Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 52 гласа)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джаки Колинс. Американска звезда

ИК „Хемус“, София, 1994

Редактор: Минка Златанова

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954–428–073–1


Осемдесет и трета глава

Новите снимки за „Марчела“ бяха направени и нищо повече не задържаше Лорън в Ню Йорк. Оливър нямаше търпение да замине. От известно време бе започнал да къса една след друга връзките си с Америка, като продаде къщата в Ист Хамптънс, предложи и апартамента в Ню Йорк за продажба и подготви преместването им във Франция. Според Лорън това беше крайна стъпка, но от друга страна, имаше ли смисъл да се седи в Ню Йорк, след като Оливър не работеше? Във Франция щеше да си има градината, гледката, спокойната среда.

Боже! Започваш да говориш като застаряваща жена, Робъртс.

Това е животът ми — и аз го приех.

Пиа дойде с Розмари, много лъчезарно момиченце, и гледаше как те си приготвят багажа.

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно? — попита Пиа, докато се разхождаше из стаята.

— Да, сигурна съм — отвърна Лорън с по-голяма убеденост, отколкото всъщност изпитваше.

— Сега всичко при теб е толкова различно — отбеляза Пиа. — Искам да кажа, че премина през период, когато наистина харесваше начина си на живот, и това бе изписано на лицето ти. Сега приличаш на…

— Да не искаш да кажеш, че съм като призрак.

— Ти го каза, не аз.

Лорън прибра пуловерите в куфар.

— В Южна Франция все ще се занимавам с нещо. Може би дори ще започна някакъв бизнес, свързан с вътрешна архитектура.

— О, това ми звучи твърде съблазнително. Да обзавеждаш къщите на изкуфели възрастни милионери, които са се оттеглили там да почиват.

— Може ли да ти дойда на гости, лельо Лорън? — попита Розмари вежливо с мила усмивка.

— Разбира се, че можеш, скъпа. Когато поискаш.

Тя опакова няколко чифта обувки „Чарлс Джордън“ и после се замисли защо ли ги взема. Къде ще ги носи? Вече не излизаха дори и на празник.

— Как е Хауард? — попита тя.

— Хауард е тръгнал по стъпките на Оливър — отговори й Пиа. — Работи денем и нощем, никога не се прибира от работа преди девет, после отива направо в кабинета си, където прекарва останалата част от вечерта на телефона. Един ден му казах, че ако продължава така, няма да издържа.

Лорън се засмя.

— Знаеш, че това ти харесва.

— Кое ми харесва?

— Да бъдеш госпожа Хауард Либерти. Доста забавно е, когато съпругът ти оглавява голяма авторитетна компания.

— Не съм съвсем сигурна, че ми е приятно — замислено отбеляза Пиа. — За теб беше добре, ти правеше главоломната си кариера, на мен обаче не ми допада да играя ролята на малката женичка вкъщи. На половината от приемите, на които ходим, никой не ми обръща внимание. Той е лъвът.

— Пиа, убедена съм, че винаги ти обръщат внимание.

— Знам, че ще се изненадаш, но ме пренебрегват.

Лорън затвори куфара.

— Защо не останете с Розмари на вечеря?

— С удоволствие. Ще се обадя на Хауард и ще му предложа, ако се прибере по-рано, и той да дойде.

Оливър беше особено оживен. Очакваше преместването с нетърпение и това си личеше.

По средата на вечерта Лоренцо се обади на Лорън.

— Имам неприятни новини. — Той изглеждаше разстроен.

— Какво става, Лоренцо? — попита тя.

— В лабораторията се е случило нещо — негативите на новите снимки са развалени.

— Баламосваш ли ме?

— Не, това е самата истина. Не се е случвало никога досега. Трябва да останеш да направим снимките наново.

— Не мога. Знаеш, че тръгваме утре.

Оливър ще трябва да замине без теб. А ти ще го последваш след няколко дни. Ще организирам всичко така, че да приключим час по-скоро.

— Лоренцо, изпадам в страшно неудобно положение — възкликна Лорън с раздразнение.

Той се чудеше как да се извини.

— Знам, мила. И аз.

— Какво става? — попита Пиа, когато Лорън затвори.

Лорън въздъхна.

— Снимките за „Марчела“ са унищожени. Лоренцо иска да ме снимат отново.

— Но ти заминаваш утре.

— И аз това му казах.

