Джаки Колинс
Американска звезда (21)

Двадесета глава

Седяха в закусвалнята два часа. Разговаряха. Копнееха да се опознаят един друг. Гледаха се в очите. Държаха си ръцете. Смяха се. Нито един от двамата нямаше представа за времето.

Бяха странна двойка — Лорън, омотана цялата в зимните си дрехи, и Ник в съсипания смокинг, с превързан нос, черната му коса — паднала на челото, зелените очи — дръзки както винаги.

Накрая до масата им се приближи сервитьорката.

— Не можете да седите и да ближете кола цяла вечност — скара им се тя. — Или си поръчайте нещо, или си тръгвайте.

Ник се изправи.

— Тръгваме си.

— Дърта кучка! — прошепна Лорън.

— Никакви ругатни — смъмри я той, смеейки се.

— Не съм малката божа кравичка, за която всички ме мислят.

— Да, вече забелязах.

Ник я хвана за ръка и двамата изтичаха навън. Вече валеше много силен сняг, който връхлиташе върху тях на ледени порции.

— По-добре да се обадя вкъщи. — Лорън изпитваше чувство на вина.

— Само ще ти се карат. Хайде да се прибираме.

Когато стигнаха до комбито, видяха, че колата е затрупана със сняг. Беше толкова студено, че на места снегът се бе заледил. Лорън извади лопата от багажника и я подаде на Ник, който се помъчи да разчупи леда.

— Ще остана без ръце — оплака се той. — Пръстите ми замръзват!

— Нещо да помогна?

— Да, качи се в колата и запали двигателя. По-добре да тръгнем, преди да се е стъмнило.

Колата не можа да запали. Лорън правеше безполезни опити. Тя се премести на другата седалка, а зад волана седна Ник. На няколко пъти двигателят се обади, накрая Ник успя да запали и потеглиха.

Колата започна да буксува и да поднася по хлъзгавия път. Той настрои радиото на станцията за новини. Прогнозата за времето гласеше: силен снеговалеж и непроходими пътища.

— Ами сега? — безпомощно попита Лорън.

— Можем да пробваме и да стигнем.

— А ако затънем?

— Не знам.

— Струва ми се по-разумно да останем тук — несигурно предложи тя.

— Тогава наистина ще се наложи да се обадиш вкъщи. Не можеш да ги оставиш да си мислят, че изобщо няма да се прибереш.

— Да, така е.

В края на града до бензиностанцията има мотел. Нека проверим дали ще се намерят места.

— Добре — съгласи се Лорън, като в същото време си мислеше какви ли обяснения ще дава на родителите си.

Когато стигнаха до мотела, тя се тресеше от нерви. Докато Ник се занимаваше с регистрацията, Лорън отиде до телефона.

Вдигна баща й и отривисто рече:

— Да?

— Татко?

— Лорън — гласът му бе суров, — къде си? Майка ти и аз се поболяхме от притеснение.

— Знам. Съжалявам.

— Съжаляваш, така ли? Вече си мислехме, че си умряла и си затрупана под някоя преспа, а ти се обаждаш и казваш, че съжаляваш. Веднага се прибирай вкъщи! Разбра ли ме? Веднага!

— Татко, не мога. В Рипли съм. Пътищата са затворени.

Настъпи зловеща тишина.

— С кого си?

— Аз… аз съм с Ник. Карах го до болницата. Моя е вината, че носът му е счупен. Знам, че не биваше да вземам колата, без да те питам, но не исках да те будя. В „Бърза помощ“ имаше много хора, трябваше да чакаме… не… нямах представа, че ще се забавим толкова.

— Да не би да ми казваш, че не можеш да се прибереш вкъщи?

— Мислим да останем в мотела и да се върнем утре.

— Дъщеря ми — в мотел? С този отвратителен дрипльо?

— Ник не е отвратителен дрипльо — възрази решително тя. — Той е много добро момче. Не е виновен, че Сток му размаза лицето, аз съм виновна.

— По-добре говори с майка си.

Джейн грабна слушалката.

— Поведението ти е абсолютно непростимо — порица я тя с нисък напрегнат глас.

— Съжалявам…

— Не желая да слушам извиненията ти. Щом пътищата са затворени, очевидно тази вечер не можеш да се прибереш вкъщи. След като си принудена да останеш в Рипли. Обещай ми, че ще вземете отделни стаи и няма да имаш нищо с това момче. Можеш ли да ми се закълнеш, Лорън?

Беше безсмислено да спори. Кръстоса два пръста на лявата си ръка, а за сигурност — и на дясната.

— Заклевам се, мамо.

— Утре ще се разправяме, госпожице — рече Джейн. — И не си мисли, че ще ти се размине.

