Джаки Колинс
Американска звезда (74)

Седемдесет и трета глава

Бяха минали пет седмици, откакто Лорън се бе върнала от пътуването си до Рим, когато тя разбра, че нещо не е наред. От няколко дни й се гадеше и преглеждайки календара си, установи, че мензисът й закъснява. Това беше необичайно, никога не й се беше случвало.

Една мисъл се въртеше в главата й — дали не е забременяла?

След като веднъж й мина през ум, вече не можеше да се отърси от това подозрение. Отиде до гимнастическия салон и енергично се зае да прави упражнения. После се прибра вкъщи и седя в горещата вана около един час. Лорън искаше дете, но сега това беше невъзможно, защото Оливър не се бе любил с нея. И така, тя е бременна и как ще му обясни?

Няма да правя аборт. Няма да убия още едно дете.

Какво ще сториш сега, Робъртс?

Не знам.

Виж докъде те докара малката ти екскурзия до Рим.

Млъкни! Млъкни, по дяволите!

Имаше само един изход. Трябваше навреме да накара Оливър да я люби.

Той си дойде вкъщи от офиса по-рано, за разлика от друг път.

— Можем ли да поговорим? — попита тя и му поднесе мартини.

Оливър изглеждаше объркан.

— Ако ще ходим у семейство Джордж довечера, трябва да се обадя на няколко места, преди да излезем.

— Оливър — поде Лорън с равен глас. — Ще ми се да поговорим. Толкова много ли искам от теб?

— Разбира се, че не. Просто ти обяснявам, че трябва да проведа тези разговори, преди да отидем. Не можем ли да отложим за по-късно?

— Когато се прибереш вкъщи, винаги си уморен.

— Няма да съм уморен — обеща той. — Ще отделя време за теб.

О, колко благородно! А всъщност вече й ходи по нервите.

Лорън се чудеше дали да не откаже ангажимента за вечерята. Ако не отидат, тя ще бъде с Оливър и може би, може би…

Трябва да уредиш нещата, преди да си загазила, Робъртс.

Казах ти — млъквай, по дяволите!

Мисълта да се обади на Джеси и да отмени ангажимента за вечерята в този късен час не й допадаше много. Джеси щеше да се ядоса, още повече, че не бяха се виждали известно време.

С въздишка си даде сметка, че трябва да отидат.

Облече си семпла черна рокля, среса косата си и старателно се гримира. После се облегна назад и се огледа. Откакто работеше като момичето на „Марчела“, бе придобила някакъв финес. Оливър го наричаше финес на успеха.

Тя си мислеше дали този финес не бе последица от страхотния секс с Лоренцо.

Веднъж.

Веднъж беше достатъчно.

Беше прекалено виновна, за да го направи втори път.

Влезе в апартамента на Джордж с усещането, че трябва веднага да се отправи към кухнята и да започне да готви.

Джеси бе събрала, както обикновено, своята интересна смесица от разнородни хора, вечерта нямаше да е скучна.

Взе си питие от минаващия сервитьор и поговори малко с един от колегите на Оливър от конкурентна агенция.

— Моите поздравления. — Мъжът бе застанал твърде близо. — Видях рекламите на „Марчела“, много са добри. Оливър откри лицето на годината и се ожени за него.

— Радвам се, че ви харесва. — Тя отстъпи назад. — Имате отличен вкус.

Той се засмя тихо.

— Също и Оливър.

Беше с гръб към вратата, ала разбра, че идва някой много важен гост. Обърна се и с изненада видя Емерсън Бърн. Гривата му бе станала по-дълга, а тенът — по-тъмен. Бледобежовият кожен панталон подчертаваше дългите му крака, носеше стилно яке с ресни. Момичето с него изглеждаше на около дванайсет години.

Не мина много време и той се изправи пред нея.

— К’во пра’йш, любима? — попита я, сякаш бяха най-добри приятели. — Чувам, че си се омъжила.

— А аз чух, че ти пък си се развел — отговори тя студено.

Той не изглеждаше много притеснен.

— Това ’се едно щеше да стане. Нейчър ме направи луд. Ненормална жена.

Лорън кимна към младото момиче, което се мотаеше около вратата.

— Това дъщеря ти ли е или гадже?

— Ха-ха, все още си страхотна смешничка.