— Не се притеснявай, скъпа. — Оливър беше абсолютно спокоен. — Ще замина без теб.

— Не можеш да летиш без мен.

— Не съм инвалид, Лорън — възрази той доста рязко. — Нашите пътнически агенции имат служители и при заминаването, и при пристигането, които ще ме посрещнат и ще се погрижат за багажа. Аз ще се настаня, а ти ще дойдеш, когато можеш. Няма проблем.

— Сигурен ли си?

— Да, съвсем сигурен съм.

Тя отиде в спалнята и отново се обади на Лоренцо.

— Дано това да не е някоя от лудите ти приумици.

— Лорън, мога да те уверя.

— Добре, оставам. Утре ме уведоми в колко ще са снимките.

— Мила моя — той беше щастлив, — ти си принцеса.

— А ти си принц — принц на лъжите.

— Толкова съм доволен, че с всяка изминала година се сближаваме.

На следващата сутрин Лорън стана рано и помогна на Оливър да опакова последните неща.

— А ако отложиш пътуването? — подметна тя. — Тогава ще замина с теб.

— Всичко е уредено, скъпа. Създаваш си излишни тревоги.

— Ще дойда на летището — предложи Лорън.

— Няма нужда, движението…

— Идвам на летището.

Седна до него в лимузината и се погрижи той удобно да се настани в самолета.

После се върна в Ню Йорк, сама и умислена. Скоро заминаваше оттук и животът й щеше да се промени. Бе изминала дълъг път от Бозуел и от времето, когато бе малко момиче.

Ник… Често витаеше в мислите й. Как ли е, какво прави. Липсваше й. Винаги й липсваше.

 

 

— Какво искаш за рождения си ден? — питаше Хъни.

Спокойствие.

— Никакви празненства — отсече той.

— Защо не? Обичам рождените дни. — Хъни играеше с кичур от дългата си коса.

Ник се надяваше тя да не планира нищо — на двайсет и една бе естествено човек да обича рождените дни, но той не беше в настроение.

— Казвам ти, не искам нищо. Никакви изненади — повтори той с надеждата, че тя ще разбере най-накрая.

Хъни се нацупи.

— Ще измисля нещо.

— Недей — посъветва я Ник.

Дали не сгреши, като взе Хъни със себе си? Не беше сигурен. Понякога му бе приятно да усеща до себе си едно топло тяло, особено когато се събуждаше нощем и мислеше за Лорън. А той често мислеше за нея. С течение на годините успя да възприеме факта, че тя е неосъществим блян. Само алкохолът я прогонваше.

В нюйоркския си апартамент завари купчина сценарии, които трябваше да прочете. Беше се пуснал слух, че иска да снима следващия си филм в Ню Йорк, и като че ли всеки продуцент го знаеше. Имаше и камара факсове, десетки писма и списък на телефонни обаждания — и всичко това чакаше него.

— Тереза, ти ще се оправяш с тях — поръча той на секретарката си.

Тереза работеше при него от година. Тя бе най-добрата секретарка, която някога бе имал. Беше сигурен, че е с обратни наклонности, защото никога не го сваляше, а това бе доста удобно за него. Преди нея бе сменил много секретарки, които непрекъснато го гледаха с влюбени очи и накрая му се обясняваха във вечна любов. На кого ли му трябваха такива главоболия?

Всичко при Тереза бе само работа. Шампионка по карате с черен пояс, която можеше също така да пише на машина. Идеалната комбинация.

— Изчезвам за една седмица — съобщи й Ник. — Не ми досаждай с нищо. Ще се оправяш с всичко, което възникне, разбрахме ли се?

Тереза кимна. Тя приличаше на мъж. Той се чудеше дали си има приятелка, не бе забелязал нищо потайно.

Утре навършваше трийсет и пет. Това бе важно събитие. Досега винаги е бил младият Ник Ейнджъл. Винаги е играл бунтовник, момче без цел в живота. Сега преминаваше в друга възрастова група. Щеше да започне да играе роли на солидни мъже, а не бе сигурен дали е подготвен за тях. Все още вътрешно се чувстваше момче, понякога много уморено момче, но винаги младо.

Затвори се в кабинета и си пусна компактдиска на любимия си Ван Морисън. Хъни се опита да влезе и да го обезпокои, но той я отпрати.

Затвори очи и се остави музиката да го погълне. Не беше щастлив, ала още не си бе изяснил докрай какво трябва да направи, за да промени положението.