Джаки Колинс
Американска звезда (19)

Осемнадесета глава

Постепенно се свестяваше, опитвайки да си поеме дъх, главата му се пръскаше от болка, сякаш всеки миг щеше да експлодира. Стенейки, вдигна ръка към лицето си и напипа лепкава кръв. Бавно отвори очи.

Лорън седеше на пода и държеше главата му в скута си. Бяха в коридора пред салона. Наоколо стояха няколко души и гледаха — очевидно чакаха да видят дали не е хвърлил топа.

Господин Лукас, един от учителите, които отговаряха за реда тази вечер, се беше вторачил в него.

— Осъдително поведение, Анджело — смъмри го той. — В нашето училище не гледаме с добро око на сбиванията.

— Но той не е направил нищо, господин Лукас — възрази Лорън. — Сток го удари.

Господин Лукас не й обърна внимание.

— По-добре някой да го заведе вкъщи — нетърпеливо ги подкани, опиянен от собствената си значимост. — Трябва да се връщам вътре.

Сега, когато възбудата бе отминала, неколцината сеирджии се оттеглиха. Остана само Джоуи, зад него се навърташе Синдра.

— Господи, човече, добре ли си? — попита Джоуи. — Тъкмо се бях запътил към теб, когато тоя слабоумник ти тресна един.

Ник се опита да избистри мисълта си. Чувстваше се като пихтия. Предпазливо опипа пулсиращия си нос.

— Мисля… мисля, че е счупен.

— Тогава най-добре да те заведем в „Бърза помощ“ — пое грижата Джоуи.

— Каква „Бърза помощ“? — възкликна Синдра. — Това да не ти е Чикаго. Тук имаме двама лекари и вероятно и двамата сега празнуват.

— Сигурен ли си, че е счупен? — попита Лорън, изпълнена с чувство за вина.

Той отново докосна носа си.

— Да, сигурен съм.

Лицето му бе обляно в кръв и част от нея се бе стекла по роклята на Лорън и бе попила на големи мокри петна.

— Не исках това да се случи — прошепна тя нежно. — Наистина съжалявам.

Ник се помъчи малко да разведри обстановката.

— Ей, счупеният нос си струва, ако оня задник е напуснал веднъж завинаги живота ти.

Лорън се замисли върху думите му. Да. Сток си беше отишъл, в това нямаше никакво съмнение.

— Той вече е вън от живота ми — продума тя тихо. — Завинаги.

— Добре — обади се Джоуи, — всичко това е много мило, но какво ще правим?

— Можем да го заведем в болницата в Рипли — предложи Синдра. — Там има „Бърза помощ“.

— Как ще стигнем дотам? — попита Джоуи и замислен почеса брадичката си. — Вали сняг, студено е, Нова година е. Как ще го закараме? С моя мотоциклет ли?

— Не знам — отвърна Синдра.

— Той не може да отиде до караваните — твърдо отсече Лорън. — Много е далече. Ще извикам баща си и ще го помоля да ни вземе. Ще пренощува у дома.

— Да не си превъртяла? — възкликна Джоуи. — Родителите ти ще се шашнат, когато им кажеш, че си скъсала със Сток.

— Прав си — намръщи се тя. — Но вината, че е контузен, е моя и аз ще поема отговорността.

Ник изпъшка.

— Искам да прасна тоя задник в топките.

— Какво те кара да мислиш, че той изобщо има топки? — попита хладно Синдра.

Той се опита да се позасмее.

— Ето, такива неща трябва да ми казваш, не смяташ ли?

Тя сви рамене.

— Не се увличай.

Лорън бе отишла да се обади на родителите си. Стоеше на автомата със слушалка в ръка и нетърпеливо чакаше някой да вдигне. Тогава си спомни, че те бяха отишли на гости и сигурно не се бяха върнали, значи можеше да вкара тайно Ник в къщата, преди да са се прибрали. Позвъни на местната таксиметрова служба и за свой късмет успя да поръча кола. Когато се върна, Ник се бе изправил.

— Слушай, мога да вървя. Хайде да не правим от мухата слон. — Ник се чувстваше притеснен.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. — Той погледна Синдра. — Кажи им, че няма да се върна тая вечер. Макар че така и така изобщо не им пука.

