Джаки Колинс
Американска звезда (15)

Четиринадесета глава

— Наближава коледното представление — измънка Ник, без да е съвсем убеден, че трябва да им съобщава.

Примо се беше излегнал в неоправеното легло и чешеше биреното си шкембе.

— Какво? — попита той и откъсна за миг поглед от „Всички в семейството“.

— Казах, че наближава училищното представление — повтори Ник. — И… ъъ… един от актьорите се разболя от заушки и аз поех главната роля. — Поколеба се за момент. — Не знам… мислех си, че може и да поискате да дойдете.

— Аз искам да дойда — обади се Харлан. — Заедно с Люк.

— Не, няма да отидеш — възрази Арита Мей, която шеташе около печката.

— Разбира се, че ще дойдат — настоя Ник. — Ще им осигуря места.

— Искам да отида. Искам да взема Люк — занарежда монотонно Харлан.

— Не — отсече Арита Мей.

— Защо не? — зачуди се Ник.

— Защото ние не сме си лика-прилика с тези хора. Няма да ходим в никакъв луксозен театър и да гледаме как се излагаш.

— Не се излагам — възпротиви се Ник. — Добър съм.

— Добър? — Арита Мей вдигна вежди и сви устни. — Ти не можеш да бъдеш добър в нищо, момче.

Какво се заяжда с него тая. Дава й пари всяка седмица и това му придава по-голяма тежест. Защо не тормози Примо? Тоя разплут дебелак дори не се и опитва да си намери работа.

— Отивам в града — заяви Ник, като че ли някой се интересуваше.

Излезе от караваната, качи се на велосипеда и пое по дългия път. Господи, какъв студ. Изобщо не знаеше защо отива в града, като се има предвид, че беше неделя и нямаше какво да се прави. Сутрин всички ходеха на черква и после си почиваха вкъщи през целия ден. Закусвалнята беше затворена. Бензиностанцията беше затворена. Киното беше затворено. Накъде да хване? Да спринтира нагоре и надолу по Мейн Стрийт? Много вълнуващо.

Помисли си дали да не отиде на гости у Дон, тъй като напоследък не се бяха срещали и той вече се нуждаеше от сексуално удовлетворение. Откакто репетираше за пиесата, не се виждаше почти с никого, освен с Лорън. А нямаше как да предприеме нещо с нея.

Ах, Лорън… Не можеше да я разбере. В един момент бе най-приятелски настроена, в следващия — хладна и делова, все едно, че пиесата беше единственото важно нещо на този свят. Срещаха се на репетиция, изиграваха своите сцени и щом свършеха, тя бързаше да се види със Сток, който винаги я чакаше отвън, за да я изпрати до вкъщи.

Ник си мислеше, че след онази вечер, когато изядоха заедно по един сандвич и споделиха някои истини от личния си живот, нещата ще се променят. Обаче не стана така. Всичко се върна на отправната точка.

Вбесяваше се, че се бе разкрил пред нея и й бе разказал за Арита Мей и за баща си. Това не беше нейна работа. Тя бе просто едно богато момиче, суетно като всички останали.

Когато стигна у Дон, майка й му каза, че е заминала за почивните дни. Екстра, сега дори и Дон я нямаше, за да премахне мрачните мисли от главата му.

— Кога се връща? — попита той.

— Утре — отвърна госпожа Новак и придърпа алената жилетка около мършавия си бюст. Беше една от онези хилави жени с изпъкнали очи и неспокоен език, който непрекъснато играеше навътре-навън и облизваше сухите й тънки устни. Лъхаше на уиски и на тютюн. — Защо все пак не влезеш да изпиеш една лимонада — предложи му тя.

Боже, помисли си Ник, ако с Примо се бяха срещнали, щяха да са идеалната двойка. Той — дебел, тя — кльощава, и двамата с помътнели мозъци.

Отклони поканата на госпожа Новак и побърза да си тръгне.

* * *

— Как се чувстваш, Денис? — попита го Лорън по телефона.

Денис й обясни, че бил потиснат, защото не може да играе в пиесата с нея.

— Не се притеснявай — утеши го тя. — Ще се оправим без теб, но няма да е същото.

