Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (59)

1

Нямам добра памет. Спомените ми безследно отсяват периоди от време, външността на хора, срещи, винаги помня само съвкупността от събития, свързани в големи, рехави масиви. В тези масиви като застинало в праисторическата смола насекомо живее своя символичен живот един или друг човек от миналото. Тези, които съм изоставил, живеят в мен, както покойници в паметта на живите. Неблагодарен съм в спомените. В хаоса винаги се очертава някой човек и отломките от спомени се наслояват като водорасли около него; тъй се налага да разчиствам по-важните спомени за тези хора от отпадъците, с които пороят на миналото ги е затрупал. Бих могъл да изредя навярно стотина имена от този начален период на моята младост в чужбина, жени и мъже, които са играли „роля“ — тогава ми се струваше, че често са изигравали „решаваща“ и важна роля — в моя живот. Сред тях имаше такива, с които съм се бил на живот и смърт; днес си спомням донякъде сцените на боя, но не мога да назова имена. Твърде много жени познавах по онова време; сред тях е и тази, която избяга с мен от Франкфурт, и вероятно ме обичаше; но вече не помня дори малкото й име. От този начален период за мен е жив един-единствен човек — графинята. И след нея, като някаква сянка, преминава Ханс Ерих. Имаше между нас нещо неуредено, бяхме различни типове или чувствата ни са били изопачени, не зная. Дойде подир мен и в Берлин.

Героинята на франкфуртската авантюра потъва, губи се в надпреварата на спомените. Не можах да я заобичам, а иначе не ме интересуваше. Изглежда е била чувствителна и надменна жена, висока и руса. В Берлин я настаних в един пансион, сетне я забравих. Известно време пишеше и ми телефонираше, после обезсърчена се изгуби. Дали е намерила внезапно някого, или е отпътувала обратно за Франкфурт, не зная. Не помня името й, нито очите, нито интонацията й, единствено държането, гордия й вид, дългите бели бедра. Любовният поменник на младостта се състои от такива бедра, ръце, жестове. Когато сред частите на тялото се открои лице, дошъл е краят на пубертета и започва зрялата мъжка възраст.

Наех квартира срещу една от станциите на громолящата по високите мостове надземна железница, в построена от червени тухли, напомняща кубичните сгради на Рихтер^[142] кооперация на „Блюхерщрасе“. В къщата още не беше прокарано електрическо осветление. Дървените стъпала скърцаха на всяка стъпка, къщата ехтеше до сутринта от стъпките на пристигащите, голяма част от обитателите се прибираха у дома призори, беше пролетарски дом, пълен с паразити и всички крепяха жалкото си съществование от отпадъците на нощния Берлин. Тук живееха келнери, танцьори, проститутки. Намерих това място, воден от необясним инстинкт, мигом на първия ден. Бих могъл да живея няколко улици по-нататък, в някоя от безбройните квартири под наем в къщите на аристократичния „Вестенд“. Но на първо време инстинктивно се шмугнах тук, в този архаичен Берлин, където още си светеха с газ, говореха на диалект, всички бяха донякъде съучастници и нощем по улиците отекваше воя на патрулиращите полицейски автомобили. Сега вече знам, че не съм дирел там нито романтиката на големия град, на подземния свят, нито куриози. Търсех човешка топлота, близост, нещо истинско. Страдах от самотата си, от изкуствената самота на псевдокултурата, с която възпитанието ми и след това периодът във Франкфурт ме бяха обградили, както някаква специфична атмосфера около откъснало се от праматерията метеоритче.

Около мен струеше ледена самота. Бе нещо повече от самотата на отчуждението; излъчваше се отвътре, от съществото ми, от спомените ми, стана част от поведението ми, безнадеждната самота на писателя. Всички онези, с които имах „общо“ в рамките на културната посадка, се движеха или пропадаха в собствената си орбита и си пращахме известия само чрез светлинни сигнали. Във Франкфурт стъпвахме на пръсти и, пелтечещи от сериозност, говорехме за танците на Мери Уигмън или за комунизма. Всичко това бе много интересно, имаше информация, човек полека-лека създаваше впечатление, че е посветен. Атмосферата бе натежала от лозунги. Социалисти, комунисти, естети и колекционери на готически скулптури ме учеха да оползотворявам лозунгите, но имах чувството, че и представа нямам за действителността. Усещах, че трябва да се приземя. Да добия опит самостоятелно, по мой си начин. Действителността бе навсякъде и наведнъж: в книгите и салоните, както и в проститутките, в безделничещите войници, с които нощем пиех бира в околностите на „Щетинер Банхоф“, в хазяите-наемодатели, в новоизлюпените ваймарски министри, които ме канеха на „бирени вечеринки“ като член на „чуждестранния печат“, защото бях оставил визитната си картичка на „Вилхелмщрасе“. Хвърлих се в пороя изплашен и решен на всичко. Естествената маневра би била да се отдам на жените. Те са най-близко до действителността, тъй си мислех. Но Томас Ман и въобще литературата също знаеха много за действителността, навярно дори повече, отколкото една жена. Мислех за „Действителността“ като за някакъв нескончаем урок, от който не бива да бягаме безотговорно, но сетне, дойде ли ред на работата, като цяло трябва просто да го забравим.

