Джаки Колинс
Американска звезда (70)

Шестдесет и девета глава

Следващите няколко месеца се оказаха интересни и вълнуващи както за Синдра, така и за Ник. И двамата не можеха да повярват, че всичко това ставаше с тях.

— Сбъдната мечта — говореше Синдра. — Можеш ли да повярваш, Ник — ти и аз? Моите записи се търсят, твоят филм е много популярен. Това е невероятно.

Наистина бе невероятно. Ако не беше обвързан с Ани, може би щеше да се радва далеч повече. Бе толкова уморен да имитира чувства, да се преструва на такъв, какъвто не е.

Ани го задушаваше. Поради това, че нейната кариера не вървеше, тя се лепна за неговата — изразяваше мнението си за всичко. Не му трябваше точно това. Достатъчно му беше, че Франсес му даваше съвети, Мийна насочваше професионалните му изяви, а Бриджит го водеше през лабиринта на увълчения печат.

Имаше също продуцентка приятелка, която много искаше той да започне да се снима в следващия й филм. Ник прочете сценария. Не беше онова, което искаше да прави. Мийна му предложи да се опита да го освободи от договора.

— Как? — попита я Ник.

Със способен адвокат можем да постигнем всичко — отвърна тя самоуверено.

„Нощен град“ положи началото на кариерата му. Това бе един от онези филми с малък бюджет, които критиците обичаха, а публиката се тълпеше да гледа. Рецензиите за него бяха отлични и неочаквано той стана актьор, за когото хората говорят. Последва съвета на Бриджит и си измисли минало, без да разкрива много.

— Старай се да не се усмихваш по време на интервюта — съветваше го тя. — Усъвършенствай този мрачен вид. Жените го харесват.

Ник постъпи точно така. Особено с журналиста от „Сатисфекшън“. Те публикуваха водеща статия за него, която го развълнува силно. Той беше на корицата на шибаното списание и всички на този свят щяха да го видят!

 

 

Междувременно записът на Синдра завладяваше ефира. Гордън Хейуърт финансира пътуване за нея и Марик, за да се свържат с най-добрите дисководещи в страната. Марик бе много доволен, че ще бъде с нея, но тя не се радваше толкова. Би предпочела Гордън да я придружава.

Малко след като се върна, Ник я заведе с колата на разходка. Беше минало доста време, откакто не бяха оставали насаме и не бяха имали възможност да си поговорят само двамата. Той закара наетата си кола до Парадайз Коув и паркира. Беше хубав септемврийски ден, те слязоха и тръгнаха по брега.

— Е? — Ник спря и започна да хвърля камъчета в морето. — Как се чувстваш, хлапе?

— Страхотно! А ти?

— Агенцията се опитва да ме спаси от договора. Предлагат ми да се снимам в друг филм. Този път в голяма продукция с известен режисьор.

— Нали това искаше, Ник?

— Да, правя всичко, за което съм мечтал.

— И аз — призна тя. — Благодарение на теб.

— Защо на мен?

— Защото се обвърза с Ани. Ти спаси и двама ни.

Той сви рамене.

— Ани е чудесно момиче.

Синдра втренчи очи в него.

— Но тя не е момиче за тебе, нали?

— Ти го казваш. Марик пък не е човек за теб.

— Понякога обаче правим глупости, за да могат нещата да вървят.

— Откъде знаеш, че Марик не е за мен?

— Виждам по очите ти.

— О, благодаря ти, Ник. Толкова ли е очевидно?

— Ей, аз съм ти брат. Би трябвало да мога да те разбирам, а?

Тя спря и се отпусна на пясъка, притисна колене до гърдите си.

— Чакай да видиш какво ще стане, когато тази малка подробност стигне до печата.

Той изстреля още едно камъче и се загледа как то се плъзна по водната повърхност.

— Какво, че съм ти брат ли?

— Някой все ще разбере.