Лъжкиня — помисли си Лорън, когато затвори телефона. — Дори ще е много по-добре, защото Ник Анджело ще играе твоята роля.

Живееше с усещането, че е невярна и объркана, но все още съзнаваше, че Ник означава неприятности. Същевременно си даваше сметка, че не е в състояние да не го гледа всеки миг, когато това бе възможно, и й е много приятно да играе на сцената с него. Ала инстинктът й подсказваше, че е изключително важно да стои далеч от Ник, а това не бе лесно, защото всеки път, когато репетираха, тя чувстваше как взаимното им привличане нараства.

Вече почти бе настъпил моментът да представят пиесата пред публика и половината град да ги гледа. Лорън потръпна. Дали няма всички да забележат химическата реакция, която протича между нея и Ник?

Сток се върна в живота й като възмездие. Едър и авторитетен, самодоволен, защото бе получил новата си кола — свръхбърза корвета. Лорън бе като залепена за него по всяко време. Така беше по-безопасно, отколкото да допуска Ник близо до себе си.

Ако не искаш, недей да идваш на представлението — предложи тя на Сток.

— Ще бъда там. Ти си моето момиче, няма да го пропусна. Ще седна с майка ми и баща ми на първия ред.

Страхотно. Само това ми липсва.

— Просто искам да кажа да не се чувстваш задължен. Мисля си, че може… да се отегчиш.

Лорън почти заекваше.

Сток не й обърна внимание.

— Денис върна ли се?

— Ъъ… не. Новото момче изпълнява ролята.

— Оня бунак, искаш да кажеш — отбеляза ядно той.

Като че ли Сток и Ник бяха програмирани да се обиждат един друг, където и както могат.

Понякога Лорън имаше чувството, че ще експлодира. Нямаше човек, на когото да се довери. Нито на родителите си, нито, разбира се, на Мег, която щеше да я убие, ако разбере, че изпитва подобни чувства към Ник.

Погреби ги — си казваше тя. — А Ник Анджело ще изчезне. Той е от ония момчета, които пристигат в града, създават неприятности и после се омитат.

По Коледа в Бозуел кипеше трескава дейност. Първо щеше да бъде представена пиесата, а през новогодишната нощ в училището щеше да има танци. Естествено, Сток си правеше някакви сметки.

— След танците — съобщи й той — някои от момчетата са наели стаи в мотела. Ще има купон.

— Какъв купон?

— Е, ами нали знаеш — музика, готино прекарване и няколко силни изцепки… Отпусни се, Лорън. Понякога си толкова закостеняла.

Ненавиждаше да й казват да се отпусне — звучеше й покровителствено.

— Спомни си какво се случи последния път — рече тя и за свой ужас осъзна, че говори точно като майка си. — Спряха ти седмичните пари и ти ми заяви, че аз трябвало да те предупредя да не каниш всички тези хора.

— Този път ще е друго — обеща той. — А, и попитай приятелката ти Мег дали иска да отиде с Мак Райън. — Мак беше най-добрият приятел на Сток. По-едър от Сток. По-рус от Сток. Но не толкова богат.

— Защо той сам не я попита?

— Може би не иска. Момчетата не обичат да им бъде отказвано.

Мег беше очарована и веднага каза „да“. Поне ще са две двойки, помисли си Лорън. При всички случаи това е по-приемливо пред възможността да е насаме със Сток.

Когато представлението наближи, Бети настоя за още репетиции. Лорън нямаше нищо против, защото й харесваше.

Един ден, когато тя тръгваше, Ник я хвана за ръката.

— Ей, трябва ли да чакам до следващия си рожден ден, за да започнеш да ми говориш като на човешко същество?

— Аз и сега говоря с теб — рече тя, опитвайки се да запази спокойствие.

— Ха! — засмя се Ник горчиво. — Ти се върна към рутината. Богатият ти приятел е тук, хубавият ти подреден живот си тече и нямаш време за мен.

— Нали играем заедно. Защо смяташ, че е имало нещо повече?

Той така я прикова с поглед, та тя усети, че може да се разтвори.

— Знаеш, че е нещо повече — настоя Ник.

— Аз… аз нямам представа за какво говориш.

— Имаш, имаш. Само че не искаш да си признаеш.

