Джаки Колинс
Американска звезда (39)

Тридесет и осма глава

— Никога ли не ходиш на среща? — попита я Нейчър, докато изучаваше лицето си в голямо увеличително огледало, което извади от обемната си чанта.

— Не, ако не е неизбежно.

— Ако не е неизбежно — изврещя Нейчър на своя твърд диалект. — Брей, да му се не види, колко интересно. Аз не мога да изкарам деня, ако знам, че никой не ме чака.

— Ти си едно, аз съм друго — отбеляза благоразумно Лорън.

— Права си — съгласи се Нейчър, като продължаваше да търси въображаеми дефекти върху идеалната си гладка кожа с оттенък на праскова.

От три месеца Лорън работеше в „Сам“. Тук бе различно. Поне не беше отегчително. Всъщност беше толкова заета, че нямаше време за нищо друго, освен за работа. Скоро разбра, че организаторът прави всичко за тълпата модели, които се мъкнеха непрекъснато в агенцията като постоянен парад на ослепителната красота. Всичките бяха великолепни, но както се оказа, всяка една имаше объркан личен живот.

Нейчър, най-известният модел на „Сам“, беше най-объркана от всички. Започна често да се отбива и да сяда върху бюрото на Лорън, за да си побъбрят. Нейчър сподели с нея, че не можела да търпи хора, които й се подмазват, отегчавали я до смърт.

— Ти си стабиляга — каза тя на Лорън. — Приятно ми е да говоря с тебе, щото си нормална. „Много хубаво. Но аз си имам работа.“ В „Сам“ телефонът не спираше да звъни. Освен с Нейчър се занимаваха с още три от най-търсените модели в Ню Йорк — Селина, Джипси и Бет Смит. В агенцията те бяха известни като „Големите четири“. Селина бе грациозна блондинка с котешки очи. Джипси бе азиатка с екзотична красота. А Бет Смит бе типична американска блондинка със сладко чипо носле и много лунички.

Оказа се, че Сам е жената, която Лорън бе срещнала на снимките в студиото, където нахлу. Сам Мейсън, бивш модел, сега преуспяваща агентка.

Вече някъде около петдесетте, Сам е била един от най-прочутите модели в страната. Когато престанала да се снима, открила собствена агенция и с течение на годините я направила достоен конкурент на „Айлийн Форд“ и агенция „Казабланка“. Сам беше безкомпромисна, но това й бе от полза. Ръководеше напрегната дейност, защитаваше момичетата си и очакваше всеки, когото е наела, да прави същото.

— Знам колко лесно е в този бизнес да се отнасят с теб като с лайно — казваше често тя на подчинените си. — Това няма да се случи с моите момичета. Не и докато работят за мен.

Лорън се сприятели с една китайка на име Пиа, която работеше в агенцията от няколко години като личен помощник на Сам. Ако тя не й беше помагала през първите дни, сигурно щеше да се откаже. Със сигурност не беше като да работиш в адвокатска фирма — светът на моделите бе същински хаос. Денем и нощем по телефона търсеха някое момиче. Моделите крещяха, че не искат да отиват в Аляска, че предпочитат да се снимат на Бахамските острови. Обаждаха се техни приятели, преследваха ги мъже, оплакваха се клиенти. Работата на Лорън беше да се увери, че всеки е пристигнал, където трябва и когато трябва. От нея се очакваше да прави всички щастливи. Скоро стана много опитна.

 

 

След няколко седмици Пиа й каза:

— Добре се справяш, Сам наистина е доволна. Забавляваш ли се?

Забавление не беше най-точната дума, с която можеха да се охарактеризират първите й два месеца в Ню Йорк. Почти нямаше време да мисли, камо ли да се забавлява. Още в началото Сам я бе попитала дали има нещо против да работи и през почивните дни. Като пълна идиотка тя се съгласи. Все още нищо не запълваше времето й, а това означаваше, че ще спечели допълнително пари. Премести се от хотела в едностаен апартамент във Вилидж. Не беше най-доброто място. На горния етаж някаква вечно ядосана жена свиреше на пиано с часове. Под нея младо момче, което твърдеше, че е сценичен актьор, репетираше етюди.

Най-хубавото на живота в Ню Йорк беше, че никога не се чувстваш самотен, винаги беше ангажирана с нещо.

— Та ти разправям… — Нейчър се бе навела през бюрото й. — Снощи се срещнах с оня дългия дядка, дето прилича на европейски сопол. Висеше в една дискотека. Да го вземат мътните, така ми се нахвърли, че дори аз не можех да го озаптя — е това се казва работа! — Нейчър се изсмя. — Проклети италианци, ръцете им вече лазят навсякъде по тебе, преди още да си разбрал името им. Ама аз знам как да се справям. Ритам ги в топките и бягам. Майка ми ме е учила така.

— Излизаш ли с него? — попита Лорън, като същевременно си помисли, че ритник в топките от Нейчър беше достатъчен да убие всеки нормален мъж. Нейчър бе висока над един и осемдесет и беше доста яка, не мършава като главната й конкурентка Селина.

— Да излизам с него? Влизам, е по-точната дума — изхихика Нейчър. — Той ме замъкна в хотела си, а там имаше купон.

— Какъв купон?

— Е, ’къв купон мислиш? Малко дрога, много рокендрол, макар че той искаше да слушаме Хулио Иглесиас. Мога да ти кажа, че дяволски бързо сложих край на това.

Лорън допечата листа на машината и й го подаде.