— Мислил съм за това. — Ник приклекна до нея.

— Е и?

— Сега, когато и двамата ставаме популярни, може би е време да се върнем в Бозуел.

— Наистина ли, Ник? Знаеш ли, понякога се събуждам посред нощ и ме обзема чувството за вина към Харлан.

Той кимна.

— Предполагам какво ти е.

Тя продължи:

— Непрекъснато си мисля, че трябва да го доведа, но все се оказва, че моментът не е подходящ.

Би било чудесно да се върнем, за да разберат, че добре сме се справили — макар че Арита Мей ще ми се сърди.

Той се намръщи.

— Един Господ знае защо трябва да виждам Примо.

— ’Щото няма да ме оставиш да отида сама.

— Наистина ли мислиш, че трябва да го направим?

— Абсолютно.

— Добре, значи планът е такъв… — Той скочи на крака.

— Какъв?

Ник протегна ръце и изправи и нея.

— Сега съм в състояние да купя кола и ще взема най-големия, най-червения кадилак, който някога си виждала. Ще го купя в Канзас и оттам ще тръгнем за Бозуел. Как ти харесва това!

Тя започна да се смее.

— С петдесет броя на „Сатисфекшън“ на задната седалка, така че да можеш да ги раздаваш. Нали?

Ник се усмихна.

— Ей, Бозуел е малък град, може би не са чували.

— Ние обаче ще им кажем, а?

— Ако се върнем, ще е страхотно.

— Правилно, Ник. Кога ще отидем?

— Какво ще кажеш за следващата събота и неделя?

— Само двамата?

Той кимна.

— Само двамата.

 

 

Пристигнаха със самолет в Канзас и взеха такси направо за автосалона. Мигът, в който Ник видя блестящия си червен кадилак, беше един от най-щастливите в живота му. Винаги бе мечтал за това, но никога не си бе представял, че този ден ще дойде.

Продавачката му даде ключовете с раболепна усмивка.

— Наслаждавайте се. Малкото сладурче ще ви донесе много удоволствие.

Ник се опита да бъде безразличен — трябваше да пази имиджа си. Вече го правеше доста добре.

— Ъ… благодаря.

— Най-хубавата кола.

— Знам.

— Харесах ви в „Нощен град“.

— Благодаря.

Най-накрая успя да се освободи от продавачката. Седна зад волана на кадилака със Синдра до себе си и нададе радостни викове.

— Леле Боже! Взех го! Мой е! Целият, по дяволите, е мой!

— Фантастичен е. — Синдра подскачаше на седалката.

— Ей, виж радиото, виж хрома, виж кожата. Обичам тая проклета кола. Мамка му, обичам я.

Тя се наведе и го прегърна. Той запали и включи радиото.

— Моята песен! — изкрещя Синдра. — Пуснали са моята песен!

— Мамка му! — ухили се той. — Този ден е наш!

Планът им беше да отидат в Бозуел да посетят Арита Мей и Харлан, да се разходят из града и тогава да се върнат в Лос Анжелос. Ник беше изчислил, че ще им трябват два дни, но и двамата решиха, че няма да минат без почивка.

Когато за първи път заговориха за отиване в Бозуел, те се надяваха, че Джоуи ще може да тръгне с тях. Обадиха му се и го поканиха. Джоуи отказа.

Ник нямаше намерение да го увещава, а Синдра не беше много разочарована.

— Джоуи е неудачник — констатира тя. — Винаги е бил и ще си остане такъв.

Когато излезе от рехабилитационната клиника за наркомани, Джоуи веднага се върна в Ню Йорк. Ник реши, че е направил каквото е могъл.

По-късно същия ден пристигнаха в Рипли. Ник бе запазил най-големия апартамент в най-добрия хотел. Поръчаха си храна в апартамента и си припомниха старите времена. Когато се разходиха из града, Ник мина покрай мястото на мотела, където бе прекарал първата си нощ с Лорън. Сега там имаше бензиностанция. Дотук със спомените.