— Ти винаги предизвикваш чувството ми за хумор, Емерсън.

— Не това обаче предизвикваш ти у мен. — Той кимна към Оливър в другия край на стаята. — Това ли е твоят дъртак?

— Недей да наричаш Оливър дъртак.

— Ами не е баш първа младост. — Емерсън я оглеждаше критично. — Ти изглеждаш много добре. Бракът трябва да ти е понесъл.

— Ти би трябвало да знаеш. Колко пъти досега си се бракосъчетавал?

— Достатъчно, за да разбирам.

Лоренцо връхлетя върху тях. Костюмът му беше безукорен. Акцентът — очарователен. Целуна я по двете бузи.

— А, скъпа, всяка друга жена тук бледнее пред теб.

— Боже, Боже — възкликна Емерсън. — Чувал съм бая глупости през живота си, ама тази е върхът.

— Емерсън, запознай се с Лоренцо Марчела.

— Много ми е приятно. — Лоренцо подаде ръка с безупречен маникюр. — Слушам вашата музика, тя ми доставя удоволствие.

— Ти к’во пра’йш бе, Лоренцо? — попита Емерсън.

— Той е собственик на „Марчела козметикс“ — побърза да обясни Лорън. — Италианска фирма, чиито продукти сега излизат на американския пазар.

— Ем… — Малката млада приятелка на Емерсън се приближи с решителна стъпка, с намръщено лице и с жален хленчещ глас отрони: — Остави ме там до вратата. Не познавам никого тук. Как може да се държиш така с мен?

— Шт, любима, тук има възрастни хора.

— Да. — Лоренцо не обърна внимание на прекъсването. — Лорън е момичето на „Марчела“. От следващия месец ще виждате лицето й навсякъде.

— Чудесно — радостно кимна Емерсън, — това е хубаво лице.

Малко преди вечеря започна да й се гади. Бързо отиде до банята, намокри пешкир със студена вода и го сложи на челото си.

Бременна съм.

Откъде знаеш?

Знам.

Ти си виновна.

О, Боже! Какви обяснения ще дава на Оливър?

Скъпи, знаеш ли, ние не сме се любили истински, но се е случило чудо. Непорочно зачатие.

Не звучеше много убедително.

Когато излезе от банята, всички бяха насядали. Тя влезе в трапезарията и се отпусна на мястото си. Лоренцо беше от лявата й страна.

— Добре ли се чувстваш? — попита я той загрижен.

— Чудесно, благодаря.

Тя се обърна да види кой седи от другата й страна и не можа да повярва на очите си.

— Здрасти, Лорън — поздрави я познат глас. — Доста време мина.

— Ник.

Ник Анджело.

Миналото й връхлетя върху нея и я накара да занемее.

Очите им се срещнаха и се впериха едни в други. За момент тя не можеше да си поеме дъх. Имаше чувството, че сърцето й ще изскочи от гърдите, и не знаеше какво да прави. Не можеше да избяга.

— Здравей, Ник — едва-едва отвърна Лорън. — Изненадана съм.

— Май ни е писано да се срещаме у Джеси, а? — попита той.

— Така изглежда. — Тя се опита да се престори на колкото е възможно по-равнодушна.

О, Боже! Все същите пронизващо зелени очи. Все същата лъскавочерна и къдрава коса. Ето я и онази трапчинка в средата на брадичката, която така я влудяваше.

— Радвам се, че те виждам. — В същото време той си мислеше, че тя изглежда по-хубава от всякога.

— И аз — измънка Лорън.

Говориха през цялото време на вечерята. Тя изобщо не се обърна на другата страна и Лоренцо не беше доволен. Започнаха със светски разговор, който постепенно ставаше все по-личен, докато накрая Ник стигна до пътуването си до Бозуел, спомена как е узнал за гибелта на родителите й и изказа своите съболезнования.

Тя кимна.

— Голям ужас беше.

— Знаеш ли, че ти писах? — Той я гледаше настоятелно.

— Не, не знаех.

— Да, много пъти. Сега разбирам, че писмата е нямало къде да отидат. Бях ти написал едно дълго писмо, преди да напусна града, в което ти обяснявах, че се налага да замина.

— Къде го изпрати?

— Оставих го на Луиз в закусвалнята. Тя ми обясни, че не е могла изобщо да те види, но аз разбрах това едва когато се върнах. — Той продължи да я гледа в очите. — Как си?