В мотелската стая имаше оранжеви лампиони с ресни, по които личаха следи от обгаряне. Бледожълтата кувертюра на леглото беше вехта. Синият килим — протъркан. Имаше обаче телевизор, а на администрацията — безалкохолни напитки и автомати за закуски.

— Две отделни стаи струват твърде скъпо — обясни Ник, когато тя се върна от телефона. — Нямаш нищо против да сме в една, нали?

Лорън нямаше нищо против. Знаеше, че когато се прибере вкъщи, все едно всичко ще е отминало — тогава защо да не направи тази нощ знаменателна?

След като се настаниха, и двамата решиха, че ще прекарат добре. Взеха си сладкиши и чипс, коли и севънъп, после седнаха с кръстосани крака на леглото и се загледаха в повторението на „Аз обичам Люси“.

— Страхотно е — отбеляза Ник и отпи кола на големи глътки.

Лорън щастливо се усмихна.

— Не мога да повярвам, че сме тук заедно.

— Знаеш ли, винаги съм те мислил за боязливо момиче от малък град, което се страхува да предприеме нещо.

— Тогава защо започна да ме сваляш?

— Защото прецених, че за тебе си струва да направя изключение.

— Много благодаря.

— Моля, няма защо.

Тя се разсмя.

— Изглеждаш много смешно с този овързан нос.

— Може би трябва да смъкна превръзката. Май докторът не знаеше точно какво прави.

— Преди беше прекалено хубав.

— Смяташ, че съм хубав, а?

— Много.

— Не съм твой тип, така ли?

— Ъхъ.

— Ами да, ти ги харесваш едрички и мускулести.

Лорън взе възглавницата и я хвърли по него.

— Престани, ако обичаш.

— Само ако ме принудиш.

— Ще те принудя — изсмя се високо тя, покатери се върху него и се опита да прикове ръцете му към леглото.

Ник бързо промени положението в своя полза и Лорън се озова заклещена под него.

— Сега си моя пленничка — пошегува се той. — Мога да направя каквото си искам.

— Продължавай — прошепна тя, сериозна.

В душата си усещаше, че когато се върнат към делничния живот, ще й бъде забранено да го вижда, и сега, докато все още имаше тази възможност, искаше той да е колкото се може по-близо до нея.

Ник бе изпълнен със смесени чувства. Тялото му го тласкаше, но разумът настояваше, че е по-добре да се възпре. Беше и хубава, и сладка, и талантлива, и най-вече — нещо различно от другите.

А ерекцията му бе толкова силна, че с пениса си можеше да строши и лед.

Лорън вдигна очи, погледът й бе замечтан и приканващ.

— Ъ, знаеш ли, може би не трябва — продума той.

— Трябва — каза сериозно тя и посегна да го погали. — Готова съм, Ник. Това е, което искам. И двамата го искаме, нали?

— Само ако си сигурна… — колебливо изрече той.

— Съвсем сигурна съм.

Ник започна да я целува, първо бавно, но когато се разгорещиха, това бе единственото, което можеше да прави, за да се контролира. За момиче, което нямаше опит, тя се целуваше добре.

Той пъхна ръка под пуловера й, докосна гърдите и пипнешком се опита да разкопчае сутиена й.

Тя му помогна да съблече пуловера през главата й и заразкопчава копчетата на блузата си, разкъсвайки плата в желанието по-бързо да я свали.

Той опипа гърдите й с върховете на пръстите си — докосваше я нежно, галеше зърната, докато тя започна да диша тежко.

Боже! Кожата й беше като атлаз, дългата й коса меко разпиляна по чаршафите. Ухаеше толкова чисто и свежо. Повечето момичета, с които бе спал, предпочитаха тежки парфюми и дъхът им миришеше на цигари. Дон Ковак използваше мускусен аромат; трябваше да изличи миризмата й от себе си.

— Хайде, Ник. — Сега тя го водеше, посегна към ципа му, докато измъкваше крака от дънките си.

Имаше най-дългите крака, които някога бе виждал.

Той й помогна да свали докрай дънките си и ги хвърли на пода, зарови пръсти между краката й, защото усети, че в момента тя желае точно това, накрая легна върху нея и бавно и предпазливо потегли на пътешествието на живота си.

Лорън му се отдаде безрезервно. Беше й за пръв път, но какво значение имаше.

Той проникна съвсем нежно и я облада.

Когато свършиха, Ник я взе в ръцете си и я люля, докато тя заспа с усмивка на лицето.

Беше се любил стотици пъти, откакто му се бе случило за пръв път на тринайсет години, но никога както сега — никога не бе го правил с чувства.

Лорън Робъртс.

Лорън Анджело.

Звучеше добре.

Най-накрая си бе намерил любима приятелка и бе убеден, че съдбите им са преплетени завинаги.