Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 52 гласа)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джаки Колинс. Американска звезда

ИК „Хемус“, София, 1994

Редактор: Минка Златанова

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954–428–073–1


Четвърта глава

Бозуел, Канзас, 1973

Това, което започна като обикновена среща, като че ли се превръщаше в стабилна връзка и всички, с изключение на Лорън, бяха много доволни. Отношенията й със Сток се развиваха тъпо и шаблонно. Вечеря и кино в петък вечер. Танци и купон всяка събота. И две семейни събирания. Така продължаваше вече шест седмици.

— Какво става? — оплакваше се тя на Мег. — Уж бях свободолюбива личност, а как допуснах да бъда въвлечена в това?

— Опита ли вече да направи нещо? — попита Мег и си запали една забранена цигара.

Лорън поклати глава.

— Не. И престани да ме разпитваш непрекъснато, все едно си районният прокурор.

— Не съм. Обаче си падам да научавам мръснишките подробности.

— Защо?

— Е, ’айде де, Лори — замоли се Мег. — Знаеш, че си споделяме всичко. Трябва поне да те е целунал.

— Може би — отговори загадъчно тя.

— Целуна ли те? — настояваше Мег.

— Може би — повтори Лорън.

Бяха в стаята на Лорън и Мег се затръшка на леглото с лице, зачервено от безсилието, че не може да измъкне нещо повече от най-добрата си приятелка.

— Кажи ми, скапана малка краво!

Не изпитваше особено желание да споделя с Мег — в края на краищата не беше толкова вълнуващо, но май нямаше никакъв избор.

— Добре де. Целуна ме. Голяма работа. Точка по въпроса.

Очите на Мег блестяха.

— Хубаво ли целува?

— Има големи зъби.

— Какво искаш да кажеш?

— Пречат. И освен това — въздъхна тя — казах ти, че не изпитвам нищо.

Мег скочи от леглото.

— Може би аз трябва да го сваля. Какво ще кажеш за тази идея?

— Добре!

— Май не си особено възхитена?

— Напротив!

Мег се подразни.

— Най-страхотният пич в града тича след теб, а ти се държиш все едно, че нищо не е станало.

— Не е станало.

— Тогава защо не престанеш да се срещаш с него?

Тя отново въздъхна.

— Защото не мога. Родителите ми го харесват. По-скоро харесват неговите родители. Всъщност, ако искаш да знаеш истината — баща ми пробутва на неговия някаква голяма застраховка.

Мег дръпна от цигарата като закоравял пушач.

— О, това не е хубаво.

— Та аз ли не знам — рече навъсено Лорън, опитвайки се да проумее как точно се беше случило. Първата им среща премина спокойно. Сток се държа безупречно — дори не се напи, а всичките му приятелчета от футбола се бяха гипсирали и се олюляваха.

Нямаше причина да отклони следващата му покана, особено след като родителите й настояваха. Тогава неочаквано разбра, че баща й продава на неговия баща застраховка и Лорън нищо не можеше да направи, за да не развали сделката.

Преди още самата тя да е узнала за деловите им контакти, всички смятаха нея и Сток за гаджета.

Вече беше обвързана. Не и щастлива.

Господин Лукас, учителят по история в бозуелската гимназия, нареждаше скучно и еднообразно. Лорън се опитваше да се съсредоточи, но й беше трудно — Лукас бе твърде досаден, а да се научи нещо от урока му бе почти невъзможно, тъй като той нямаше качествата да разпалва въображението на учениците. Те седяха пред него — двайсет и четирима отегчени младежи и девойки, ангажирани с различни занимания. Джой Пиърсън, клоунът на класа, пишеше мръсни петстишия и ги раздаваше на седящите около него. Дон Ковак, училищната курва, се договаряше с едно от момчетата каква наслада може да му донесе през обедната почивка. Под прикритието на „Световна история“ Мег скицираше модели за дрехи. А Лорън мечтаеше.

Най-голямата й мечта винаги е била Ню Йорк. Когато беше малка, родителите й я заведоха да гледа Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани“ и тя завинаги запомни онзи трепет, който я обзе, когато видя големия град на екрана.

Ню Йорк… категорично бе решила някой ден да замине за там точно като Одри Хепбърн. Ще има собствен апартамент, удовлетворяваща я работа и котка. О, да, най-накрая ще има котка. И, разбира се, приятел. Истински приятел. А не Сток Браунинг с неговата русолява подстригана глава и походка на борец. Мъж от класата на Робърт Редфорд или Пол Нюман — повече си падаше по тъмнорусите.

— Лорън! — Злият глас на господин Лукас прекъсна мечтанието й. — Би ли била така добра да отговориш на въпроса?

Въпросът? Какъв въпрос? Тя бързо хвърли поглед към черната дъска, разбра какво преподава той и тутакси даде правилния отговор.

— Ти си възхитителна! — прошепна Мег, потискайки кикота си. — Дори и аз забелязах, че си се отнесла някъде в Китай.

— Ню Йорк — прошепна й Лорън. — Макар че нямам нищо против да отида в Китай някой ден.

— Чудесна перспектива!

Двете с Мег си представяха бъдещето по различен начин. Мег се виждаше омъжена с деца, щастлива гражданка на Бозуел. Лорън знаеше, че светът е голям, и възнамеряваше да го опознае, преди да се отдаде на спокоен живот.

Звънецът извести края на часа.

Сток се беше облегнал на тезгяха, където раздаваха храната за обяд, и я чакаше.

— Ще те взема довечера в шест и половина.

— Така ли?

— Само не ми казвай, че си забравила.

