Джаки Колинс
Американска звезда (14)

Тринадесета глава

Училищното представление трябваше да се състои няколко дни преди коледната ваканция. Лорън бе толкова погълната от ролята си, че реши да не мисли повече за случилото се между нея и Сток и да се оправя с него след Коледа. Имаше твърдото намерение веднъж завинаги да се освободи от него.

Родителите й я влудяваха — единственото, за което искаха да говорят, беше датата на сватбата.

— Омъжих се за баща ти, когато едва бях навършила осемнайсет — каза веднъж майка й.

— Аз съм едва на шестнайсет — отбеляза Лорън. — И няма да се омъжвам.

— Защо не? — попитаха Джейн и Фил в един глас.

Какво им става? Да не би да гледат само как да се освободят от нея? Или нямат търпение да се доберат до всички облаги, които ще им донесе сродяването със семейство Браунинг?

Репетициите се превърнаха в най-важното нещо в живота й. Ритъмът им наруши единствено пристигането на брата на Бети. Харингтън Харис имаше вид на прочут актьор. Висок, малко над четирийсетте, леко оплешивял, с дълги бакенбарди за компенсация, похотливи очи и обезоръжаващо държане. Всички момичета в класа веднага се влюбиха в него, включително и Мег.

— Харингтън е най-вълнуващият мъж, когото съм срещала — довери тя на Лорън.

— Твърде стар е за мен.

Мег й смигна.

— Не и за мен. И ми определи среща.

Ето, пак се започва, помисли си Лорън.

— Да не би да е женен? — попита тя. Мег мълчеше. — Е, женен ли е?

— Откъде да знам?

— Ще се видиш ли с него?

— Разбира се. Това е авантюра.

— И сигурно пак аз ще съм твоето извинение?

— Естествено, че ти ще си моето извинение.

Поне най-накрая Мег бе преодоляла чувствата си към Ник, което означаваше, че вече Лорън би могла да му говори. Не беше лесно да се преструва, че не го забелязва — макар че си хвърляха продължителни погледи и тя бе информирана за всяка негова стъпка.

Мег тръгна за срещата си с Харингтън Харис изпълнена с обичайния за нея ентусиазъм. На следващия ден ентусиазмът й се бе превърнал във възмущение.

— Той ми се нахвърли — оплака се тя. Лорън учудено поклати глава.

— А ти какво очакваше? Чаша кафе и интелектуален разговор? Естествено, че ще ти се нахвърли. Секс. Това е, което искат всички мъже. Майка ти не ти ли е казала?

Мег се изкиска.

— Всъщност казвала ми е.

— И какво направи този път?

— Признах си, че съм девствена, и това го изплаши.

— Поне си вземаш поука.

След няколко дни Мег се разболя от заушка. Двайсет и четири часа по-късно легна болен и Харингтън Харис. За нещастие от ужасната болест се заразиха и няколко други членове на трупата, сред които за голямо разочарование на Лорън беше и Денис.

— Какво ще правим с представлението? — попита тя Бети Харис.

Бети беше разстроена не по-малко от нея. Оглеждаше гимназистите, изучаваше енергичните им млади лица с надеждата да открие някой, който да замести Денис, и в един момент погледът й попадна на Ник. Красотата му правеше силно впечатление и на нея й се стори, че той ще може да се справи. Изобщо нямаше представа дали има артистични данни, когато му помаха с текста и го повика на сцената да партнира на Лорън.

Седнал на последния чин, Ник стана обект на всеобщо внимание.

— Аз… аз не мога да го направя — измънка той.

— Хайде, драги — подкани го решително Бети. — Ти вече си част от тази трупа и аз съм сигурна, че си напълно способен да опиташ.

Ник се изправи неохотно и отиде на подиума, където Лорън бе седнала пред импровизирана тоалетка и разчесваше косата си.

— Това е сцената в началото на пиесата, когато Маги и Брик влизат в конфликт — обясни му Бети. — Ти си гледал сцената, Ник. Можеш да я изиграеш.

Ник стисна силно текста в ръката си. Божичко! Беше се присъединил към трупата, за да бъде по-близо до Лорън, но не очакваше, че ще се окаже толкова близо. Ами ако стане за смях?

Вторачи се в думите, без да ги вижда. Беше слушал много пъти как Денис ги произнася, а щом Денис можеше да го прави, и той трябваше да може. Ядосан на самия себе си, че се е оставил да бъде хванат натясно, Ник започна да чете.

Лорън се обърна и му отговори с нейните реплики, очите й искряха.