Синдра оглеждаше мръсните улици. Може би идеята да се върнат не бе толкова добра. В съзнанието й изплуваха всички лоши неща. Какво ще стане, ако срещне господин Браунинг? Трябва ли да му говори?

По дяволите, да! Няма вече от какво да се страхува. Рано сутринта в събота те тръгнаха за Бозуел. На задната седалка на колата имаше купчини с плочата на Синдра и броеве от списание „Сатисфекшън“ с Ник на корицата.

— Трябваше да разберем дали „Нощен град“ е прожектиран тук. — Синдра отвори кутийка със севънъп.

— Не се притеснявай, вече го направих. — Той се засмя. — Някой ми се обади по телефона, давали са го преди месец.

— Къде спираме първо? — попита тя и отпи от кутийката.

— На паркинга с караваните, къде другаде?

— После ще отидем до закусвалнята и ще се повозим по Мейн Стрийт.

Тя се изкикоти.

— Ще раздаваме плочата и списанието!

— Страхотно!

Неочаквано Синдра се притесни.

— О, Ник, надявам се, че постъпваме правилно.

* * *

Момичето пристъпи напред, бе стиснало в ръка късче хартия. Ръката му трепереше.

— Може ли да ви помоля за автограф? — попита то, втренчено в него, сякаш беше Клинт Ийстуд.

Двамата със Синдра се спогледаха.

— Да, разбира се. — Ник неловко се подписа.

Момичето взе хартийката и я загледа със страхопочитание.

Излязоха от книжарницата и застанаха на тротоара.

— Това трябва да направим — рече той.

— Кое?

— Да отидем при Джордж на бензиностанцията. Той ще знае всичко.

Качиха се на кадилака и се отправиха към бензиностанцията — най-накрая позната гледка. Наоколо не се виждаше никой, затова Ник влезе в канцеларията. Зад бюрото седеше и говореше по телефона Дейв.

— Хей — повика го Ник високо. — Отвън един червен кадилак се нуждае от внимание. Има ли някой тук, който да се погрижи?

Дейв не погледна, а само махна с ръка, което означаваше: Не ми досаждайте, не виждате ли, че говоря по телефона?

— Къде е Джордж? — попита Ник още по-високо. — Кажи на дъртото копеле да замъкне мързеливия си задник отвън.

Дейв покри слушалката с ръка и вдигна очи.

— Моля?

Ник избухна в смях.

— Проклет дърт пръдльо.

Дейв отвори уста от почуда.

— Леле Боже! Ник! Ти си, нали?

— Разбира се, че съм аз. — Той помаха на Синдра да дойде в канцеларията. — Помниш ли сестра ми Синдра? Сигурно си чул записа й по радиото.

— Разбира се. — Дейв сияеше. — Всички са го чули. Двамата сте прочути тук.

— Така ли? — Изпита удоволствие от тази мисъл.

— Гледах филма ти. С Луиз не сме били така щастливи от много време насам.

Ник се разходи из познатата канцелария, спомни си старото време.

— О, Боже, колко е приятно отново да видя противното ти лице. Ходихме до паркинга с караваните — няма го. Разходихме се по Мейн Стрийт всичко е различно. Къде е закусвалнята? Къде е магазинът на Блейкли? Връщаме се и всичко е променено.

Дейв кимна.

— След торнадото тук настъпиха много промени.

— Какво торнадо? — попита Синдра.

Дейв потърка брадата си.

— Че не бяхте ли тук, когато връхлетя?

Синдра погледна загрижено.

— Кога е било това?

— Големото торнадо през 1974 година. Почти целият град бе изравнен със земята.

Синдра пристъпи напред.

— Какво говориш?

— Унищожен. Всичко бе унищожено. Имаше жертви, опустошения. Трябва да сте прочели.