— Ти пък да не мислиш, че ще говоря с тях, когато се прибера вкъщи — отбеляза тя язвително.

 

 

Щом стигнаха, Лорън отведе Ник право в стаята си.

— Как се чувстваш? — попита тревожно.

— Като бунак. Приятелят ти ме изненада. Трябваше да излезем отвън и тогава нямаше да му остана длъжен.

— Бившият ми приятел — уточни тя, докато смъкваше покривката на леглото. — Ще спиш тук.

Той успя да се усмихне леко.

— С тебе?

Лорън се усмихна на свой ред.

— Хайде да се държим сериозно.

Ник седна на леглото.

— Добре, добре. Само питам.

Тя намокри една хавлиена кърпа и внимателно изчисти кръвта от лицето му.

— Уф!

— Не ставай дете.

Когато Лорън свърши, Ник не се сдържа:

— И сега какво? Да се търкулна на чаршафите с дрехите ли?

— Ще се погрижа за всичко — увери го тя.

Той се ухили.

— И ще ме съблечеш?

Лорън поклати усмихнато глава.

— Някой ден… може би. Но сега ще го направиш сам. Трябва да поспиш малко, ще говорим сутринта.

— Роклята ти е изцапана. Не е ли по-добре да се преоблечеш, преди да са я видели родителите ти?

Беше прав, по новата й черна рокля имаше тъмни петна от кръв.

— И без това мразех тази рокля — кисело отбеляза тя. — Нека я наречем прощалния ми подарък от семейство Браунинг.

— Ей, Лорън — той взе ръката й, — струваше си.

— Кажи го сутринта, когато се видиш в огледалото.

Преди родителите й да се приберат, Лорън вече си беше оправила да спи на дивана, облякла беше домашна роба и чакаше да ги поздрави с Новата година.

Още не се бе захлопнала входната врата, когато Лорън чу гневния глас на баща си.

— Не ме заплашвай, Джейн. Изобщо не ме заплашвай.

— Не те заплашвам — отвърна Джейн с напрегнат глас. — Но мога да ти кажа… — Тя видя дъщеря си и замлъкна. — Лорън, какво правиш вкъщи толкова рано?

Това беше новост. Вкъщи толкова рано? Беше един след полунощ.

— Ъ… един човек се нарани на дансинга.

— Нали не си ти? — взря се в нея Фил.

— Не, аз съм добре — отвърна тя.

— Кой тогава? — настоя Джейн.

— Този… ъъ… Ник Анджело. Помните ли го? Той ми беше партньор в училищното представление.

— И какво му се е случило? — попита Джейн с пълно безразличие.

— Би се. Не той започна боя, но му счупиха носа и нямаше как да се прибере вкъщи тази вечер заради снега и въобще, затова го доведох тук. — Знаеше, че говори твърде бързо, но не можеше да спре. — Всъщност той заспа в леглото ми. Всичко е съвсем почтено, мамо. Аз ще спя на дивана.

Баща й изглеждаше бесен.

— Момче тук, в леглото ти?

— Да, татко — отговори Лорън спокойно. — Но аз няма да спя там. Ще спя долу при тебе. Става ли?

Фил и Джейн размениха ужасени погледи.

— Предпочитам да не беше го правила, преди да ни попиташ — ядосваше се тя. — Не ми е приятно непознати да преспиват тук. Всъщност кой е той?

— Казах ти, мамо. Ник Анджело. Играеше Брик в пиесата.

— А, той ли? Странно на вид момче — рече Джейн. — Някой ми каза, че живее в караваните на паркинга. Вярно ли е?

— Има ли някакво значение? — предизвикателно попита Лорън.

Джейн се намръщи; понякога дъщеря й проявяваше голям инат и тя усети, че сега случаят е точно такъв.

— Добре, щом искаш да спиш на дивана, нищо не може да се направи. Ще се видим сутринта.

Лорън им даде половин час. Почака, докато двамата свършат с банята, и чу как вратата на спалнята им се затваря. Последва тих говор и най-накрая настъпи дългоочакваната тишина.