Не след дълго той се отпусна и взе да навлиза. Ей, не беше толкова лошо, колкото си представяше. Изведнъж престана да бъде Ник, беше просто актьор, който играе роля и, о, Боже, това бе такова удоволствие!

Когато сцената свърши, Ник пусна текста на пода и бавно се върна към действителността.

Лорън го гледаше. Имаше най-хубавите очи, които някога бе виждал. Обърна се към Бети Харис, нетърпелив да чуе мнението й.

— Беше много добре, драги. — Бети сияеше от щастие. — Направи ми силно впечатление. Сега ти остава само да научиш думите.

Да учи думи. Тя на майтап ли го взема?

— А, да, да… разбира се — увери я той, звучейки много по-сигурен, отколкото се чувстваше.

— Тогава няма за какво да се притесняваме — рече с облекчение Бети. — Ученици, можете да се успокоите, имаме нашия Брик.

Когато излязоха от черквата, навън беше студено и тъмно. Започваше да вали ситен сняг. Ник се облегна на стария велосипед, който му бе дал братът на Дейв. Бе за предпочитане пред автобуса. Чакаше търпеливо Лорън. Според Арита Мей Сток и родителите му бяха заминали за Канзас Сити за погребението на някакъв роднина, така че приятелят й едва ли се спотайваше наоколо.

Тя излезе след няколко минути.

Ник пристъпи напред.

— Ей… ъъ… исках да ти благодаря — поде той, подритвайки с крак някакво камъче.

Лорън спря.

— За какво?

— Ами че не позволи да се изложа като бунак.

Тя подложи длан, за да улови една снежинка.

— Ти наистина се справи много добре. Сигурно си играл преди.

Той се засмя.

— Кой, аз ли? Нищо подобно.

— Тогава имаш дарба.

Сега вече Ник се притесни.

— Ами сигурно щото съм гледал много филми и такива глупости.

— Не е лесно, когато за пръв път застанеш пред хора. Честно казано, ти знаеш какво правиш.

Ник започна да потрепва с крака, за да се сгрее.

— Благодаря. Това е хубав подарък.

— Подарък?

— Да. Днес е рожденият ми ден.

— Наистина ли?

— Да.

— Защо не си казал на никого?

— Е… Седемнайсет… не е толкова важно.

— Родителите ми смятат, че рожденият ми ден е много важно нещо. Винаги имам голяма торта, вкъщи идват приятели, получавам много подаръци. Какво ти подариха?

— В моето семейство не се раздават подаръци.

Тя се замисли за неговото семейство, сигурно в училище се знаеше достатъчно.

— Изобщо ли няма да празнуваш? — попита Лорън. Очакваше отнякъде да се появи Дон и да го отведе.

Ник вдигна яката на дънковото си яке и отново потропа с крака.

— Не, мисля, че не.

— Трябва да направиш нещо — посъветва го тя, удължавайки момента. — Позволи ми поне да те почерпя с чаша кафе и парче торта.

Ник нямаше никакво намерение да отклонява тази покана.

— Страхотно — съгласи се бързо той. — Да тръгваме.

— С кола съм. Остави велосипеда си тук, ще го приберем по-късно.

— Може ли да карам?

— Това е семейното комби — извини се тя — и само на мен е разрешено да го карам.

Ник се усмихна.

— Какво ще направят, ще те застрелят ли?

— Предполагам, че ще ме оставят да живея — на свой ред се усмихна тя.

Боже Господи! Защо прави това? Опитваше се да се самоубеди, че го е съжалила, че никой не бива да е самотен на рождения си ден. Причината обаче беше много по-съществена и Лорън го знаеше. Ник Анджело я привличаше и тя искаше поне донякъде да се наслади на близостта му.

Отидоха до колата.

— Някой ден ще си купя яркочервен кадилак — рече Ник. — Да, кадилак, това е кола за мен.

— Защо кадилак?

— Не знам. Това е някак си… страхотна кола. И е направена много добре. Американска е.

Лорън отново се засмя.

— Ама ти си бил голям патриот.

— Предполагам, че и ти си донякъде патриотка, така ли е?

Очите им се срещнаха.

— Така е — отвърна тя.

Снегът бе задържал хората вкъщи и когато влязоха в закусвалнята, тя бе почти празна. Ник я заведе в едно сепаре и седна срещу нея.

— Какво искаш?

— Аз поръчвам — напомни му тя.

— Аз карам, аз поръчвам — възрази Ник.

Лорън се засмя.

— Няма да стане. Това е твоят рожден ден.