— Добре съм. — Тя не можеше да си обясни как изобщо намираше сили да разговаря.

— Значи ти се омъжи.

— Да. Този отсреща е съпругът ми. — Лорън посочи Оливър в другия край на масата.

Ник го огледа.

— Не бих искал да съм невъзпитан, но не е ли твърде възрастен за теб?

— Невъзпитан си. — Тя се опитваше да диша равномерно.

Той се засмя.

— Да де, нали ме помниш? Никога не съм блестял с деликатност.

Тя не можа да не се усмихне. Да, помни то, помни го твърде добре. За миг потъна в зелените му очи и забрави всичко.

— Мислех, че си ме изоставил — промърмори Лорън.

— И аз мислех същото за теб.

Тя отвърна глава и грабна чашата си с вино. Ръката й трепереше, искаше й се това да остане незабелязано, но не беше в състояние да направи нищо.

— Минаха много години, и двамата бяхме толкова млади тогава.

— Да — съгласи се Ник. — Деца.

— Не толкова малки.

Той се наведе по-наблизо.

— Дяволски красива си.

Тя отпи още глътка вино.

— Ник… аз…

— Да?

— О… нищо. — Напразно се мъчеше да промени темата. — Кого още видя в Бозуел? — Лорън притаи дъх и чакаше да чуе дали баща му е умрял.

Как умря той, Лорън? Ти го уби.

— Видях старата ти приятелка Мег. Познай къде.

— Къде? — попита тя с пресекнал дъх.

— Омъжила се е за оня задник Сток Браунинг.

— Ами! Наистина?

— Изненадана ли си?

— Е… мисля, че те са идеална двойка.

— Боже! Какъв надут капут беше той. А ти бе сгодена за него.

— По грешка — бързо вметна Лорън.

— Е, не беше точно така.

Тя отново вдигна чашата с вино.

— Помниш ли вечерта, когато той ти счупи носа?

— О, да — унило отвърна Ник. — Сякаш мога да го забравя. Ти ме заведе у вас и родителите ти направо подлудяха от притеснение.

— А на сутринта отидохме в Рипли.

Той я изгледа по-продължително.

— Това беше незабравим ден.

— Наистина. — Тя отвърна поглед.

Ник поклати глава.

— Боже, Лорън, струва ми се, че е било толкова отдавна.

Тя въртеше в пръстите си столчето на чашата.

— Много си мислех за тебе, Ник. Къде отиде?

— В Чикаго. Намерих си работа в един клуб и вършех абсолютно всичко. Барман, дисководещ — каквото кажат, това. После се преместих в Лос Анжелос.

— Трябва да е било вълнуващо.

— Ей, всичко е вълнуващо след Бозуел. — Той се поколеба за момент и добави: — Липсваше ми…

— Мислеше ли за мен? — нежно попита тя.

— Всеки ден.

— И аз.

— Има нещо, което трябва да ти кажа…

— Лорън… — Лоренцо бе проявил достатъчно търпение. Той я мушна силно в ребрата. — Представи ме на своя приятел.

Тя се върна в действителността.

— О, ъ, това е Ник… Ник Анджело.

Ник се изкашля.

— Вече съм Ейнджъл.

— Разбира се, как можах да забравя. — Тя започна да се смее истерично. — Ейнджъл. Какво е това име?

Той се усмихна.

— Ами артистичното ми име, не се подигравай с него.

— А, добре — Лорън продължи да се кикоти, — в такъв случай, Лоренцо, запознай се с Ник Ейнджъл. Бяхме съученици в гимназията.

— И правехме доста неща заедно. — Ник отново срещна очите й.

Размениха си многозначителни усмивки.

Обичам те, Ник. Нищо не се е променило.

Ела на себе си, Робъртс. Ти си омъжена жена, която е бременна от друг мъж.

Не ти трябват повече усложнения.

На Лоренцо тази ситуация никак не му допадна. Той усети конкуренцията и реагира енергично. Съпругът бе едно — с него бе лесно да се справи. Този мъж обаче представляваше заплаха, а Лоренцо не обичаше заплахите.

— Двамата с Лорън ходихме скоро в Рим. — Той собственически приплъзна ръка по раменете й. — Ах, какъв романтичен град! Ходил ли си там Рик?

