Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 55 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джаки Колинс. Американска звезда

ИК „Хемус“, София, 1994

Редактор: Минка Златанова

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954–428–073–1

История

  1. — Добавяне

Пета глава

— Арита Мей Анджело отвори вратата на караваната, която й служеше за дом, и погледна Примо така, сякаш от вида му й се повдигаше. Всъщност бяха изминали седемнайсет години, откакто той я беше напуснал, и за нея те едва ли бяха само повод да си чеше езика.

Свит в таратайката, Ник чуваше всяка дума, когато тя се нахвърли срещу баща му.

— К’во искаш бе! Лигави любезности ли? К’во си дошъл пак да подсмърчаш наоколо? Нехранимайко такъв, я изчезвай оттук. Чуваш ли ме бе? Изчезвай.

Въпреки че тя го пъдеше, Примо изхленчи нещо полуизвинително и преди Ник да е разбрал какво точно става, жената го дръпна в караваната, след като изсипа още ругатни, и затръшна вратата.

Ник остана да седи в таратайката и да размишлява върху събитията от изминалата седмица. На шестнайсет навършени години е, почти наближава седемнайсет, а животът му свърши. И на кого му пука? Със сигурност не и на него. Цялото му съществуване излезе лъжа.

Мери и Примо. Обичните му родители. Едва сега Примо му каза, че те не са имали официален брак, защото той вече бил свързан с тази жена, когато двамата с Мери решили да се оженят.

Примо Анджело е двуженец.

И дори да е така, какво го засяга него?

Няма да мисли за това.

Дъждът поспря и вече само ръмеше, но капките все още бяха леденостудени. Ник се сгуши в колата, гладен и уморен — вече не беше в състояние да се вълнува за каквото и да било.

 

 

След известно време Примо се измъкна от караваната, последван от жената. Отвори със сила вратата на таратайката и бутна в ръцете на Ник мръсно одеяло.

— Тука ще спиш — прегракнало нареди той. — Вътре няма място.

Жената се наведе напред и се опита да го разгледа.

Ник забеляза, че е тъмнокожа, от най-черните. Внезапно го осени откритието, че е негърка.

На сутринта дъждът бе спрял. Заспал на предните две седалки, Ник се събуди от тих стържещ звук. Известно време не можа да осъзнае къде се намира. Надигна се да седне и удари глава в арматурното табло. Стомахът му се сви от глад и той усети, че незабавно трябва да се изпикае.

През прозореца в него се бяха вторачили две дребни негърчета. Едното от тях драскаше с нокти по стъклото. Щом видяха, че се е събудил, избягаха.

Беше светло и вече можеше да се огледа. Колата бе спряна в центъра на слабо населен паркинг за каравани. Няколко дръгливи кучета се гонеха край струпаните една до друга разнебитени каравани, наоколо всичко беше в кал, бурени, а на едната страна на паркинга имаше огромно бунище.

В сравнение с тази обстановка порутената къща на леля Франи в Еванстън изглеждаше като дворец.

Ник излезе от колата. Присвивайки се, той се отдалечи на един-два метра от чернокожите деца, които продължаваха да го наблюдават.

— Ей — подвикна им той. — Какво има?

Те не отговориха.

— Искам да се изпикая.

Едното от момчетата му посочи паянтовата барака до бунището.

Тръгна към нея, но когато наближи, вече предположи, че това са деца на жената.

След като свърши каквото трябваше, забърза към таратайката, а червата му бясно куркаха. В джоба си имаше точно трийсет и пет цента. Не стигаха за нищо.

Облегна се на колата, замисли се за бъдещето си и реши, че по-лошо от това не може да бъде. Бе попаднал в някакъв странен град и се мотаеше из тоя мръсен паркинг за каравани, докато баща му отново се сближаваше с жената, за която е бил женен от седемнайсет години, без да каже на никого.

Едно от момчетата, хубаво дете с блестящи очи и тъмношоколадова кожа, се приближи към него.

— Как ти викат, господине? — любопитно го попита то.

— Ник. А на тебе?

— Харлан. Аз съм на десет, а ти на колко си?

— Шестнайсет.

— К’во пра’иш тука?

Ник сви рамене.

— И аз не знам.

След малко, почесвайки едрото си шкембе, Примо излезе от караваната, облечен само в мърляво бельо, лека усмивка озаряваше брадясалото му лице. Това изражение беше познато на Ник. Външният вид на баща му говореше: Току-що чуках, не съм ли страхотен расов жребец?

— Как спа? — попита го Примо, сякаш бяха прекарали нощта в първокласен хотел.

— Не спах. Умрях от глад — промърмори той, ядосан на баща си, без да знае как точно да се изрази. Всъщност изпитваше желание да пръсне лъжливия му мозък.

— Абе, ти не бери грижа — рече добродушно Примо, като че ли всичко си беше наред. — Арита Мей готви екстра. — Тупна сина си по рамото. — Хайде, искам да ви запозная.

Ник неохотно тръгна след Примо към караваната, а двете момчета го следваха неотклонно.

 

 

Вътре цареше пълна бъркотия, навсякъде бе разхвърляно — дрехи, списания, стари вестници, вехтории бяха натрупани на всяка възможна повърхност. В единия ъгъл имаше неоправено легло, а на пода — два прогнили спални чувала.