Когато къщата съвсем притихна, тя се качи в стаята си да нагледа Ник. Той лежеше по гръб с разперени ръце и затворени очи.

Известно време Лорън го наблюдава.

Ник Анджело, ти промени живота ми. И аз съм ти толкова, толкова благодарна за това!

На сутринта Лорън стана в шест. Реши, че е по-добре да изведе Ник от къщата, за да не се сблъска с родителите й. Ако действаше бързо и тихо, щеше да успее да вземе семейното комби и да го закара в болницата в Рипли, преди да са се събудили.

Не можа да спи добре. Всичко се променяше, тя самата — също. Знаеше, че трябва да е силна, подготвена да се изправи срещу съпротивата, на която щеше да се натъкне. В продължение на години беше добрата малка Лорън, трудолюбивата малка Лорън. Сега щеше да бъде наречена непокорната малка Лорън, защото не искаше да остане сгодена за най-богатото момче в града.

Много лошо. Тя можеше да се справи. Въпросът беше дали те ще могат.

В стаята й Ник седеше отстрани на леглото, загърнат в съсипания смокинг. Когато влезе, Лорън сложи пръст на устните си и прошепна:

— Шшшт… Тръгваме.

Ник кимна, доволен, че ще се измъкне от дома й. Лорън отвори бързо гардероба си и извади дънки, блуза и топло палто с качулка.

— Върви след мен — подкани го тя шепнешком и двамата крадешком слязоха по стълбите.

В кухнята издраска бележка, в която обясняваше, че е взела колата, и я лепна на вратата на хладилника.

След няколко минути бяха навън.

— Уф! — въздъхна Лорън, докато отключваше колата. — Не е лесно да действаш като престъпник.

— Аз ще карам — предложи Ник.

— Не — отказа тя твърдо. — Не и сега.

— Успя ли да поспиш? — попита я той и безропотно се настани на мястото до шофьора.

— Не. А ти?

Ник унило попипа подутия си нос.

— Как мислиш!

Лорън отдели бавно колата от бордюра. Снегът бе спрял, но пътищата бяха мокри и кални.

— Мисля, че и двамата сме луди! — възкликна тя щастливо.

— И това ти харесва.

— Харесва ми! — дръзко отвърна Лорън. — Чувствам се свободна за пръв път от цяла вечност.

Ник я изгледа продължително.

— Така ли?

— О, да. Сток беше като дамоклев меч над главата ми.

— Тогава защо продължаваше да си с него?

— Така ми се струваше най-лесно.

— Лесното невинаги е лесно — отбеляза той дълбокомислено.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря!

— Как се чувстваш?

— Все едно през лицето ми е минал багер. А като изключим това — екстра.

— Лекарят ще оправи носа ти.

— Какъв лекар?

— Отиваме в Рипли.

— Така ли?

— Дължа ти един нов нос. Аз съм виновна, че те биха.

— Ей, готов съм да се повтори по всяко време, ако подир това пак ще спя в леглото ти. — Той се ухили. — Харесах чаршафите със Снупи.

— Не си прави майтап с мен. Просто майка ми никога нищо не изхвърля.

Носът му продължаваше да пулсира и сериозно го болеше. Защо обаче му се струваше, че има желанието всеки миг да запее? Всъщност би трябвало Лорън да е просто поредното момиче. Да — но най-красивото на света!

Той наблюдаваше изящния й профил.

— Какво ли ще кажат родителите ти за всичко това?

Тя направи гримаса.

— Ще те уведомя.

Ник пусна радиото и го настрои на станцията за рокмузика. Да можеха да останат в колата и да пътуват, да пътуват… Дали ще е нахално, ако я помоли да зареже всичко и да избяга с него?

Стигнаха до Рипли за час и половина и тя подкара право към „Бърза помощ“. Новата година бе взела жертви — беше препълнено с оцелели от различни битки. Имаше кървящи рани от нож, една-две от огнестрелно оръжие, няколко пребити жени и едър чернокож, който крещеше мръсотии. Когато седнаха, Лорън се притисна до ръката му.

— Ей, по-спокойно — рече й Ник, а в същото време той самият се чувстваше неспокоен.