— Той е Ник — бързо го поправи Лорън и се отмести така, че да се освободи от ръката му.

— Няма значение — пренебрежително отвърна Лоренцо.

— Не, но ще снимам филм там догодина. — Ник лъжеше, но майната му на тоя италиански капут, който очевидно сваля Лорън.

— Джина Лобриджида ми е много близка приятелка. — Лоренцо пооправи безупречния си копринен маншет.

Ник го погледна с празен поглед.

— Джина коя?

— Джина е една от най-големите филмови звезди в Италия. И голяма красавица.

— Този филм ще бъде съвременен. — Ник намигна на Лорън.

Тя отблъсна стола си от масата и стана. Отново й се повдигаше.

— Изглеждаш бледа, скъпа. — Лоренцо скочи на крака.

— Не… не, добре съм. Ще се върна. — Лорън погледна към другия край на масата. Оливър разговаряше с Емерсън Бърн. Добре. Стигаше й да се оправя с Ник и Лоренцо.

Банята за гости бе заета и затова тя тръгна по коридора към спалнята на Джеси, където седна на края на леглото и се опита да разсъждава трезво. Твърде много й дойде. Оливър, Емерсън, Лоренцо… и Ник.

Единственият мъж, който наистина я интересуваше, беше Ник. Всъщност Лорън го обичаше точно толкова, колкото винаги го е обичала. Той владееше сърцето и душата й, но тя бе хваната в капана на една абсурдна ситуация и не можеше да направи нищо.

Ник влезе и я стресна.

— Какво става, Лорън?

— Ъ… нищо.

— Мога ли да те видя? — попита той настоятелно.

— Ти ме виждаш.

Зелените му очи се втренчиха в нейните.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя знаеше какво има предвид той.

Ник пристъпи съвсем близо до нея и я изправи на крака.

Тя вътрешно трептеше. Пропадаше… пропадаше… И когато той започна да я целува, сякаш времето спря и нищо вече нямаше значение. Целуваха се като обезумели.

Ръцете му докосваха лицето й.

— О, Боже, Лорън, толкова ми липсваше.

Тя успя да го отблъсне, бореше се за живота си, отчаяно се опитваше да овладее положението.

— Ник, ти забравяш нещо. Омъжена съм. Съвсем омъжена.

— Разведи се.

— Не е толкова просто.

— Ще го направим просто.

— Не… аз… не мога.

Той я целуна отново и я накара да замълчи.

Затворила очи, Лорън отново стана някогашното шестнайсетгодишно момиче и болката изчезна. С Ник е, винаги е била в безопасност с него.

Той силно я притискаше до себе си и тя почувства неговото непреодолимо желание. Съзнаваше, че трябва да се отскубне от тази прегръдка, но нямаше сили.

— Обичам те, Лорън. — Ник шепнеше думите, които тя чакаше да чуе. — Винаги съм те обичал.

Вече не беше шестнайсетгодишна. Беше зряла жена и можеше да прави каквото си поиска.

Откъде знаеш, че не те лъже? Лесно му е да твърди, че ти е писал. Спомни си, че те остави бременна и сега пак си бременна.

— Ник… аз…

Беше твърде късно да протестира. Беше се отдала на завладяващата я страст, както и той.

Паднаха на леглото, вплетени в опасна прегръдка.

Ръцете му започнаха да опипват тялото й под дрехите и тя изгуби чувство за време и място.

— Обичам те, Лорън — повтаряше Ник непрестанно. — Обичам те… обичам те…

Женски глас ги прекъсна.

— Извинете ме.

Те засрамено се разделиха. Джеси забърза към тоалетката си, като се преструваше, че не е забелязала какво правят.

— Лорън, Оливър те търси — съобщи й тя равнодушно и взе сребърна четка за коса. — А ти, Ник, защо не останеш тук за малко?

Лорън усети, че бузите й горят. Оправи роклята и косата си. Реалността се връщаше и отмъщаваше.

— Обади ми се, аз съм в „Плаза“ — тихо й заръча Ник. — Ще чакам да ми се обадиш.

Тя кимна, макар да знаеше, че няма да му се обади.

Твърде късно бе да се връща назад.

Ник Анджело беше нейното минало. И така трябваше да бъде и занапред.