Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (23)

10

Ала един ден Гизела все пак се омъжи. На сватбата беше в сиви дрехи, дълга, стигаща до земята, пристегната в талията сива копринена рокля, и всички в семейството много се радваха на щастливия обрат. Тогава Гизела вече бе прехвърлила четирийсетте и в семейството никой не се и надяваше, че ще се намери желаещ, който да отведе на олтара тази тъжна стара мома. Не беше красива, нямаше имот и беше възпитана в двора на Мария, под ръководството на леля Мари. В двора на Мария цареше женски военен ред, а леля Мари издаваше заповедите. Строг вожд беше леля Мари, която постепенно бе обединила около себе си безперспективните стари моми във фамилията, беше взела при себе си разведената си дъщеря и своята внучка, привлече Гизела, по-късно и Берта, която беше пощальонка в Шейеб, но напредваше в кариерата си бавничко, на шейсетгодишна възраст все още не я бяха утвърдили на длъжност… Около леля Мари бавно се бяха събрали безперспективните жени на фамилията. В този строг матриархат мъж не издържаше задълго: зетят на леля Мари, снажният чичо Казмер с мустаци на котарак, скоропостижно се изнесе оттук и след това само на имени дни ходеше в двора на Мария, където го черпеха с пелин и половин дузина жени го порицаваха за греховете му. Никога не узнах съвсем точно каква степен на родство ме свързваше с жените от двора на Мария. Началничката, леля Мари, бе сестра на баба ми по бащина линия, но Гизела, Берта, Маришка, Маргит бяха просто „лели“, те се грижеха за легналата в кревата, тиранстваща и изпод възглавниците леля Мари, пристигнеше ли посетител, изваждаха от остъкления бюфет ванилов сладкиш и подсладен пелин, и бяха пълни с жалби. Дори писмо не можеха да напишат, без леля Мари да не го прочете, защото посивялата тиранка иначе не им даваше пари за пощенска марка, и в града не можеха да ходят без позволението на леля Мари, даже монахините от обителта „Оршоя“ не бяха държани по-строго, отколкото леля Мари държеше дъщерите и племенниците си.

Разбираемо е, че Гизела копнееше да се махне от тази светска обител, където жените и девойките биваха мариновани и сушени безгласно, и където не пристъпваше мъжки крак. Речният пазач, който поиска ръката на Гизела, бе вдовец, кротък и тъжен служител, приключил вече с всичко в живота, трябваше му тъкмо Гизела, дори леля Мари не съумя да го разубеди! Така че един ден обитателките на двора на Мария ушиха на Гизела вталена булчинска рокля от сива коприна, речният пазач стоеше в салона с подплашено лице и в редингот насред суетящите се и възбудени жени, чичо Казмер бе пристигнал още рано сутринта и, изпил доста от виното „самородни“^[70], окуражаваше с двусмислени думи речния пазач, от голямата суетня, от трескавата врява личеше, че никой не е наясно защо речният пазач се жени за Гизела. И самата булка не бе наясно, горкичката. Жените бяха навили букли на челото й, Гизела седеше пребледняла до речния пазач, гледайки наоколо с объркан поглед, сякаш й се струваше невероятно, че най-после става дума за нея, тя е в центъра на вниманието, с нея се случва нещо… Речният пазач живееше в едно село край Тиса; имаше къща, градина, свинарник и хубава, спокойна длъжност, защото и в доброто старо време едва ли е имало по-спокойна държавна служба, отколкото да надзираваш Тиса… Всеки отбелязваше, че голям късмет е извадила „достойната ни Гиза“, неочакван и рядък късмет! Речният пазач мълчеше, на обяд безмълвно яде и пи много, сетне хвана подръка Гизела, с отмерени крачки се отправи с нея към гарата и отпътуваха край Тиса. Големият късмет на Гиза още дълго се споменаваше в семейството като невероятна шега на особено благосклонната съдба. „Това е, Гиза винаги си е била късметлийка!“ — говореха завистливо лелите и племенниците, останали в твърдите ръце на леля Мари.

Леля Мари имаше лозе в Токай и от гроздето се прехранваха всичките родственички. По гроздобер фамилията се преселваше в токайската къща, само леля Мари оставаше у дома и с пратеници, чрез сложна куриерска служба ръководеше от леглото гроздобера. Всяка година лозето бе на загуба и при все това, по най-загадъчен начин, те преживяваха от него прилично. Всяка година на Мариин ден леля Мари канеше на „чай“ роднини и приятели: изнасяха мебелите от жилището, чичо Казмер идваше на еднодневен гастрол, точеше вино и настройваше пианото. Разбира се, на тези семейни „чайове“ се пиеше всичко друго, само не и чай; в шест следобед пристигаха офицерите от гарнизона — внучката на леля Мари бе омъжена за офицер — и приятелите на чичо Казмер от финансите, пианото, взетите назаем маси в жилището се огъваха под тежестта на отрупаните със студени меса блюда, редувайки се, офицерите сядаха на пианото, и наставаше някакво мрачно ядене и пиене, неутешимо ядене чак до сутринта, сякаш гладни, опечалени хора се бяха събрали на помен… До сутринта всичко биваше изядено, сетне в жилището на улица „Мария“ цяла година отново не стъпваше мъжки крак. Леля Мари имаше ужасна слава. Мястото на Гизела скоро беше заето от Берта, помощник-пощальонката от Шейеб, защото леля Мари обичаше наоколо й да живеят много хора.

Тази светска обител, тази жилава, малка женска република беше „истинското“ семейство: като в някакъв официален център тук се стичаха новини от различните крила на фамилията, тук се завеждаха, един вид регистрираха известията, поставяха им коментарни бележки и от време на време чрез подробни бюлетини информираха обществеността за фамилните събития. Лелите седяха във вмирисаните на компоти и нафталин стаи и съхраняваха духа на фамилията. От нишките на кърви и спомени, на трагедии и емоционални дрипи, на клюки и интереси те сплитаха вечно менящата се, нескончаема митология на фамилията. Все умираше някой, естествено, „преждевременно“, защото вероятно можеше още да поживее, ако „се беше пазил по-добре“, или „ако докторът бе познал навреме болестта“ — но фамилията продължаваше да живее, загадъчното тяло, фамилията бе дружна и сплотена, може би все пак животът на фамилията стоеше на първо място, а не „преждевременната“ трагедия на Дежьо или на Менци… Леля Мари и старите моми, които бе насъбрала около себе си, подозираха, че смъртта на индивида е винаги „преждевременна“; навреме навярно въобще не можеше да се умре… Но фамилният мит беше жив и това мистично самосъзнание даваше житейска сила на всички нас, които със своите постъпки обагряхме фамилната притча. И в периоди, когато човечеството е принудено да живее без голяма, обща митология, значителен извор на преживявания става миниатюрната световна история на фамилията. Тя има своя Олимп и своя Хадес; в леглото, сред възглавниците, леля Мари старателно класифицираше фамилните членове и определяше кой за къде е.

Един ден се пресели и тя, без желание и преждевременно, и по всяка вероятност се е озовала в Хадес, където от десетилетие спори с роднините… Но затова пък Гизела дълго и щастливо живя с речния пазач. В двора на Мария винаги казваха, че Гизела е глезеното дете на Фортуна.