Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (35)

11

След обяд в компанията на възпитателя ми подготвяхме текста по латински, назубряхме няколко страници история, няколко пасажа от „Толди“, или написвахме съчинението по унгарски на чернова. Изписвахме по темата „Женските образи на Янош Арани“ три страници от тетрадка, за Янош Арани обаче, за жените изобщо и особено за женските образи, които са занимавали въображението на поета, знаехме невъобразимо малко; сетне цял час се упражнявах на пиано или пишех на белова диктовката, която на предишния урок Mademoiselle Clementine ми бе издиктувала, и ако от следобеда останеше още един слънчев час, потегляхме „на разходка“. Тези официални разходки ми се струваха по-омразни, отколкото учебните часове в училище. И зиме, и лете ставахме в шест и половина, в седем вече слушахме службата, от осем до един продължаваха уроците, понякога обаче трябваше да ходим на училище и следобед, на рисуване, пеене или хигиена. Живеехме с такова строго разпределение на времето, както матроси на боен кораб по време на война. Два пъти годишно, около Великден и през септември, няколко дена преди Veni Sancte, получавахме нови дрехи, които майка ни избираше в местния магазин за конфекция с „практичния“ си вкус, с който аз, принуденият да нося дрехите, никога не бях съгласен. Един-единствен път ми повериха да си купя обувки, „каквито поискам“; след обяд баща ми ми връчи банкнота от петдесет крони и вечерта се върнах вкъщи с „най-скъпите“ обувки, които изобщо можеха да се намерят в града: не някакви си боти с копчета, каквито обикновено носех, а с яркожълти контешки обувки с връзки и антилопови стелки, за които бях платил четирийсет крони, и когато ги съзря, майка ми избухна в плач; мотивът с обувките години наред се връщаше в семейните разговори и дори по-далечните роднини отчаяно повтаряха, че не се ли поправя час по-скоро, „няма да свърша добре“. Да, притеснен и несведущ, и аз чувствах, че „няма да свърша добре“; и се стараех да намеря своето място в семейството, свирех на пиано, зубрех и се отегчавах. Семейството беше ни обградило с правилни и закостенели форми и ние жужахме послушно като пчелички сред шестоъгълните медени килийки. Докато един ден тази идилия не експлодира.

Тогава бях четиринайсетгодишен и една утрин избягах от дома.