Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (33)

9

Да свиря на пиано ме учеше леля Хеди, с плачевен резултат… вярно, никой никога не ме беше питал имам ли желание да свиря на пиано. Какво ти питане, след като бе естествено едно господарско момче от добро семейство да учи да свири на пиано, защото музиката се числеше към „общата култура“, защото пианото стоеше в салона, защото за Коледа и за рождените дни на родителите подобаваше да се заучат музикални пиеси, защото веднъж Ерньо бе изпратил като подарък на семейството томчета потпури със заглавие „Sang und Klang“ и защото музиката облагородява нрава. Затова ходех три пъти седмично при леля Хеди. Тази възрастна дама учеше на пиано буржоазните поколения на града и от някаква подсъзнателна воля преждевременно бе оглушала, навярно, понеже не издържаше повече скaлите и упражненията за пръсти. Леля Хеди живееше срещу храма на доминиканците в тъмна партерна къща на един съразмерен, със средновековна атмосфера площад; тя виждаше фалшивите тонове, когато насред скaлата грешахме на пианото… В предната стая на жилището по-малката сестра на леля Хеди вечно тропосваше дрехи върху един нашарен до черно от убожданията на карфиците манекен; и двете престарели девици бяха глухи и стари, колкото земята. По цял ден, още от девет сутринта, леля Хеди седеше на пианото в изцяло траурна премяна, с диригентска палка в ръка, с червен молив зад ухо, стърчеше изправена и мършава, сякаш бе глътнала показалка; гледаше глуха и безпощадна новодошлия и сякаш готвеше възпитаника си за някой от решаващите изпити в живота, когато репетираше музикалния акомпанимент на „Wer hat dies Liedlein erdacht?“ от Малер за имения ден на бащата… Защо ли трябваше на юбилея по случай четирийсетгодишнината от музикалното учителстване на леля Хеди да се проваля тъй печално с квартета на Бетовен, „Opus 18. No. 4“, свирейки партията за дясна ръка? „…quasi allegretto!“ — шепнеше до пианото отчаяно, със сълзи в очи леля Хеди, тогава обаче нито я виждах, нито я чувах, подритвах с два крака педала, избързвайки далеч пред другия в изпълнението за четири ръце. „Дръж правилно пръстите!“ — шепнеше умолително леля Хеди, тъй като придаваше значение на подобни зрелища в музиката. Леля Хеди беше музикална възпитателка; докато ни учеше на пиано, тя ни преподаваше по-скоро благоприличие и маниери, отколкото мелодия и музикален усет. Цели четирийсет години бе преподавала все същите три-четири нотни тетрадки, същите „упражнения за китките“ и упражнения за пръстите. С червения си молив всеки час безпощадно поправяше „писмените задачи“ и с този си необичаен подход успя съвсем рано, около осмата-десетата ми година, да ме накара да намразя музиката. Мисля, че имах добър слух, леля Хеди обаче, глухата педагожка, малко се интересуваше от слуха на питомниците си. В резултат на това обучение стойката на пръстите и на китката ми и до днес е безупречна, само дето така и не се научих никога да свиря на пиано.