— О, Господи — възкликна Ник. — Не сме чели нищо. Не знаехме, бяхме в Чикаго.

Дейв поклати глава.

— Съжалявам, че аз трябваше да ви съобщя.

— А майка ми? — Синдра бе вкопчила ръце една в друга. — Знаеш ли къде е Арита Мей?

— Много хора напуснаха града — обясни Дейв. — Тук нямаше работа — нищо, преди да започнем да възстановяваме всичко наново.

— А Луиз? — попита Ник. — Добре ли е?

— Добре е — отвърна Дейв. — Имаме си няколко хлапета. Те запълват времето й.

— Ей, най-накрая добра новина. Дано да са все такива новините. — Дейв взе патериците си, които бяха опрени зад разнебитеното старо бюро.

Ник погледна и видя, че половината от крака на Дейв липсва.

— О, Боже, какво е станало?

— Торнадото — делово обясни Дейв. — Отряза ми проклетия крак наполовина. Някой ден ще си направя протеза. Сега не мога да си го позволя, заради децата и изобщо. Но се оправям, не ми пречи толкова.

— Как да намеря майка си и Харлан? — тревожеше се Синдра. — Трябва да ги намеря.

Дейв се движеше около масата.

— Не знам какво да ти кажа. Може би Луиз знае — винаги знае всичко за всички.

— Къде е тя? — попита Ник.

— Прескочи до вкъщи. Луиз е там с децата. Ще й бъде приятно да те види. Гледахме заедно филма ти. Не можахме да повярваме, мамка му, че си ти на екрана.

— Семейство Браунинг още ли са в града? — не се сдържа Синдра.

— Да. Знаеш ли какво разправят — когато бедните обеднявали, богатите забогатявали. Браунинг построи още един магазин и сега има два. Все още живеят в голямата къща. Торнадото изобщо не ги закачи.

— Обади се на Луиз и я предупреди, че отиваме — поръча му Ник.

Дейв вдигна рамене.

— Щях, ако имахме телефон. През последните няколко години тук стана трудно. Звънни на вратата и кажи „здрасти“, тя много ще се радва да ви види.

— А къде е Джордж? Искам да го зърна, преди да тръгнем.

— Джордж го отнесе ракът. Умря миналата година.

— Съжалявам, Дейв. Това е много неприятно.

— Да, и ние много съжаляваме, че си отиде. Остави ми това наследство, което прави живота ми малко по-лесен.

— Сигурно е така.

Пред бензиностанцията седнаха в кадилака и се спогледаха.

— Да му се не види! — изруга Ник. — Само лоши новини. Просто не ми се вярва.

— Трябва да намерим Арита Мей и Харлан — подсети го Синдра. — Сигурно мислят, че сме ги изоставили.

— Не сме ги изоставили. Нямахме представа какво се е случило.

— Надявам се да са добре.

— Примо би трябвало да се е погрижил за тях.

— Недей да се майтапиш, Ник. Твоят дъртак вероятно е избягал в момента, в който се е случило.

— Да, права си. Не се притеснявай, няма да си тръгнем, преди да сме ги намерили.

Луиз не беше онази жена с остър език, която те помнеха. Изглеждаше с двайсет години по-стара и с петнайсетина килограма по-пълна. Вгледа се в Ник с ококорени очи, сякаш беше някоя екзалтирана почитателка.

— О, Боже! О, Боже! — не преставаше да повтаря тя и бършеше ръцете си в мърлявата престилка. Две хленчещи току-що проходили хлапета пълзяха по пода на разхвърляната дневна, а от креватчето юнашки се дереше бебе. Всичко бе занемарено, цареше хаос. Същото се отнасяше и за Луиз.

— Нека ви почерпя по чаша кафе — предложи тя, след като дойде на себе си от първоначалния шок. — Поне това мога да направя.

— Съжалявам за Дейв. — Ник поклати глава. — Изобщо не знаех. Ние заминахме за Чикаго и от тогава не сме чували нищо за Бозуел.

