Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (21)

8

Единият чичо по бащина линия живееше в Пеща и преподаваше право в университета. Казваха, че е един от най-необичайните умове сред изобилието на оригинални мозъци от унгарското краевековие. Какво богатство бе изминалото унгарско столетие, какво феноменално шествие на таланти и на личности! Арани, Петьофи, Вьорьошмарти, Кемен, Дюлаи, Йотвьош, Семелвайс — и с каква прочувствена гордост мислех през детството за пещенския чичо, чието име бе споменавано редом с бляскавите имена на унгарските гении на столетието! Преподаваше частно право от близо половин век и — по думите на юристите — беше революционизирал унгарското правно мислене, дефинирал за дълго унгарското частно право. Бе човек с безпокойна мисъл. Педагогическата страна не го вълнуваше, интересуваха го само гранични въпроси от типа мое-твое, онзи безкрайно сложен, съставен по-скоро от нравствени, отколкото от правни тезиси кръг от проблеми на човешкото съжителство, който е „частното право“, който е животът…

Мисловните му заложби — някакво особено духовно безпристрастие, неподкупната дързост на оценките и спонтанното изобилие от формулировки — будеха у студентите и съвременниците му представата за „гений“. В творчеството му, в неговото същество и в изявите му се чувстваше онази неповторима, персонална и неназовима сила, дадената единствено на този човек възможност за изразяване и дефиниране, присъща на „гения“. Беше своеобразен преподавател, не го бе грижа за усърдието на възпитаниците му, презираше зубрачите и на драго сърце пускаше на изпита по-скоро един умен човек, дори да не можеше да отговори на изпитните въпроси, отколкото някой назубрил, който каканижеше темата като по ноти… Тромаво разполагаше грамадното си тяло на катедрата, направо лягаше на масата и облегнат удобно на една страна с непоклатимо спокойствие, понякога с часове безмълвно слушаше изтерзания, потящ се юрист. „Не говорите по същество, но виждам, че сте интелигентен“ — изричаше понякога мечтателно. Слушаха го хиляди унгарски юристи и който веднъж бе почувствал есенцията на този необичаен ум, трудно се освобождаваше от неговото въздействие. Подхванеше ли кръг от проблеми, не се знаеше накъде ще избие и докъде ще стигне. Начинът му на изразяване, стилът му също бяха само негови: усложнени, плътни изречения — един от студентите му бе възразил срещу тези „апоплектични, нуждаещи се от кръвопускане“ сложни съставни изречения –, смайващи метафори, неочаквани асоциации, трудно проследими сравнения, целият пълнокръвен, тежък прилив на неговия език, загадъчната „индивидуалност“, проявяваща се даже и при употребата на съюзите, издаваха „писателя“, с други думи — стилиста, и всичко „намирисваше на гениалност“, очевидно не без причина! Беше не само майстор на тематиката, която си бе избрал, но и неин творец, неин откривател. Сякаш преди него никой никога не се беше занимавал с частно право, а след него изглеждаше излишно да се внасят значителни промени в констатациите му: това беше ефектът, който предизвикваха у читателя неговите съчинения.

Тези двама юристи, чичо Матяш, виенският романтик и чичото от Пеща със своята национална слава и обезпокоителния си престиж бяха оставили върху фамилията своего рода отраслов, професионален юридически отпечатък. Баща ми беше адвокат и изглеждаше съвсем естествено, че и аз ще стана. Посещавахме всяка година пещенския чичо; той самият също допринасяше с особена грижовност за фамилната сплотеност, разбира се, по свой начин: с прекомерна ревност държеше сметка за всеки член на фамилията, но по възможност не общуваше с никого. Живееше в Буда, а по-късно — в едно курортно кътче в околностите на Пеща; оттам отиваше до университета, огромната му фигура бе добре позната по централните улици, дори и непознатите спираха и гледаха подире му. Обличаше се чудато, краищата на жилетката му висяха изпод късата връхна дреха и като най-големите господари, не носеше у себе си пари; никога през живота си не се беше интересувал от парите и това му поведение не бе предвзетост, а произтичаше от самото му естество. И по снага бе същинско митическо същество, мощен, тежък човек. Както в мисленето, така и в живота си имаше отделна мярка, храненето, развлеченията, начинът му на живот, дребните привички, всичко говореше безпогрешно за него. Веднъж му предложили портфейла на министър на правосъдието, но не приел; много по-късно каза, че независимият преподавател, няма защо да става министър, тъй като „министърът“ е слуга, чиито господари винаги могат да го отпратят… Беше човек без ограничения, живееше според собствените си вътрешни закони, по свой начин — дисциплинирано, ала освободен и независим от обществените условности… Ходеше навсякъде пешком, използваше превозни средства само при крайна необходимост. Имам смътни спомени за този особняк, винаги съм разговарял пристрастно с него, както повечето членове на фамилията и децата му, мен също ме покоряваше изключителността на неговото същество, тягостната му широта.