— Какво да съм забравила?

— Вечерята с родителите ми.

— О, да — отбеляза равнодушно тя.

— Недей да полудяваш от възторг.

Какво иска той от нея? Нали все пак ще отиде. Не е ли достатъчно това?

Сток се наведе и леко я целуна по бузата. Лъхаше на пот и камфоров мехлем. Потта можеше да изтърпи, но от камфора почти й се повдигна. Крайно време е да поговори с баща си за застраховката, която продава на господин Браунинг. Дали е сключена сделката? И ако престане да се вижда със Сток, дали ще развали всичко? Сигурна е, че всеки момент той ще направи голямата стъпка, а тя няма желание да изпадне в положението на боричкаща се жертва, притисната под грамадното му тяло в тясното пространство на неговия форд „Тъндърбърд“.

На път към къщи Лорън реши да се отбие в офиса на баща си — намираше се на Мейн Стрийт до железарията „Блейкли Брадърс“. Вратата беше заключена, спуснатата щора покриваше стъклото. „Филип Робъртс, застраховки“, гласеше надписът на вратата. Намекнал й беше, че един ден ще е „Филип М. Робъртс и дъщеря“. Лорън не събра кураж да му каже, че няма намерение да се посвети на застрахователното дело. Разочарована, че не го намери, тя продължи към къщи. Майка й правеше кейк в кухнята.

— Къде е татко? — попита Лорън, пъхна пръст в купата и гребна малко от кремообразната смес.

— Престани веднага! — сгълча я Джейн Робъртс. Тя беше тъмнокоса жена с нежни черти и високи скули. Не беше трудно да се види, че Лорън е наследила нейната хубост.

— Ммм, вкусно е. — Лорън отново посегна към купата.

— Казах ти да престанеш — повтори строго Джейн. — Нищо няма да остане. Този кейк е за теб, за да го занесеш довечера у семейство Браунинг.

— Няма да стане! — ужасена възрази Лорън. — Няма да им нося кейк, мамо.

— Тогава ще трябва да помоля Сток.

— Не, мамо, недей! Не можеш да ме притесняваш така.

Джейн прекъсна работата си и избърса ръце в кухненската престилка.

— Какво притеснително намираш в приготвянето на един кейк за семейство Браунинг?

Лорън се поколеба.

— Добре де, не мислиш ли, че излиза сякаш… ъъ… им се слагаме.

Джейн присви очи.

— Слагаме ли се?

— Ясно ти е какво имам предвид.

— Не. Страхувам се, че не. — Джейн погледна единственото си дете с такова изражение, все едно се готвеше да каже: Как смееш да ми говориш така — чакай само баща ти да си дойде.

Ааа. Майка й се беше ядосала. Може би беше прекалила.

— Добре де, добре, ще взема тъпия кейк — измънка Лорън и изтича нагоре по стълбите към стаята си. Съвсем очевидно бе, че слагането е в пълен ход, а в този момент тя не беше в състояние да направи нищо.

 

 

Дафни Браунинг беше едра жена с много слоеста гуша и ярко начервени устни. Посрещна Лорън любезно.

— Майка ти е толкова внимателна. Какъв безкрайно мил жест — изпадна тя в телешки възторг. — Е, моят лекар ми забранява да ям шоколад, но Бенджамин просто го обожава, нали, скъпи?

Бенджамин Браунинг разсеяно вдигна поглед от вестника. Бе висок мъж с шкембе, сурови черти на лицето, метално сива коса и подхождащи й рунтави вежди.

— Опитвам се да пазя диета — изсумтя той.

Сток започна да кръстосва стаята, а Лорън сковано се настани на едно тапицирано кресло в твърде неприветливия хол. Прислужница, която се суетеше наоколо, отнесе кейка и повече не се видя.

— Кога ще ядем? — настоятелно попита Сток.

Дафни не му обърна внимание.

— Кажи ми, скъпа — алените й устни потрепнаха, когато се обърна към Лорън. — Сток първия ти приятел ли е?

Лорън не можеше да повярва, че й задават толкова интимен въпрос. Ако не беше възпитана, щеше да отговори: Не е ваша работа. Вместо това тя започна енергично да гали пекинеза на госпожа Браунинг — свирепо животинче, което, оголило зъби, злобно ръмжеше.

— Какво сладичко кученце! — възкликна Лорън, опитвайки се гласът й да звучи искрено. — Колко е голям?

— Голяма — поправи я госпожа Браунинг.

— Как се казва?

— Принцеса Розова лодка.

— Колко необичайно. — Тя пак погали кучката и дребната гаднярка я захапа с острите си зъби.

Сток се изкикоти.

— Ще ти отнесе ръката, ако й дадеш възможност.

— Сток! — смъмри го Дафни. — Принцесата никога не би направила такова нещо.

— Вечерята е сервирана — съобщи появилата се на вратата чернокожа прислужница.

Господин Браунинг остави вестника си.

— Най-сетне — отбеляза той с раздразнение.

Вечерята беше скучна. Лорън си мислеше, че не би искала да се повтаря. Госпожа Браунинг беше снобка. Господин Браунинг — обикновен простак. А Сток… Сток си беше Сток.

По пътя към дома й той мина право на въпроса.

— Харесаха те. Това е добре. Макар че си още твърде млада.

Ами той на колко беше — навършени осемнайсет?

— Цяла съм тръпка — рече гузно тя.

Сток не обърна внимание на сарказма й.

— Дадоха си благословията.

— За какво? — попита Лорън, потискайки прозявката си.

— Да се сгодим.