— Извадили сте късмет, че не сте били тук. Много хора загубиха всичко. За щастие неколцина само загинаха, но беше ужасна гледка, сякаш бе хвърлена бомба.

— Кои загинаха? — поинтересува се той.

— Помниш ли онова момиче, дето го харесваше — Лорън Робъртс?

— Лорън е добре — побърза да обясни Ник. — Скоро я видях в Ню Йорк.

— Не, не тя, а родителите й. Майка й била в колата си, която торнадото вдигнало във въздуха. Ужасно беше. А баща й бил в офиса си, когато сградата се срутила. Бил убит на място. И секретарката му също.

Изведнъж Ник осъзна, че Лорън вероятно не е получила никое от писмата му.

— Ъ, Луиз, помниш ли дали предаде на Лорън онази бележка, която ти дадох вечерта, преди да замина? Знам, че е глупаво да те питам, след като е минало толкова много време, но…

Луиз поклати глава.

— Май се шегуваш. Закусвалнята бе напълно разрушена, не остана нищо, освен отломки. Аз и Дейв имахме късмет, че оцеляхме.

— Сигурно ви е било трудно.

— За всекиго беше трудно — отвърна Луиз. — Особено за Лорън. Всички толкова я съжалявахме, това беше голяма загуба за нея.

— Опитвам се да открия майка ми и брат ми — обади се Синдра. — Живееха на паркинга с караваните.

— Той също беше напълно разрушен — съобщи й Луиз. — Чух обаче, че Арита Мей се е върнала на работа у семейство Браунинг. — Тя сви рамене. — Би ми се искало да ти кажа повече. Това беше голям кошмар за всички ни.

— А какво стана с Бети Харис, още ли е в Бозуел? — попита Ник.

— Онази, учителката по актьорство ли?

— Да.

— Доколкото си спомням, тя се премести в Ню Йорк, макар че къщите в онази част на града не бяха засегнати. Хората се притесняваха, че може да се случи отново. Лошото е, че с тримата малчугани изобщо няма как да мръдна наникъде. Преди знаех всичко. Сега съм вързана вкъщи по цял ден.

— Мамо! Мамо! — Едното от хлапетата я задърпа за престилката, изцапаното му с шоколад личице се бе сбръчкало от рев. — Искам да ям!

— Трябва да ги нахраня — извини се тя. — Много ми беше приятно да ви видя. За дълго ли сте тук?

— Толкова, колкото е необходимо, за да открием Арита Мей и Харлан — обясни Ник.

— Идете до семейство Браунинг. Сигурна съм, че ще ви кажат къде е тя.

— Благодаря ти, Луиз. — Той се наведе и я целуна горещо по бузата.

Тя се изчерви.

— Винаги си бил добро момче, Ник. Заслужаваш да успееш.

Къщата на семейство Браунинг им се видя същата, макар че след като бяха живели в Лос Анжелос, вече не им се струваше такъв дворец, какъвто едно време си въобразяваха, че е.

— Дали да не отида до входната врата и да позвъня? — попита несигурно Синдра.

— А ти какво искаш да направиш — да използваш черния вход?

— Не знам, Ник. Толкова странно се чувствам…

— Какво е ставало между теб и семейство Браунинг? Само защото майка ти е работила при тях…

— Нещо повече от това.

— Искаш ли да ми кажеш?

— Не сега. Може би на връщане към Лос Анжелос.

Позвъниха и зачакаха.

Вратата отвори закръглена блондинка в шорти за тенис, с пълни бедра и недоволна гримаса на лицето. Погледна ги, те я погледнаха и тогава тя отвори уста от почуда и изрече:

— Ник Анджело — с благоговеен тон.

Той не я позна.

— Знаете кой съм? — попита вежливо.

Тя се засмя весело.

— Не ме ли познаваш! Бях първото ти гадже в Бозуел. Аз съм Мег.