През годината, когато записах първия семестър, той беше ректор на пещенския университет. Един предобед се явих при него. Прие ме в парадната ректорска зала; беше седнал на някакво резбовано писалище, дебел и могъщ, и — кой знае защо? — ми подейства както английският крал Хенри VIII от картината на Холбайн. На врата му висеше ректорският ланец, а една кърпа за храна, която хлабаво бе затъкнал в отвора на жилетката си, закриваше внушителния му корем. С ръката, в която държеше вилицата, благосклонно ми махна да се приближа; тъкмо хапваше яхния за закуската в десет и там, пред него, на ректорската маса стоеше малка порция вкусна, ароматна яхния и чаша пиво; хранеше се грижливо, с апетит и очевидно не го занимаваше особено достолепието на парадната, официална зала. Гледах го с благоговение, в очакване грамадният човек да свърши и с последния залък. Сетне ме хвана под ръка и ме въведе дружелюбно в залата, показваше ми картините, които и той самият не познаваше. Спряхме пред символизиращите достолепието на факултетите боздугани и замислено се загледахме в тези чудатости. „Какво е това, чичо Бени?“ — попитах го аз. — „Понятие нямам“ — каза и сви рамене. Погледнах го с признателност и го обикнах заради това свиване на раменете.

Първата ми студентска книжка беше подписана от него със заоблени, едри букви в качеството му на „rector magnificus“; придружи ме до вратата и усмихнат каза, че по право сега той е „негово превъзходителство“, понеже в някогашния свят тази титла се е полагала само на трансилванския княз и на ректора на университета; говореше дружелюбно с мен, попита за семейството; сетне сякаш ме забрави, върна се на масата, изпи остатъка от пивото и ме отпрати с движение на ръката. Слушах няколко негови лекции от прилежност, понеже в края на първата година правото ми омръзна и се прехвърлих във филологическия факултет; през първата година още не можех да посещавам часовете му, а по-късно се отписах от университета и завърших в чужбина. Сетне не съм го виждал с десетилетия. Вече бе навършил години, когато се оттегли в пенсия; живееше край Дунава, в едно от курортните селища, ставаше в зори, къпеше се в Дунава вече осемдесетгодишен и от сутрин до вечер работеше в стаята си, облакътен на облегалото на пюпитъра. Съчиненията му бяха издадени от неговите възпитаници и почитатели и на осемдесетия му рожден ден в негова чест бе устроено голямо тържество в пещенската Бална зала. Надошли негови колеги-преподаватели, бивши възпитаници, бележити адвокати и съдии от страната, около две хиляди души, на празненството дошъл и министърът. В уречения час напразно го чакали. Изпратил писмо до министъра, благодарял му за честването и молел за извинение, задето не може да дойде, но „не му било позволено да съкращава живота си с подобни неща“. Беше страстно привързан към живота и неизчерпаемите ресурси, с които работеше, бяха значително повече отколкото за среден по продължителност живот. Всичко около него бе така изобилно и антично запазено; животът му се захранваше от неизчерпаеми запаси.

Този вид хора несъмнено са направени от друг, по-жилав и по-твърд материал. Материалът, който бях получил за из път от тях, беше добър; наследената ми жилавост, съпротивата, това е техният дял; и най-вече от тях живея.