Чакаха почти пет часа, преди да им обърнат внимание, и едва тогава притеснен млад лекар покани Ник в кабинета и потвърди, че носът му наистина е счупен. Намести го и го бинтова.

— Чувствам се все едно съм бил на война — пошегува се Ник, когато си тръгнаха от болницата. Дълбоко в себе си се чудеше как ли ще изглежда, когато свалят бинтовете. По дяволите, винаги е бил доволен от външността си. А сега какво?

Поредният удар срещу него?

— Не се притеснявай — успокои го Лорън, сякаш четеше мислите му. — Ще изглеждаш чудесно. — Снегът навън се усили.

— Големи градове — потрепери тя. — Плашат ме.

Той се разсмя.

— Какъв ти голям град! Това е Дисниленд в сравнение с Ню Йорк или Чикаго. — Плесна и потърка ръце. — Боже! Замръзвам!

— И аз. И умирам от глад!

— Аз също.

Тя си погледна часовника.

— Почти три часът е. Мама и татко ще ме убият!

По-добре да се връщаме.

— Не и преди да сме хапнали нещо.

Родителите й така и така ще й вдигнат скандал, какво значение има още половин час?

— Добре — съгласи се Лорън, чудейки се дали да не им се обади по телефона. Не, реши тя, по-добре да отложи големия сблъсък за по-късно.

Оставиха комбито на паркинга на болницата и затичаха към близката закусвалня, като се подхлъзваха и пързаляха по мокрия тротоар.

Към масата им се приближи сервитьорка. От единия ъгъл на устата й висеше цигара, на лицето й бе изписана преумора.

— Да? Какво да бъде?

— Двоен сандвич с всичко възможно, кола и пържени картофи — задъхана поръча Лорън. — Два пъти. — Усмихна се на Ник. — Нали?

Той имаше двайсет долара в джоба си.

— Аз плащам.

— Не, аз — настоя тя. — По моя вина сме тук.

— Не мога да ти позволя.

— Можеш.

— Два сандвича или какво! — Сервитьорката бе отегчена и най-малко от всичко на света я интересуваше кой ще плати, след като сметката ще бъде уредена. Лорън кимна и сервитьорката се отдалечи.

Ник се наведе през масата и я целуна.

— Това пък защо? — попита тя с широко отворени очи.

— Ъъ… Защото си ти.

Лорън се усмихна. Той реши, че това е най-хубавата усмивка в целия свят.

— Ей — започна Ник, неспособен да се спре. — Мисля, че аз…

— Да? — попита тя нетърпеливо.

— О, нищо.

С блеснали очи Лорън го подкани да продължи.

— Какво?

— Ъ, май, мисля… ъъ… абе, мисля, че те обичам.

— Аз също — прошепна тя нежно с чувството, че ще се разтопи от щастие. — Аз също.

* * *

Когато се събуди и установи, че Лорън е излязла с Ник Анджело, в първия момент Джейн Робъртс изпита задоволство; не гореше от желание сутрин да се занимава с непознати. Освен това съзнанието й бе заето от други неща, точно сега нямаше време да се тревожи за непокорната си дъщеря.

Намръщи се, когато влезе в кухнята и намери бележката на Лорън. Фил щеше да се ядоса, като разбере, че Лорън е взела колата без негово разрешение, никак не беше типично за нея. Препрочете написаното от дъщеря си.

Взех колата. Ще се върна скоро.

С обич, Лорън.

Когато Фил слезе долу, побесня.

— Прекалено много свобода даваме на това момиче — взе да мърмори той. — Как смее да си въобразява, че може да излезе с моята кола?

— Какво ще каже Сток? — наля масло в огъня Джейн. — Надявам се поне да се върне навреме за новогодишния обяд със семейство Браунинг, трябва да сме у тях в един часа.

— Ще се върне — дрезгаво рече Фил. — Сигурно е завела онова момче вкъщи.

— Чудя се с кого ли се е бил.

— Откъде да знам? Какво ме интересува? — сопна се Фил, отвори кухненския шкаф и извади кутия овесени ядки. — Който и да е, очевидно е бил по-едър. Лорън винаги защитава по-слабите.