— Мег?

— Помниш ли „Приключението на Посейдон“? Когато ме накара да те пусна тайно в киното, без да платиш.

Той се сети. Бившата най-добра приятелка на Лорън, Мег.

— Какво правиш тук? — попита тя зачервена.

— А ти какво правиш тук? — попита той на свой ред.

Мег всмукна бузи навътре и се поизправи.

— Аз съм госпожа Браунинг. Със Сток се оженихме преди пет години.

— Не ме баламосваш, така ли?

Тя кимна.

— Ник, ние сме толкова развълнувани от успеха ти. Целият град говори за това, откакто прожектираха филма ти тук. А, Синдра, скъпа, никой не може да повярва, че пееш така добре. Ах, колко съм неучтива да ви държа на вратата. Заповядайте, влезте.

— Опитваме се да разберем какво е станало с майката на Синдра. — Ник я последва навътре. — Чухме, че пак започнала работа у семейство Браунинг.

Мег погледна озадачено.

— Майката на Синдра?

— Арита Мей — припомни й Синдра.

— О, да, разбира се, тя ти е майка. Доколкото знам, Арита Мей се премести да живее в Рипли, преди година или повече.

— Имате ли адреса й? — попита Синдра.

— Не — отговори Мег. — Нямам представа къде е отишла. — Обърна се към Ник, много по-интересно й беше да говори с него. — Изглеждаш чудесно. — Тя изпадна в телешки възторг. — Гледахме „Нощен град“ два пъти. Сток го хареса. Той е голям почитател на Карлайл Ман. Красива ли е? Какво представлява Холивуд? И двамата сме толкова горди, че сме ти приятели — винаги сме знаели, че ще успееш.

Той не можеше да повярва на глупостите, които се изсипваха от устата й. Сток го мразеше до смърт. А също и тя. Каква двойка лъжци.

— Бенджамин Браунинг тук ли е? — прекъсна я Синдра.

— Да, в малката трапезария е. Искаш ли да го видиш?

— Да, може би ще ми помогне, като ми даде информацията, която ни трябва.

— Толкова е вълнуващо. — Мег ги поведе през хола, подръпвайки шортите си отзад, но без да може да прикрие следите от целулита.

— Значи си се омъжила за Сток? — подметна Ник, като в същото време си мислеше: Значи си се омъжила за тоя гадняр. Е, някой и без това щеше да му се лепне, защо да не си ти?

— Ние имаме две прелестни деца — съобщи гордо Мег. — Мифи и Джо-Джо.

— Току-що научихме за торнадото — промени темата Ник. — Сигурно е било страшно.

— Ужасно беше. Нямате представа каква разруха.

— Разбрах за родителите на Лорън.

— Да, това беше невероятна трагедия. Тя беше съкрушена. Отиде да живее при леля си и вуйчо си във Филаделфия. Много отдавна загубихме връзка. Нямам представа къде е сега.

— Вие бяхте толкова добри приятелки.

— Бяхме деца — рече Мег. — Малки.

Всички влязоха в малката трапезария. Бенджамин седеше на масата, пиеше кафе и четеше вестник. Той погледна озадачено. Синдра със задоволство отбеляза, че е поостарял, побелял и надебелял.

— Помните ли ме, господин Браунинг? — Тя се изправи пред него с ръце на кръста. — Или да ви викам Бенджамин?

Той неуверено се надигна. Синдра забеляза, че си е пуснал тънки хитлеровски мустачки. Вгледа се в нея, устните му потрепнаха.

— Какво правиш тук?

— Диря майка си. Реших, че можете да ми помогнете.

Очите му зашариха насам-натам в търсене на изход от положението.

— Винаги сте били близки с майка ми, нали? — настоя Синдра, като го наблюдаваше как се притеснява.

Той прочисти гърлото си и хвърли недоволен поглед на Мег, задето ги е пуснала в къщата.