Арита Мей се въртеше около газовата печка, режеше шунка и картофи в много мазнина от бекон. Беше мускулеста чернокожа жена с къдрава, червено боядисана коса и хитър поглед.

— Сядай, момче — подкани тя Ник през рамо. — Трябва да си гладен.

Той се сви на олющената, покрита с мушама пейка до разнебитена маса, отрупана с мръсни чинии.

Арита Мей тръшна пред него чиния с храна, измести настрана използваните съдове.

— Яж — нареди тя.

Примо доволно се засмя, вече виждаше нов дом за бъдещето си.

— Знам, че вие двамата ще се погодите.

— Затваряй си устата — скастри го Арита Мей. — За това кой с кого ще се погоди ще говорим по-късно. Не си мисли, че си се нанесъл.

Ник се впечатли от хладнокръвието й, макар че почти очакваше баща му да я плесне през устата.

Примо обаче не го направи. Разсмя се, огромното му шкембе се затресе.

— Същата проклета кучка си. Обичам това у жената. Не си се променила.

Арита Мей го погледна строго.

— Не говори глупости пред децата ми — отсече и посочи двете момчета, които мълчаливо стояха до вратата.

— Виж ти кой го казва. — Примо продължаваше да се чеше по шкембето. — Добре помня как някога и ти говореше така.

— Тогава беше различно — отвърна превзето Арита Мей. — Времената бяха други.

Примо не преставаше да се смее и я хвана за задника.

— Вярно, че бяха други.

Тя го перна по ръката и се обърна към Ник, който лакомо поглъщаше мазното, но вкусно ядене.

— К’во ти каза твоят старец за мене? — поинтересува се Арита Мей. — Каза ли ти, че сме женени? Каза ли ти, че избяга от мен, когато бях бременна? Каза ли ти, че имаш сестра, която никога не е виждал — а камо ли да й помогне?

Ник спря да яде. Сестра? Сега пък какви са тия глупости, дето му ги сервират?

— Не знаех… — прохленчи Примо. — Ти ме изхвърли. Не знаех, че си бременна.

— Лъжец! — сряза го тя. — Ти избяга тъкмо заради бебето, което беше в корема ми. — И злобно се вторачи в него. — И после к’во напрай? Прекара друга жена и сам падна в капана. Тъпо нищожество!

Примо я хвана откъм гърба и погали мършавото й тяло.

— Айде, сладурче, нали се върнах — тихо занарежда той. — Винаги си знаела, че ще се върна, нали така?

Арита Мей ядно издаде някакъв сподавен звук. Недотам гневен. Всъщност ставаше ясно, че няма нищо против грубите ръце на Примо да я прегръщат.

Ник се замисли за отрудената си майка, която лежеше в гроба, и стомахът му, пълен с мазната храна, се сви. Мразеше баща си. Мразеше цялата тази мръсна сцена. Рязко се изправи.

— Каква сестра?

— Тя е далече сега — обясни бързо Арита Мей. — Отиде при роднини в Канзас Сити.

— Имам дъщеря — възкликна със задоволство Примо. — Винаги съм искал дъщеря.

— Да, имаш — потвърди Арита Мей. — О, наистина имаш дъщеря.

Няколко дни по-късно те се нанесоха, дотогава преспиваха в единствения мотел на Бозуел. Тъй като в караваната на Арита Мей нямаше място за всички, Примо се споразумя със съседите да наеме караваната, която те използваха за боклукчарник — тя нямаше колела и отворите за прозорци бяха закрити с мукава.

— Става децата да спят там — убеждаваше той Арита Мей. — Трябва хубаво да се изчисти.

В продължение на три дни Ник рина боклуци, разгонва скрити плъхове, хлебарки и паяци. Харлан и по-малкият му брат, Люк, помагаха. Бяха невротизирани деца, вцепеняващи се от страх пред майка си, която ги възпитаваше с остър език.

Двете момчета ходеха редовно на училище и всяка сутрин тръгваха от паркинга в шест часа. Малко след тях поемаше и Арита Мей, която работеше като прислужница у някакви богаташи в Бозуел. Така Примо разполагаше с много време за себе си и въпреки че й бе обещал да си търси работа, изобщо нямаше намерение да го прави. Щом тя тръгнеше, той се настаняваше пред малкия й портативен черно-бял телевизор с опаковка от шест бирички до себе си. За Примо нищо не се бе променило. Имаше си любими навици и се придържаше към тях.

Ник се мотаеше наоколо, нямаше къде да отиде.

След два дни Примо му каза:

— Трябва да започнеш училище.

— По-скоро ще си намеря работа — възрази плахо Ник, изпълнен с чувството, че е хванат в капан. — Може би…

— Обещах на майка ти — прекъсна го Примо, вторачен в телевизора. — Мисля, че вече ти споменах.

— И какво от това?

Прас! Точно през устата. Шамарът го изненада, устната му се цепна. Усети вкуса на кръв и у него се надигна ярост. Мери вече я нямаше, за да го защити. Училището беше неговото бъдеще и той не бе в състояние да направи нищо, поне засега. Но веднага щом станеше възможно, щеше да си намери работа и да спести пари, за да се махне.

Ник Анджело възнамеряваше да избяга и никой нямаше да може да го спре.