Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (44)

9

Пансионатът… В призрачна редица се люлеят сенки в униформи от тези затворнически години. Онанизмът беше всеобща напаст сред момчетата; нощем випускът се измъчваше в общата спалня, едни пред други; следобед, в часовете за учене и преговор, се изнизваха в нужника и със сенки под очите се връщаха в класната стая, олюлявайки се. Повечето дори не криеха тази мъчителна детска болест; двеста млади, предимно здрави, заредени електрически с юношески копнежи създания живееха тук, тяло до тяло, във възбудата на опасната си възраст, когато въображението едва ли се занимава с нещо друго, освен с тайнството на плътта.

Сред приходящите от по-горните класове на особената симпатия на пансионерските питомци се радваха „пещенските момчета“, модно облечени, млади дендита; минаваха вече за истински мъже, носеха бомбета, ходеха по кафенета и кинематографи, обличаха се контешки и безобразно лъжеха за любовните си успехи. Слушахме репортажите им със зажаднели души, бяхме затворници и деца едновременно, двойно измъчвани от кризата на детството и дисциплината в пансиона. Бавничко и аз се „научих“; живеехме в неуморно лицемерие, и най-малкият напредък в позициите можеше да се постигне единствено чрез фарисейска кротост, безупречно послушание, непрестанна, съучастническа преданост и предпазливост… Забелязах, че всичко, което се изисква от мен „като постижение“, едва ли надхвърля ловкостта на маймуна, познанията на коня по смятане и зъбатото послушание на подаващия лапа опитомен звяр. С официалните власти на пансионата, с учителите и възпитателите скоро сключих примирие. Но това, с което трудно се примирявах — не се примирих и по-късно, никога –, бе доброволното, всеотдайно съглашателство на мнозинството от моите съученици, усърдното одобрение на нетърпимото, възхвалата на низкото, на евтиното, и демонстративното, предизвикателно лицемерно утвърждаване на наказанието, което накърняваше самолюбието ми по-болезнено, отколкото намеренията на нашите възпитатели, отколкото реалността на самото наказание. „Това им е работата“ — мислех си, когато нашите възпитатели ни „наказваха“; и вдигах рамене… Но наказаното стадо се радваше на пастирския бич, да, чакаха го като изкупление, след изтърпяването на което бодри и освободени да се отдадат на малките си ненаситни грехове. Другарите ми ми причиняваха по-мъчително страдание, отколкото строгостта и дисциплината на пансионата. Съзерцавах техните развлечения, игри, четива, грехове и добродетели с разтуптяно сърце, с тревожно недоумение; всичко бе тъй долнопробно, тъй второкачествено, и „престъплението“, и „наказанието“ дори, тъй заговорническо, унизително плоско… Някаква изконна „потребност“ се бунтуваше у мен. Жадувах за друг вид „престъпления“, и бях склонен да изтърпя, ако се наложи, и друг вид „наказания“ — но позорната окаяност на изпълнението ме потрисаше… Радостите им, зложелателните им възгледи, подличкото съглашателство, гузната им виновност, онази премигваща, раболепна ординарност ме унизяваха. Навярно не съм си го формулирал с думи, но всеки ден, прекаран сред тях, ме отчуждаваше от всякакъв вид формални общности; „ако това е цената да принадлежиш някъде — си мислех –, цената на мира, защитеността, задоволеността, тогава по-скоро не… По-добре да остана сам, да остана встрани — за смях и изложен на заплахи, и отдалече да ги гледам как играят, колко са доволни и как се осъществяват.“ Някакво тревожно съмнение ме обсеби отрано. И по-късният ми опит не успя да смекчи този начален, изумен уплах.

За големи празници си заминавах у дома и се перчех с парадните дрехи на стъргалото в малкия град; навярно тези парадни дрехи, това „възрастно“ облекло е било една от причините да загубя своята „девственост“ едва ли не в детска възраст, при унизителни и долни обстоятелства. Изпод вездесъщите ръце на майка ми коледните празници у дома се забулваха в истинско фамилно тайнство. В дните на празничното приготовление всичко бе „загадъчно“; и вече бяхме пораснали, нахитрели момчета, когато за майка ми празничната коледна игра продължаваше да бъде благоговейна и изпипана в тънкости мистерия, наситила дните с неестествено вълнение; обикновено в мига на запалване на свещите майка ми се разплакваше и така се освобождаваше от вълнението, а на вечерята вече бе толкова уморена, че заспиваше седнала… Вълшебството на тези дни винаги ме е запленявало: струваше ми се, че майка ми се старае с нищожни, несъвършени средства да скърпи легенда, която е отлетяла завинаги, онази за „земния мир“ и приказката за добрите хора… Бях четиринайсетгодишен, „знаех всичко“ за възрастните и все още чаках тайно идването на Исус. Тази зима си бях пристигнал вкъщи за празниците, тресейки се от вълнение; превзето парадирах с офицерската си униформа на стъргалото в малкия град и тръпнех, и стинех, защото бях дал честна дума на един приятел в пансионата, син на земевладелец от Земплен, че през коледната ваканция, като се върна у дома, ще го „направя“. Някои рано съзрели юноши от класа ни се бяха похвалили вече, че са го „направили“; и момчето от Земплен, едва четиринайсетгодишно, отишло един неделен следобед в „такъв“ дом на улица „Комитатски съвет“ и го направило; месеци наред разправяше печалното си геройство, докато не се зарекох и аз, че няма да остана по-назад. Трудно се отърсих от това си „юначество“; минаха години, докато успея да забравя донякъде уплахата и изумлението си; вече бях взел зрелостните изпити, бродех свободно в големия град, и все още не смеех да се реша да утоля жаждата си в евтините и отблъскващи вертепи на любовта, които връстниците ми тъй весело и с бодра самозабрава посещаваха. Бях дал „честна дума“ и го направих от „юначество“; в спомена ми е останало едно виене на свят, и мъчителното, гадещо „съзнание за вина“, което ме преследваше години наред.

В деня преди коледния празник отидох на улица „Цвете“; времето беше снеговито и се свечеряваше още към четири часа. Пое ме силно затоплена стая с миризмата на вазелин, газ и сапун; не помня нищо друго от това посещение; не зная дали съм стоял при жената минути, дали часове?… Струва ми се, че влязох в стаята със затворени очи, в трескав несвяст, сякаш ме водеха на операция. После споменът изведнъж потъмнява, обезцветява се, никаква златна баня не помага да опресня мъглявите му очертания. После отново вървя по улицата, по чистите, заснежени, коледни улици; чувствам се дяволски зле; прибирам се у дома, семейството седи в дневната, светнали са лампите и кичат коледното дръвче. Чувствам се омърсен и отново, още веднъж презирам дълбоко „техния свят“. Чувствам се като човек, когото са изиграли. Това ли им била „тайната“? Колко е долна, евтина и мизерна! На четиринайсетгодишна възраст изгубвам „девствеността“ си; и сетне с години живея в доброволно, надменно, оскърбено въздържание.