— Арита Мей се премести в Рипли.

— Имате ли адреса й?

— Ще ти го дам — обеща той.

— Помня, че съм идвала в тази къща много пъти — провикна се Синдра след него, когато той излезе от стаята. — Имам много мили спомени, господин Браунинг… Бенджамин. А вие?

Мег очевидно не усещаше напрежението и се разбъбри:

— Сток играе тенис, знам, че много би искал да ви види. Защо не наминете по-късно? Можем четиримата да поизлезем някъде и да пийнем по нещо — нали ще е приятно?

— Трябва да се връщаме в Лос Анжелос — отклони поканата Ник. — Дойдохме само да видим майката на Синдра и баща ми.

— А, да, баща ти.

— Какво за баща ми?

Тя се поколеба.

— Не знам дали аз точно да ти кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Той… той умря.

Ник не усети абсолютно нищо. Знаеше, че би трябвало да се разстрои, ала новината не го засегна.

— Как стана това? — попита той безучастно.

— При торнадото — обясни Мег. — Съжалявам.

Господин Браунинг се върна с адреса на Арита Мей, написан на късче хартия.

— Защо е заминала? — поиска да разбере Синдра.

— Нямам представа — отвърна той, лицето му приличаше на безчувствена маска.

— Тя не пострада ли от урагана?

— Не. Караваната й бе унищожена и затова ние с госпожа Браунинг я взехме, защото я съжалихме.

— Ах, какъв благороден принц сте — язвително отбеляза Синдра. — А приютихте ли тук и брат ми, Харлан?

— Той дойде за малко и после замина за Рипли. Майка ти го последва.

— Благодаря много… Бенджамин. Хайде, Ник, да тръгваме.

Качиха се в кадилака и се замислиха върху онова, което узнаха.

— Разстроен ли си заради Примо? — Тя стисна ръката му.

— Мисля, че би трябвало…

— Няма значение, дори и да не си. Не бива да се чувстваш виновен.

Синдра беше права. Примо никога не се е интересувал от него — защо трябва пък на него да му пука? Все пак обаче той му беше баща и не можеше съвсем да не го засяга.

— Толкова много промени — мърмореше си Синдра. — А ние не сме подозирали нищо.

— Знаеш ли какво означава това? — Ник запали мотора. — Лорън изобщо не е получила писмата ми. Сигурно е решила, че съм избягал от нея.

— Това беше толкова отдавна.

— Ти не разбираш. Бях луд по нея. А мислех, че не й е пукало. Преди няколко месеца я видях в Ню Йорк.

— Не си ми казал.

— Бях на вечеря с Карлайл. Лорън я организираше. Оказа се, че е сгодена за един от тези дърти богаташи — един от гостите. Опитах се на следващия ден да се свържа с нея, но ме уведомиха, че е заминала, за да се омъжи.

— Говорихте ли?

— Не, само се зърнахме за миг и знаеш ли какво? Сякаш времето спря.

— Наистина ли?

— Винаги съм я обичал и струва ми се, че винаги ще я обичам.

— Не се прави на романтичен, Ник. Не мога да го понеса.

— Никога няма да срещна друго момиче като Лорън.

— Като те слушам — това си е чиста сапунена опера.

— Майната ти, Синдра. Трябва да намеря Лорън и да й обясня какво се е случило.

— Не ми ли каза, че се е омъжила?

— Няма значение, трябва да я видя.

— Ако бях на твое място, не бих го споменавала пред Ани. Може и да не й хареса.

— Ани няма нищо общо с това.

— Знам, но внимавай. Ани може да провали бъдещето ти.

— Не се притеснявай. Съзнавам го по-добре от теб.

— Съжалявам, Ник.

— За какво?

— За Лас Вегас, за онова, което се случи там.

— Няма нищо. Всичко ще се подреди екстра. А сега да намерим Арита Мей и Харлан.