Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (80)

10

Беше настъпил периодът на „спокойния живот“, на vie douce. Години, когато човек едва ли не противно на намеренията си, сключва мир с живота.

Лола си потърси работа; след първите несмели опити я назначиха на левия бряг, в един антикварен магазин на улица „Де Сан Пер“. Тук се продаваха негърски статуетки, нормандски шишове от ковано желязо, средновековни акваманили^[202], разпятия, с които Бурбоните тръгвали към Свещената земя, оръжия от времето на франкските набези, кухненски маси, на които поданиците на Анри IV са подпирали лакти и са хапвали неделната кокоша супа; но продаваха и платна от Реноар и Дьолакроа, мексиканска керамика и златни накити от Огнена земя… „Brocanteur“^[203]-ите и „courtier“^[204]-ите от съседните магазини дискутираха по цял ден в този мъничък светски музей; Лола обикна атмосферата, постепенно научи езика на антикварните предмети, разбираше техните послания. Аз обикнах френския служител в антикварния магазин, слугата мосю Привон. Мосю Привон бе прехвърлил шестдесетте години, беше женен, франкмасон и комунист; той бе първият френски комунист, когото имах възможността да опозная по-отблизо. Дотогава не бях срещал революционер, който така добросъвестно да почита схващанията, вкусовете и привичките на френския дребнобуржоазен живот, както мосю Привон се подчиняваше на предписанията на education civile^[205]. По цял ден пиеше, издържаше съпругата си, ревнивата госпожа Привон и своя син — пияница и картоиграч, който накрая бе заточен в една от френските колонии, Брега на слоновата кост; ходеше постоянно с бомбе и черно сако, разменяше франкмасонски знаци с посетителите в магазина, всяка вечер посещаваше събранията на комунистическата партия, в магазина седеше величаво в едно кресло, с пенсне на носа и четеше всякакви щуротии, съвестно поглъщаше всяка книга, която му попаднеше под ръка, и сетне отнасяше плячката у дома си, в „библиотеката“. Наред с това внасяше пари в спестовната каса, всеки месец заделяше неколкостотин франка от мизерната си заплата; той бе от типа на всезнаещия малък французин, непоклатим в своето спокойствие. Мамеше съпругата си, прецъфтялата госпожа Привон, с „вдовицата на един адвокат“ и всички, brocanteur-ите и courtier-ите, Лола и самият аз прикривахме тази опасна връзка. Един ден дойде с провесен нос в магазина и ни разказа любовната си трагедия: съпругата му го уловила „неопровержимо“ в изневяра. „Забеляза, че съм си сменил чорапите“ — каза тъжно.

В моторизирания свят, който фучеше наоколо ни, и в плен на някаква внезапно избуяла мания за величие, ние си купихме автомобил. Имах жилище и притежавах автомобил в Париж… разбира се, снимахме колата и като знак за трофей от победоносен поход, пратихме фотографията у дома. Гледан от разстояние, подобен успех звучеше красиво и въздействаше авторитетно; в действителност ни съсипа. Автомобилът бе произведен в заводите „Форд“, а един от парижките ми познати го беше издокарал с претенциозна, непривична конструкция на купето; на вид изглеждаше като състезателна кола, автомобилисти и спортсмени го зяпаха на улицата, клатейки глава, и не можеха да го категоризират… Беше лакиран в светлозелено и потеглеше ли веднъж, препускаше бодро и издръжливо; само дето не обичаше да потегля. Колко сме страдали с този автомобил; мисля, че през тази година се излекувах от монденските си напъни, от цялото си светско честолюбие… Автомобилът всеки ден искаше нещо; я бензин, я масло или някаква гайка, днес се разваляше електрическият клаксон, на другия ден се пукаше гума, трябваше да се плаща гараж, данък и застраховка; стискахме зъби и отчаяно плащахме, вкъщи парите не стигаха за чорапи, ама аз притежавах автомобил в Париж… От време на време закарвах автомобила в заложната къща, където оценителят го изследваше с връхчето на пръстите пренебрежително, като някакъв нечист предмет, и накрая снизходително ми даваше кредит от неколкостотин франка. Живеехме и работехме за автомобила и в същото време бързо се разорявахме, защото заради автомобила работехме все по-малко. Накрая го предложих на свои познати — французи и чужденци, но не го искаха даже и за подарък. Нощем го оставях на кръстовища със съмнителна слава с надеждата, че ще го откраднат; но на сутринта го намирах прогизнал и захабен да ме чака предано на ъгъла. Мина доста време, докато намерих един бакалин в провинцията и се избавих от състезателната кола; видях я още веднъж след година да вози връзки с моркови и лук.