— Това са инструкциите ти за снимките в Акапулко. Тръгваш в четвъртък. Уредили сме кола и шофьор да те вземе от апартамента ти, връщаш се следващия вторник навреме, за да се явиш в сряда сутринта за снимки за „Космополитън“.

Нейчър грабна листа и бегло го погледна.

— Акапулко — изсумтя тя. — Проклета горещина.

— Ходила ли си там?

— Десетина пъти.

Лорън въздъхна — понякога завиждаше на моделите и за екзотичните им пътувания, които те приемаха като нещо обикновено.

— Сигурно е прекрасно — отбеляза тя с тъга.

Нейчър направи гримаса.

— Ако си падаш по слънце и тълпа черни дъртаци, които се навъртат наоколо. Лично аз, да имах избор, щях да се върна в Лондон и да изпия чаша чай с майка ми.

— Откога не си била вкъщи?

— Трябва да има година. Сам ми обеща, че мога да взема няколко седмици по Коледа.

— Необходимо ли ти е нейното разрешение?

Нейчър се засмя многозначително.

— Не трябва да се недоволства, щом има работа. Сам ме направи това, което съм днес. Слушам я к’во ми казва, тя е умна, стара лисица. А това ми напомни, че трябва да я видя. Дали си е в кабинета?

— Нека й позвъня.

— Благодаря, скъпа. Ти си голем сладур.

Сам си беше в кабинета и Нейчър се запъти натам, като остави Лорън с непрекъснато звънящите телефони. Имаше още две организаторки, но никоя от тях не се трудеше колкото Лорън. Нямаше намерение да се прави на незаменима, ала дълбоко в себе си съзнаваше, че всички разчитат на нея. Това беше голяма отговорност — но поне се чувстваше необходима.

Остатъкът от деня премина бързо — всичко се развиваше с обичайната главоломна скорост. Когато вече бе готова да си тръгне, едва се държеше на краката си от умора. На вратата я застигна Пиа.

Следващата седмица е рожденият ден на Сам и момичетата искат да я изненадат, като й устроят тържество. На нея няма да й хареса. Как да постъпя?

— Щом няма да й хареса, кажи им да не правят нищо.

Пиа потупа с дългите си червени нокти чантата си, имитация на „Шанел“.

— Опитвала ли си се някога да кажеш на тия разглезени кучки „не“?

— Ти можеш да го сториш. Сам има кръгла годишнина — безпокоеше се Пиа. — Мисля, че трябва да организираме тържеството. Можеш ли да се погрижиш за храната и музиката, цветята и каквото друго се сетиш? Селина предложи да използваме апартамента на приятеля й.

— Кой приятел?

— Не си ли чувала? Пак е влюбена.

Всеизвестно бе, че моделите сменяха приятелите си с честотата, с която подменяха пликчетата си. Мъжете бяха един от консумативите на професията.

— И в кого е влюбена — полюбопитства Лорън.

— В английската рок звезда Емерсън Бърн — изсмя се Пиа. — Когато Нейчър разбере, ще я убие.

Тя си мисли, че всичко британско е неин монопол.

Лорън се опита да остане безразлична. Това вече е страхотно. Беше време, когато във Филаделфия се съсипваше от работа, която мразеше, и за шеф, който я преследваше — да не говорим за отношенията й с Брад, а сега в Ню Йорк попадна сред фотомодели и рок звезди. Емерсън Бърн е прочут. И тя ще се запознае с него. Емерсън Бърн! Не беше толкова отдавна, когато в стаята й висеше негов плакат до плаката с Джон Ленън.

Успокой се, Робъртс, и той е човек. Не особено приятен, ако се съди по това, което се говори за него.

— Мога ли да разчитам, че ще се справиш? — попита Пиа, която вече бе тръгнала да излиза. — Бих се заела аз, но ти си толкова добра във всичко, толкова организирана.

Не съм толкова организирана — искаше й се да извика. — На двайсет и една години съм и също искам да имам свой живот.

— Разбира се — отвърна Лорън. — Остави номерата на бюрото ми и от утре ще се захвана.

— Божичко! — Пиа погледна часовника си. — Минава седем, приятелят ми ще ме убие. Ще гледаме „Манхатън“. Луда съм по Уди Алън. Би ли проверила дали навсякъде лампите са изгасени и дали е заключено?

Много ти благодаря, Пиа. Защо да не ти взема и заплатата?

Качи се в метрото, за да се прибере, без да обръща внимание на възрастния ексхибиционист в мърляв шлифер, намъкнат специално за целта.

Две приглушено кискащи се момичета, които седяха срещу нея, избухнаха в смях, когато той реши да привлече тяхното внимание.

— Увеличи го и си го сложи в рамка! — извика едното и направи циничен жест.

Ексхибиционистът се смъкна на следващата спирка, за да потърси по-хрисими жертви.

В магазина на ъгъла, недалеч от апартамента й, Лорън си купи консерва с боб и един хляб. Задава се поредната чревоугодническа вечеря, помисли си тя с ирония.

Откакто бе пристигнала в Ню Йорк, не бе излизала нито веднъж. Всекидневието й бе от къщи на работа и обратно — никакви отклонения. Двама мъже й бяха определяли среща — един фотограф, който изминаваше през офиса да се види със Сам, и помощникът на счетоводителя на агенцията. Отклони и двете предложения. Много са й притрябвали боричкания с мъже. В никакъв случай.

Ник Анджело.

Името му често изплуваше в съзнанието й без причина и тя се питаше къде ли е той, какво прави и най-вече — дали е щастлив?

Ама какво я интересува? Ник Анджело е минала история. Каза си, че хич не й пука за него, дори ако ще никога вече да не го види.