— Така е — съгласи се Джейн. — Сток обаче не е постъпил много хубаво, като я е оставил сама.

Фил изсипа овесените ядки в чиния и добави мляко.

— Трябва да поговорим за нас, Джейн.

Лицето й почервеня.

— Снощи говорихме.

— Не беше достатъчно.

— За мен е достатъчно — отвърна тя и стисна устни.

Телефонът ги прекъсна точно когато щяха да поведат поредната битка. Фил вдигна.

— Да?

— Извинете, господин Робъртс, събудих ли ви?

— Не — кратко и ясно отговори той.

— Мег е. Може ли да говоря с Лорън?

— Излезе много рано.

— Къде е отишла?

Фил не обърна внимание на въпроса й.

— Ще ти се обади, когато се върне.

— Ъ… благодаря ви, господин Робъртс.

 

 

Малко преди обед Джейн Робъртс седеше пред тоалетката си и добавяше тук-там малко пудра, тук-там малко руж. Имаше нов тоалет в канелен цвят с подходящи официални обувки. Бе решила да облече коженото си палто. Беше от пет години, но се надяваше — когато Лорън се омъжи и работата на Фил потръгне, да си купи ново.

Фил, който сновеше напред-назад из стаята, застана зад нея и нетърпеливо потупа часовника си.

— Не се връща.

— О, скъпи — рече Джейн. — Как може да ни причинява това? Пак заваля.

Фил отиде до прозореца и се загледа навън.

— Надявам се да не е катастрофирала.

— Лорън шофира отлично.

— Знам. — Фил отново закрачи нервно. — Не разбирам къде може да е.

— Нито пък аз — пригласяше му Джейн, която все повече се дразнеше, че дъщеря й бе избрала точно днес да забърка тая каша.

Телефонът иззвъня.

— Това е тя. — Фил грабна слушалката.

Не беше Лорън, а Дафни Браунинг.

— Фил — каза тя с деспотичния си глас, — искам да говоря с Джейн.

— Разбира се, Дафни. — Той покри слушалката с ръка. — Иска да говори с теб. Не споменавай за Лорън.

Джейн се втурна да се обади.

— Честита Нова година, Дафни — изпадна в телешки възторг тя. — Снощи си тръгнахте от тържеството у семейство Лосън ужасно рано, но беше много приятно, нали?

Дафни не беше настроена за любезности.

— Не мога да си обясня поведението на дъщеря ти — започна тя решително.

Джейн бе озадачена.

— Не разбрах?

— Поведението на Лорън — повтори Дафни, все едно говореше с умствено недоразвито дете.

— Какво се е случило?

— Сигурно знаеш?

Джейн се опита да отгатне.

— За сбиването?

— Отвратително! — възкликна Дафни. — Лорън би трябвало да има благоприличието да стои с годеника си, вместо да избяга с това безотговорно момче от крайните квартали.

Джейн пое дълбоко дъх, знаеше си, че годежът на Лорън със Сток е прекалено хубаво нещо, за да е истина.

— Очакваш ли ни все още за обяд? — колебливо попита тя, като предугаждаше отговора.

— Не смятам, че има някакъв смисъл, нали? — отвърна Дафни. Дълга тягостна пауза. — Крайно разочарована съм от Лорън. Би трябвало и ти да си разочарована.

— Лорън никога не греши — премина Джейн в защита на дъщеря си.

— Изглежда не и този път.

— Добре… — Джейн се поколеба. — Сигурна съм, че каквото и да се е случило между тях, Сток и Лорън ще се оправят.

— Много леко гледаш на нещата — порица я Дафни. — Би трябвало да знаеш, че му е върнала пръстена.

— О — объркано възкликна Джейн.

— Тя вече не го интересува — продължи Дафни със сърдит и злобен глас. — Не и след като се е отнесла към него по този начин.

— Трябва да свършвам. — Джейн не желаеше повече да я слуша.

— Чудесно — пренебрежително рече Дафни и затвори.

Фил влезе в стаята, оправяйки вратовръзката си.

— Време е да тръгваме. Напиши на Лорън бележка, че сме отишли.

— Твърде късно. Годежът е развален. Вече не сме канени на обед.