Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (93)

11

Къде да поставя точката, кога писателят стига „края“ на едно такова съчинение?

Животът препуска в надпревара с книгата. Един обед, през есента, умря баща ми. Умря със сила, с достойнство и образцово. Сякаш ми показа как трябва да се умира — умря в ръцете ми и от този миг страхът ми от смъртта се промени; не се страхувам вече тъй, не от смъртта се страхувам, нито от неизвестността, от ужаса; по-скоро ми е жал да изоставя живота, вкуса и аромата на живота пазя от смъртта; но в мига, когато баща ми склопи очи, разбрах, че смъртта не е нито лоша, нито добра, няма никакъв характер.

Страда дълго. Хората, към които неразривно ни привързва нещо общо, проумяваме напълно едва в смъртта. Умря в чужд град, сред чужди хора, само ние бяхме около него, семейството, този сложен сплит, чийто смисъл и съдържание — и това ми обясни смъртта — бе той. Бащината смърт е винаги експлозия; в такъв момент семейството експлодира, всеки поема по своя път. Бе в съзнание до последния си миг; половин час преди смъртта повика лекаря на болницата и с любезен жест рече: „Разпоредих господата да получат своите хонорари.“ Умря като джентълмен, който не може да се оттегли от живота с дългове, разпореди се грижливо, съзнателно, отдаде всекиму своето, всеки получи усмивка, поглед или ръкостискане. „Това е последният ми ден“ — каза на заранта в деня на смъртта си; и дълго гледа листата на есенните дървета, дърветата пред прозореца, с късогледите си и уморени очи. В краткото време преди агонията си, когато вече със сигурност знаеше, че след няколко часа или минути ще умре, бе покъртително мъдър и спокоен. Винаги съм се възхищавал на чудната му способност да гледа на живота от перспектива, от своя си, сдържана перспектива. Тази странна способност си му остана присъща до последния миг от живота.

В последните дни говореше за града, където е изживял живота си и откъдето трябваше да се пресели в чужбина. Не понесе тази раздяла. Навярно тази промяна го погуби; тялото му би могло да се пребори с болестта, но сърцето му отказа честолюбието на живота, повече нищо не го влечеше. Над шейсетте хората трудно понасят насилствените промени. В последните си дни сънуваше стария град, където се беше родил, живял и работил, където познаваше всяка порта. Една сутрин, след краткия сън, изтощен, но с щастлива усмивка рече: „Нощес пак ходих там. Представи си, ходих в Банко насън и сякаш минах край панорамната кула, видях целия град долу в долината.“ Усмихваше се щастливо като човек, завърнал се у дома след прелюбодействие. През тези дни вече бе много слаб; говореше малко, но очите му се разшириха, засияха с особена светлина. Гледаше всекиго, пристъпил до болничното му легло, с този си засиял поглед, сякаш едва в този миг разбираше истински познатите и чужди лица и му се щеше да запамети новия смисъл на чертите, който досега някак му бе убягвал иззад замаскираните намерения на живота. И зад всяко лице виждаше „града“; сънуваше го, бродеше в съня си из крайградските гори, из Отилия и Храдова. Този град бе за него едничката истинска рамка на семейството; когато му се наложи да го напусне, рамката на живота му също се разхлаби, разпадна се. След като си тръгна, никога не говореше за останалите там хора, за домашните, не говореше за къщата, където бяхме живели, за старото жилище; таеше тези спомени с дълбока свенливост, срамуваше се от болката си, отричаше пред самия себе си своето отчаяние. Но сънят му връщаше онова, за което денем не смееше да мисли, предсмъртният сън още веднъж съживи тези вечно жадувани краища. Говореше едва ли не засрамен за тези си сънища; но щастливото излъчване на умните му, уморени очи разобличаваше снизходителния, пренебрежителен тон на думите му. Това, с което се беше сбогувал завинаги в душата си при напускането на града, сега, предчувствайки смъртта, се завръщаше като видение: отново го виждаше, обичаше и приласкаваше.

