За един долнопробен мотел и една шибана работа, да угодничи на разни смотаняци.

Ще изчака две седмици и ако нещата не потръгнат, ще се качи на самолета и ще си тръгне оттук.