Луиз се приближи, измъкна кочана за поръчките и хвърли към Ник неодобрителен поглед.

— Какво да бъде? — попита тя с химикалка в ръка.

— Умирам от глад. Какво ще кажеш за два сандвича със сирене? — попита Лорън.

— Добре, но донеси към тях и две чаши какао — добави Ник и намигна на Луиз.

— И пържено месо — обади се Лорън.

— С кетчуп… — прекъсна я Ник.

— И пържен лук.

— Да! Добре!

Двамата избухнаха в смях, а Луиз се отправи чевръсто към кухнята.

— Харесвам момиче, което яде — ухили се той.

— От това, което чувам, си вадя заключението, че харесваш всички момичета — отвърна тя и веднага си помисли: О, не! Защо го казах? Все едно съм някаква ревнива идиотка!

— Защото не съм сгоден — подхвърли той, като гледаше право в годежния й пръстен.

Лорън бързо пъхна ръце под масата.

— Сток е много добър — заоправдава се тя.

— Много добър, другия път.

— Не знам… може би няма да излезе това, което всички предполагат. — Сега пък започна да откровеничи с него!

Ник се наведе през масата.

— Да не би да искаш да кажеш, че не си сгодена?

Тя се поколеба за момент, после реши да отиде докрай.

— Просто казвам, че някои хора хранят надежди. Родителите ми смятат, че сме страхотна двойка. Аз обаче искам да замина за Ню Йорк и да опитам шанса си като актриса. Разбира се, когато порасна още малко.

— Звучи ми чудесно. Казала ли си му?

— Не и не е необходимо. Не е задължително бъдещето ми да е свързано със Сток Браунинг.

Той я прикова с дързък поглед.

— Тогава свали пръстена му.

— Не съм казала, че съм развалила годежа. Казах просто, че не е задължително бъдещето ми да е свързано с него.

Луиз се появи с отривиста стъпка, тръсна поръчката им на масата и хвърли към Ник още един гневен поглед, сякаш искаше да каже: Какво, по дяволите, правиш с нея?

Лорън отхапа от сандвича със сирене.

— Къде е Дон тази вечер? — Проклятие! Пак го изтърси. Защо не можа да се сдържи и да не споменава за Дон?

Той вдигна рамене.

— Нямам представа. Виждам я само когато имам желание.

Лорън искаше да знае повече за него, но не смееше да попита.

Ник искаше да знае повече за нея, но прецени, че не бива да настоява.

Продължиха да се хранят мълчаливо.

— Мисля, че в крайна сметка стана хубав рожден ден — рече той най-накрая.

Тя се зачуди защо е толкова лекомислена.

— Наистина ли?

— Да. Знаеш ли, това, че съм с теб, че получих роля в пиесата, прави този ден някак си специален.

— Това ще стане, ако Денис не се оправи и не се върне — напомни му тя.

— Така е — отбеляза небрежно той, преструвайки се, че за него няма значение, макар че вече се беше въодушевил и имаше значение. — Знаеш ли, това е първият ми рожден ден, откакто майка ми умря. Никога не ми е правила торта или каквито и да било подобни глупости — много работеше. Но понякога скришом ми даваше, нали разбираш, по десетина долара.

— Кога почина? — попита съчувствено Лорън.

— Преди няколко месеца. Затова се преместихме тук. Оказа се, че баща ми се оженил за Арита Мей преди седемнайсет години, после напуснал града. Никога не са се развеждали — така че той и майка ми не са били законно женени. Тя не знаеше, никой не знаеше. Когато умря, леля ми ни изгони. Затова дойдохме тук. Живеем на паркинга с караваните.

— И как е там?

— Повярвай ми, ако знаеше, никога не би поискала да припариш. Сдобих се с една доведена сестра, която не желае да говори с мен, и с двама природени братя, Харлан и Люк — те са готини. Живеем в една каравана с тях. Моят дъртак по цял ден седи на задните си части, а Арита Мей ходи да работи. Ще остана тук, докато спестя достатъчно пари, за да изчезна.

— Къде ще идеш? — попита тя с широко отворени очи.

— Не знам. В Ню Йорк може би. — Той замълча и се усмихна. — Искаш ли да дойдеш?

— Родителите ми ще бъдат особено възхитени.

Изведнъж Ник стана сериозен.

— Не е необходимо да знаят. Просто тръгваме… Хрумвала ли ти е някога подобна мисъл?

Защо се чувства така замаяна?

— Ти си луд, Ник. Та аз дори не те познавам.

Той я погледна много сериозно.

— Някой ден ще ме опознаеш. Обещавам ти.