Лорън освободи ръката си и избяга навън. За нейно облекчение Сток я чакаше. Сток винаги чакаше.

Вечерта преди представлението се изви виелица. Бети Харис беше в лошо настроение, защото Харингтън, с когото тя възнамеряваше да парадира, беше все още в карантина заради заушките.

Лорън се тресеше от притеснение. Защо се съгласи да изпълнява главната роля? Наистина ли искаше да се изправи пред целия град в разголен копринен комбинезон и да играе Маги Котката — зряла сексапилна жена? Господи, всички ще й се смеят, когато излезе на сцената.

Ник също беше нервен — не можеше да си обясни как се беше подлъгал да участва.

Преди началото те взаимно си пожелаха успех.

— Да си счупиш крака дано — изруга Лорън.

Той я погледна с недоумение.

— Да си счупя крака ли?

— Така казват в театъра, когато си пожелават успех.

Винаги съм смятал актьорите за смахнат на пасмина — поклати глава Ник.

Тя се ухили.

— Така е.

Гърлото му бе сухо и той изпитваше желание да избяга.

— Добре де, във всеки случай ще ги шашнем.

— Нали?

— Да!

Лорън излезе първа. Ник чакаше зад кулисите, сърцето му биеше силно. Щом пристъпи на сцената обаче, страхът му изчезна и той се превъплъти в героя. Да му се не види — мислеше си. — Мога да правя това, наистина го мога.

И беше прав, защото представлението имаше огромен успех. „Котка върху горещ ламаринен покрив“ беше шокираща пиеса за град като Бозуел. Бети бе поела риска да я постави. А публиката я хареса.

Когато се покланяха, Лорън забеляза Сток, който седеше навъсен на първия ред с родителите си. Изобщо не се притесни, защото се наслаждаваше на аплодисментите.

След като пет пъти я викаха на бис, ликуващата трупа се събра зад кулисите. Лорън се огледа за Ник и забърза към него.

— Ти беше велик — сърдечно го поздрави тя.

— Ти също. — Ник се ухили. — Ей, и двамата бяхме велики.

Към тях се приближи Бети Харис, подрънквайки с гердани и златни синджирчета.

— Ние сме сензация. — Тя бе изпаднала във възторг. — Всички бяхте прекрасни. Само ако брат ми можеше да е тук, за да се наслади на нашия триумф.

— Съжалявам, че още е болен — рече Лорън.

— Топките му сигурно са станали като на слон — прошепна Ник в ухото й.

— Какво? — Тя не можеше да повярва, че е изрекъл онова, което току-що чу.

— Така става при заушки — отвърна той. — Раздразнени са през цялото време!

Лорън едва успя да сподави кикота си, като си представи Харингтън Харис с подутите слонски топки. За щастие, преди да избухне в смях, се появиха родителите й. Тя се обърна, за да представи Ник, но той беше изчезнал.

Зад тях се подаде намръщеният Сток.

— Не си ми казвала, че на сцената ще излезеш полугола, така че всеки да може да те огледа — започна да недоволства той.

Не трябваше ли да я поздрави?

— Никога не си питал — отвърна тя.

— Ще се видим по-късно, скъпа — обади се майка й и двамата с Фил се измъкнаха.

— Как трябва да се чувствам аз? — настояваше на своето Сток. — Да играеш там с оня мръсник срещу теб. Направи ме за смях тая вечер, Лорън.

— Не съм — възрази разгорещено тя.

— Така е, направи ме за смях.

Лорън въздъхна.

— Недей да разваляш всичко, Сток. За мен това е особена вечер.

— А за мен не е.

— Тогава може би трябва да се прибереш вкъщи.

— А ти какво ще правиш?

— Ще остана тук и ще празнувам с останалите от трупата.

— Без мен?

— Да, без теб.

— Прави каквото искаш — сопна се той и демонстративно си тръгна.

Много лошо. Не би могло да се каже, че е съкрушена.

Бети Харис бе организирала вечеря за трупата в една от прилежащите стаи. Бяха силно развълнувани, суетяха се насам-натам и се поздравяваха един друг. Когато седнаха, Лорън се оказа до Ник.

— Е… Ето това е — рече той и си взе едно хлебче. — Няма да те видя преди началото на следващата година, когато започваме училище.