Последната нощ не ме свърташе в квартирата в чуждия град; към полунощ седнах в колата и отидох при него в болницата. Беше вече много слаб; лежеше буден, в полумрачната стая край него седеше само майка ми безпаметна и му държеше ръката; трите дни денонощни грижи бяха изтощили напълно майка ми, но в тези последни часове тя продължаваше да се грижи и да будува в полусъзнание, машинално. Седнах край леглото му и гледах неговото отиващо си, мило, тъжно лице; много тихо, за да не събуди майка ми, той ми благодари за посещението. Винаги е бил такъв: любезен, коректен и тих. „Благодаря ти, че дойде още веднъж“ — рече тъй изтънчено и светски, че в очите ми бликнаха сълзи. Баща ми познаваше голямата тайна, тайната на вежливостта. Понякога си мисля, че това е най-многото, което човек може да даде на човека. С всеки член от семейството се отнасяше като с много знатен гост; никога не ни посещаваше, без да донесе на жените от семейството елегантен и драгоценен подарък, на всички семейни и официални празненства пристигаше визитката му с няколко стръка цветя. И през тази последна нощ той лежеше на смъртното ложе със страшната си болест все тъй чисто, спретнато, изискано, около него всичко бе тъй подредено, сякаш просто се е оттеглил да отпочине след делничния ден. В този нощен час аз проумях аристократизма на баща си. Животът му беше преминал под знака на добротата и благородството на вежливостта. Седях дълго край леглото му, не говорехме, само се гледахме. Гледаше ме втренчено в очите, замислен, по-късно, така ми се стори, с изпитателен, спомнящ си поглед. Устоях на този поглед; цял час се гледахме безмълвно. За какво си спомняше? Какво ли искаше да знае? Не каза, никога не казваше, дори в този последен час. Мълчанието му бе проява на тактичност, не на слабост. Знаеше, че помежду ни, между хората, не може другояче, освен с такт и дискретност, и обсъждането на тайните не влиза в дневния ред. Все пак втренчено ме гледаше в очите. Сбогуваше се с мен, с най-възрастния, сякаш искаше да ми предаде нещо, една дума, тайната дума на едно семейство, някакво напътствие в живота, към другия — но замълча, сякаш знаеше, че не може никому да се помогне, личност и семейство остават насаме със съдбата си. Гледаше ме изпитателно, с широко отворени очи, сякаш най-сетне искаше да разбере кой съм аз, диреше отговор на много стар въпрос. Но не можах да му отговоря. Сетне протегна изтънчената си, безсилна ръка и стисна ръката ми. Не продума нито дума; склопи очи; след време отпусна ръката ми. Тогава си тръгнах.

На другия ден към обед започна да бере душа. Из стаята мнозина се суетяха отчаяно. Сега вече не ни слушаше, внимателно се взираше през прозореца, гледаше размазаните, бледожълти корони на дърветата; в два и половина каза: „Има мъгла.“ Да, някаква фина мъгла се спускаше в очите му; виждаше мъгла и в стаята. Лежа тихичко още известно време; после лекарят му притвори очите. В онзи миг не почувствах нищо. „Да, и това се случи, татко почина“ — мислех разсеяно; и излязох в коридора, сякаш разбирах всичко, което се случваше: татко беше болен, почина, сега трябва да го погребем, всичко е в реда на нещата. По-късно донесоха ковчег и го отнесоха. Искаше ми се да запаля, но в коридора имаше много хора и не знаех дали „в такъв момент“ подобава. Взех си палтото и си тръгнах. Беше средата на октомври, валеше дъжд, прекосих разкаляната алея, бях съвсем празен, без чувство и без отчаяние, имах едно-единствено желание — да хапна нещо, защото отдавна не бях ял. По средата на пътя, който водеше към града, забелязах талига; два прогизнали коня дърпаха бавно каруца, отиваха към параклиса на гробището и отнасяха баща ми в ковчега. Ходехме бавно в дъжда, вървях в крачка с каруцата и по този не много дълъг път, от болницата до входа на гробището, аз изведнъж видях съвсем отблизо живота на баща си, така уголемен, тъй плашещо правдоподобен, както никога преди. Конете мърляво газеха калта, от време на време трябваше да забавям крачка, защото колата с ковчега изоставаше. По този път разбрах, че баща ми е бил единственият човек в моя живот, с когото съм имал нещо „общо“, с когото съм имал нещо лично, което всъщност не можеше да се „разреши“, което никога не можахме да „обсъдим“ — и това несъстояло се обсъждане вече завинаги ще остане откъслечен фрагмент… Колата сви на входа на гробището и изчезна зад дърветата. Стоях, запалих цигара, гледах подир нея и започнах да зъзна. В този миг взех да проумявам, че баща ми е починал.