Автомобилът ми отне всичко: пари, време, желание за работа; по цял ден се главоболях с него, но понякога все пак и четирите му колела си бяха на място и щастлив се впусках из Париж, в провинцията, из Франция. Благодарение на това раздрънкано возило опознах френската провинция, парижки улици и квартали, където иначе никога нямаше да попадна. Пусках го по пътя без юзда, месеци наред обикалях из Париж, завивах наслуки в улици, които дори не бяха отбелязани на картата и виждах от нови и нови ъгли чудовищната, страховита плетеница, пасажите и дневния подземен свят, мъченическите и опустошени предградия, площадите, където непознати племена живееха живот извън закона и обществото. Автомобилът ми показа Париж. Показа ми и неговите околности: след обяд ме отвеждаше към морето, по пътя виждах нормандски села, опознах селската къща, клатушках се по провинциалните пътища и гледах древния селски живот, който по същество и съдържание не беше еволюирал, нито се бе променил много от времето на Каролингите; показа ми пейзажа на Франция, спираше пред бретонски църкви, където жени с дантелени бонета вървяха в шествие и пееха на непознат и неразбираем език, преспивах в селски ханове, край „старата кула“, в кревати с балдахин, събуждах се в утрините на малките градчета на „Ил дьо Франс“, седях с часове в Шартр пред витражите на катедралата, през есента видях савойските лесове, в ранна пролет отидох до океана, страната бавно се разкриваше пред мен с дълбокия си и мъдър ред, с чистите си форми, със своите диви и облагородени краища, с мъдрото си равновесие… автомобилът ми показа и Франция. През тази година работих малко. Тръгвах по шосето без карта и навсякъде се разкриваше и просветляваше същата Франция, маниерите на хората, структурата на градовете, замък край реката, знатен провинциален дом на главния площад на непознато, нечувано дотогава малко градче, усмивката на жена в Монтоар, сред розите, зад оградата, вечерни почерпки с вино в кръчмите на Дижон или Тур, дълги спорове с непознати на диалект, наполовина или едва разбран, в някое марсилско кафене; някакъв преходен, отшумяващ авантюризъм, живот на конвейер, сякаш се търкаля и реди пред мен съставните си части, един предобед сред продавачите на рибния пазар в Кале, червените бретонски скали на смарагдовозеления морски бряг, скучаещото светско общество на пясъка в Довил: автомобилът ми даде всичко това. Дълго мислех, че Париж е всичко, страната е само придатък, резерва. Автомобилът ми показа страната и започнах да осъзнавам резервите, от които черпи Париж, където нееднородният и неспокоен народ бе примъкнал всичко накуп, от Пиренеите до Вогезите, от Алпите до нормандските овощни градини, земя и хора пращаха първия плод за витрините на Париж… Провинцията беше спокойна, мъдра и богата; тези краища, села и градове бяха изпратили преди столетие и половина своите представители във френския конвент и бяха дарили човечеството с катехизиса на „човешките права“, с цивилизацията. Вървях из страната очарован, на пръсти.

Автомобилът ми показа пазарищата на френската провинция, шосетата, показа ми дългия и не съвсем прав път на френското погражданяване; по време на тези пътувания взеха да ми просветват спомени от учебниците и почнах да разбирам „европейския“ път, по който този замесен от средиземноморски и нордически нации народ е преминал, воден от Каролинги, Капетинги, Орлеани, Бурбони и граждани в рединготи. С раздрънкания автомобил прекосих историята на френското погражданяване, взех участие в нагледно обучение за напреднали европейци. Вкъщи не можех да си платя сметката за газ, защото трябваше спешно да отпътувам в Морле и да видя бретанската къща на Анна… Един ден почувствах, че вече съм натрупал суровия материал; продадох автомобила, прибрах се у дома на петия етаж и през останалия период от живота си от европейските местности се обърнах предимно към хоризонта на европейските книги.