След четирийсетгодишно учителстване леля Хеди бе получила виене на свят — дали защото все пак не може глух да преподава безнаказано музика, дали от онази вдървена, изправена стойка главата й се замайваше и покрай пианото бе изгубила вътрешното си равновесие. Зрението й също бе отслабнало катастрофално, вече не съумяваше да контролира дори постановката на пръстите и часовете по пиано потъваха в непристойна какофония, защото двете глухи стари дами в крайна сметка бяха принудени да търпят неосведомени и безпомощни безразборното подрънкване на възпитаника. Най-сетне частното обучение по музика дотегна и на родителите ми и те ме записаха в градската музикална школа. Официалното обучение по музика в града функционираше в грохнала, пълна с плъхове сграда, с остра миризма на котешка урина; събирахме се в сводеста зала, все връстници, два пъти седмично, и напътствани от пийналия учител с пламнал нос зубрехме съмнителни „музикални теории“ и свирехме творенията на учителя ни. Той с предпочитание пишеше музикални пиеси със заглавия от сорта: „Пристигането на кораба“ или „Зора в гората“ и на годишния акт питомците представяха музикалната продукция от годината. „Зора в гората“ и до днес ми се явява понякога в спомените за изпитите: свирехме я на четири ръце с един съученик и в горната октава аз имитирах птичите трели… Освен това музикалният ни ментор бе вечно пиян, а ако случайно не беше пиян и не композираше, колекционираше пеперуди. Обичаше да групира емоциите си: често го виждах в учебната зала в шест следобед, във ведро, подмокрено настроение — бутилката с вино бе до него всеки божи час, стоеше до крака на пианото –, с одухотворена, замечтана усмивка да слуша своята творба „Пристигането на кораба“ в изпълнение на някой от питомците си, а на светлината на газения пламък да държи в ръка някоя рядка, току-що придобита пеперуда, защото с радост се оставяше възпитаниците му да го подкупват с тези пъстри насекоми… Беше човек хедонист, ведър философ. Един ден се разболя — в града се понесе мълва, че „ракията е пламнала в него“ — и аз посетих болния си учител в дома му. Лежеше в леглото, берейки душа, а върху одеялото и по фотьойла до леглото бяха разхвърляни неговите пълни с редки пеперуди стъклени кутии. Разбрах, че си няма никого и нищо на света, освен тези стъклени кутии с пеперуди; тъжно стоях до леглото му и го помолих да „си пази здравето“. Махна с отмаляла ръка и кротко каза: „Няма значение.“ Искаше ми се да го запитам: кое има значение тогава?… — но ме обхвана страх в ергенската стаичка с миризма на вкиснато, край този чудат умиращ, и неуверено се отдръпнах. Не след дълго човекът почина и моето музикално обучение бе преустановено. И днес обаче свиря поносимо мелодичните мотиви от „Зора в гората“, като особено правдиво изпълнявам в горната октава трелите, имитиращи птиче чуруликане.

Оживен обществен живот в града водеше нашата „Miss“; сякаш бе излязла от някой английски моден журнал от края на века, когато английските дами още носеха черни капели а ла girardi и караха велосипеди; и действително, веднъж Miss се беше отправила към френската Ривиера с велосипед… Наред с попийващия си, сънлив учител на баща ми, Miss обучаваше по-видните фамилии в града на английски език. А в тъмните стаи на една къща край брега на Хернад^[90] живееше с баща си Mademoiselle Clementine, която бе разпространителка на френската култура в града ни. Тези видни западни гости останаха сред нас и през войната, не ги интернираха, през втората година от войната попийващият си учител по английски език замина за Пеща, тъй като неизменно робуваше на страстта си по конните състезания дори и във военно време, след гонката на хиподрума вдигнал скандал на английски език, защото според него на един от конете било „отредено“ несправедливо място… На детето от буржоазно семейство подобаваше да свири на пиано, да упражнява всяка седмица в течение на два часа великите западни езици в обществото на Miss и Mademoiselle и да ходи на часове по фехтовка при майстор Шаламон; това бе единственият спорт, разрешен от общественото мнение. Топка тогава ритаха само обущарските чираци — вън, на незастроените, ямести „гласки“ терени. Изпитът по гимнастика беше единственото спортно събитие през годината, когато под ръководството на стария ни учител дефилирахме под строй в бели трика към спортния комплекс и в присъствието на видните градски люде представяхме „свободни упражнения“. Маршовете към тази атракция се изпълняваха от оркестъра на местния хонведски полк. А ние пеехме:

„Горе, на крепостните бойници

Не бди на пост унгарска стража…“

Веднъж годишно, в „деня на птиците и дърветата“, правехме излет в гората при Хамор. На този ден подобаваше „да обичаме природата“. Тъй ни възпитаваха, така да се каже, за живота.