Лорън отпи глътка вода.

— Следващата година звучи като цяла вечност, а забравяш, че ще се видим на новогодишните танци. Ще дойдеш, нали?

— Не… сигурно не.

— Защо не?

— Не се вписвам в тия организирани глупости, където се предполага, че всеки прекарва добре.

Тя прехапа устна и се опита да не го казва, но въпреки това го изрече.

— Сигурно Дон ще иска да я заведеш?

Той я погледна с изненада.

— Мисля, че ти казах — аз и Дон не сме двойка.

— Тя разправя друго. — О, Боже, Робъртс. Млъкни!

— И защо това толкова те интересува? Напоследък дори почти не ми говореше.

— Но сега ти говоря.

Той я прониза с поглед.

— Може би искам нещо повече от разговор.

Тя отвърна очи. Би трябвало да е наясно, че Ник ще иска да й се нахвърли, както направи с Мег. Защо момчетата толкова много си падат по секса? А чувствата или опознаването на другия не влизат ли в сметката?

— Извинявай. — Лорън отмести стола си и стана.

— Къде отиваш?

— Нося в колата си подарък за Бети.

Остави ме на мира, Ник Анджело. Не ме интересуваш. Да, да, да, ти си Робъртс. Робъртс си. Тя бързо излезе навън при комбито и извади от него подарък, запънат в лъскава хартия.

— Ей… — Той беше зад нея.

Лорън се обърна, имаше усещането, че е слаба и уязвима.

Без да каже дума, Ник се приближи и я целуна.

Тази целувка не беше като досегашните. Устните му бяха настоятелни, но меки. Езикът му изследваше, но не завладяваше. Без да се замисля повече, тя също започна да го целува.

— Искам го от първия миг, в който те видях — промърмори той и я притегли по-близо до себе си.

Тя си пое дълбоко дъх.

— „Блейкли“, железарския магазин. Нещата ми паднаха на пода…

— Да, и този ден изглеждаше много добре.

Лорън искаше да му каже: „И ти също“, но преди да успее, той отново започна да я целува и втория път беше толкова невероятно, че тя не издържа и изцяло се отдаде на усещането. И по-рано се бе целувала с момчета — Сами Пилснър, Сток, неколцина други, с които се бе срещала — но никога не е било същото. Никога.

Той прокара пръсти през дългата й коса.

— Толкова си красива.

Никой досега не й беше казвал, че е красива. Хубава — да. Симпатична — естествено. Красива беше нещо друго. Но дори и при това положение… тя не можеше да продължава по-нататък.

— Не бива да правим това — възпротиви се Лорън неуверено.

— Не те принуждавам — отвърна Ник и я притисна по-силно.

Тя отново въздъхна дълбоко, защото съзнаваше, че се налага да направи нещо.

— Трябва да тръгвам.

Без да дочака отговор, Лорън се обърна и изтича навътре.

До края на вечерта се стараеше да не гледа към него и дори да не мисли за него.

Бети Харис похвали всички свои ученици и когато дойде време да си тръгват, Ник се оказа точно зад нея.

— Мога ли да те закарам?

— Не. Аз съм сама в колата, помниш ли?

Той се ухили.

— Права си.

— Лека нощ, Ник — сбогува се вежливо тя.

— Лека нощ, красавице.

По целия път обратно до паркинга с караваните той си мислеше за нея. В един момент мисълта му започна да препуска в различни посоки. Представлението бе истински триумф. Наистина изпитваше удоволствие, че публиката го гледа, че внимателно наблюдава всяко негово движение. На сцената той не беше някакво си незначително момче, там той беше Брик, беше някой, към когото те проявяваха положително отношение.

После мислите му се върнаха към Лорън. Когато я целуваше, усещаше нещо непознато досега. Е, разбира се, бе имал доста момичета, но никое от тях не приличаше на нея — никога не бе пожелавал да се грижи за момиче, да го закриля, да бъде непрекъснато с него. Това нямаше нищо общо с регистрирането на бройката. Беше различно.

Да не би да се е влюбил?

Не смей дори да си помислиш подобно нещо.

Може би е възможно да стане артист. Неочаквано тази идея се загнезди в главата му.

Не. Няма изгледи.

Или има?