Имаше някаква плътност тук, по времето на „Блюхерщрасе“, нещо наподобяващо праматерия. Когато графинята ме водеше сред работниците, наред с всичките ни добри намерения за нас това беше и изследователска обиколка. Как живеят работниците. Какъв е любовният живот на работниците. Тези и тези писатели работниците четат с предпочитание. В действителност работниците четяха всякаква, не само „партийна“ литература и вероятно между тях имаше мнозина, които четяха романите на Куртс-Малер^[143] с истинско желание и наслада. Работниците разсъждаваха за добродетелта, брака и любовта другояче, не според нашите очаквания, за революцията също жадуваха другояче, не по предписанията на социалистическият катехизис и по всяка вероятност сред тях имаше мнозина, които изобщо не смятаха световната революция за неотложна. Повечето от работниците живееха в приветливи къщи, имаха радио, бяха абонирани за журнали, посещаваха театралните представления и кината, а безработните получаваха помощи; не тънеха в благоденствие, но в Германия през тези години никой не умираше от глад. Представите ни не се покриваха с действителността. Това, което ни показваше действителността, бе коренно различно от това, което ни се щеше: понякога по-лошо, друг път по-добро, но винаги различно. Всъщност забелязах, че всички хора страдат от някаква плашеща и всеобща невроза, както работниците, така и графинята или патрициите. „Здравият“ човек беше по-рядък от бял слон; хората се вкопчваха в маниакални идеи и след триста години категорически императив немците започваха да се приучават на политическо мислене. Имаше някакъв автоматизъм, скованост в държанието на хората. Единствено тук чиновниците все още носеха високи, десетсантиметрови, твърди яки; имаше нещо напрегнато, немощно в „свободата“, от която не умееха и не смееха да се възползват.

В Берлин на първо време бягах от самотата. Не потърсих литературните кафенета, тези лаборатории на самотата, не телефонирах на своите познати. „Блюхерщрасе“ ме приюти и скри, като злоупотребил с пари. Стая под наем ми даде един агент, осветлението беше газово, по стената висяха щампи с религиозна тематика, подът бе поръсен със зелен прах, някакъв препарат за дезинсекция, защото в къщата гъмжеше от хлебарки. Никога дотогава не бях живял на такова място. Първите четири дена след пристигането си не помръднах от жилището, купих хартия и писалка и денонощно „работех“. За четири дни и четири нощи написах пиесата, за която се бях готвил цяла година във Франкфурт. Пиесата беше лоша. По-късно я купи един агент, даже бе поставена в експерименталния театър на провинциален немски град и претърпя позорен провал. Тогава не „успехът“ беше важен за мен. През първите четири дена в Берлин за първи път в живота посмях да съградя нещо. След това петнайсет години не посегнах към драмата, пропъждах всяко изкушение. Там, в Берлин, в наетата стая с хлебарките и на газена светлина, за първи път почувствах онова особено вълнение, пронизващата сърцето отговорност, която човек усеща, когато за първи път от нищото сътворява нещо по свой образ и подобие. Нещо, което е несъвършено, но е само негово, нито преди, нито след него никой не би могъл да го направи вместо него. Потресаващо усещане. Който веднъж го е познал, той донякъде е изгубен за живота; губи всичко и дори не знае какво да прави с усещането за живот, което получава в замяна. Четири дни и четири нощи седях в несвяст — леден и много трезв несвяст — в стаята на „Блюхерщрасе“, изписах цели топове хартия, след което затворих ръкописа в куфара си и се помъчих да забравя експеримента. Тръгнах да се поогледам в Берлин. Имаше живот, всичко бумтеше наоколо и ме подтикваше към работа. Чувствах сили, притегляния, големи тълпи, възможности. Започваше нов период от живота ми и не започваше зле.