Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (22)

9

Всяка втора неделя в училищния пансионат в Буда за мен идваше леля Жюли, и ходехме на Острова да обядваме. Леля Жюли пишеше романи и говореше отлично френски. Беше живяла дълго в Париж, после в един замък край Лоара; облеклото й, нейните маниери, познанства, всичко около нея бе неизразимо светско. Баща й беше един от последните унгарски септемвири^[63], а майка й, много фината и винаги носеща боне леля Луиз, бе сестра на дядо ми по бащина линия. Леля Жюли се омъжила за румънец; но никой във фамилията не познаваше този човек. Известно време те живели в Букурещ, посещавали и двора. Леля Жюли вечно разказваше; беше родена разказвачка. Разказваше за „източния Париж“^[64], за румънската кралица, почитателка на изкуствата, която водела романтичен живот, за Париж и за литературата. Очаквах с копнеж тези недели, защото Жюли беше на „ти“ с литературата, познаваше лично Пал Хойчи^[65], Дюла Пекар^[66], и разказите й се появяваха в ежедневниците. Съпругът й починал рано, живели заедно кратко. Леля Жюли не разбираше от „детско възпитание“, налучкваше правилния тон инстинктивно, за живота и за литературата тя говореше с мен като с възрастен. Неделните излети ме отвеждаха в друг свят. Часовете, прекарани заедно, вероятно отегчаваха леля Жюли, която живееше светски живот, познаваше лично известни писатели, постоянно „имаше в главата си готови“ няколко романа, които вече „само трябва да се напишат“, неведнъж бе разговаряла с румънската кралица и всячески се числеше към друга вселена, не само тази на възрастните, но и на привилегированите по дух и рождение. Обличаше се модно, носеше пищни шапки, шумолящи копринени дрехи, сякаш отиваше на бал; така преминавахме през Острова, оттам с кораб — до площад „Борарош“, в жилището на леля Жюли на улица „Майстор“, където всичко беше „спомен“. Бе привързана към семейството, имаше много фотографии, стари писма, стогодишни фамилни спомени. И за мене се грижеше като за някаква фамилна реликва, числящ се към фамилията предмет. Жюли беше пазителка на фамилните тайни, писателка и донякъде романтична героиня, член на фамилията и все пак тъй неподражаемо чужда… Живееше в две малки стаи на втория етаж на една кооперация при доста оскъдни обстоятелства; и все пак всичко около нея ми се струваше толкова изискано, тъй търсено индивидуални бяха всичките й вещи, нейните дрехи, мебели, ръкавиците и шапките й, и все вплиташе — с възпитателна цел — френски изречения в речта си!… Непрестанно беше на път, кроеше планове, пишеше романите и разказите си, ходеше на вечеринки, готвеше се за Париж — за мен тя бе ослепително явление! И освен всичко в нея имаше нещо несъкрушимо, някакво първично излъчване, което по-късно нито времето, нито нищетата, самотата и разочарованията не успяха да променят. Леля Жюли беше истинска жена, шедьовър от „fin de siecle“, рядък феномен.

По-късно сред моите връстнички никога не срещнах този тип жена. Мисля ли за Жюли, се убеждавам, че жената от миналото столетие действително е била друг тип — аз познавах вече само гърли. Мили, талантливи, празни или съдържателни, добронамерени или малки злосторни гърли, които понякога учеха химия, понякога раждаха и кърмеха, понякога флиртуваха и понякога обичаха, вероятно живееха „по-здравословно“, отколкото жените от миналото столетие, но по същина си оставаха изцяло гърли; а не онези „женствени жени“, както понякога в своите терзания и неудовлетвореност назовавах онзи, другия тип, и каквато например бе Жюли. В съществото на Жюли усещах нещо от онази тиха, несъзнателна, съвсем не романтична женска героика, която винаги ми е липсвала у следвоенната жена. Осъществяваше своя деен и „голям“ живот чрез най-обикновени и почтени средства. И като писателка беше по-честна, по-съвестна от онези „публицистки“, които обсаждаха редакциите след войната. На някакъв свой език отпреди сто и петдесет години, който бе пълен с „ах“-кания, с „бидейки“ и с „мадам“, тя запечатваше на хартията простички и чисти истории, „взети от живота“, което по правило винаги е недостатъчно — но поне пресъздаваше наблюденията си с почтени подбуди и забавно повествование. Тя ме научи да обичам французите — без умисъл, несъзнателно ме водеше към латинската яснота, започнах да се досещам, че съществува друга, по-логична, по-проста и безпристрастна култура от тази, в чийто гъсталак бях възпитаван.

Тя ме запозна с първия писател от плът и кръв. Това беше Бела Паулини^[67], превъзходният хуморист, който по онова време редактираше пикантния журнал „Фидибус“. Вървяхме по Кръговия булевард, Паулини пиеше шприц зад засадените в бъчви лавъри на една гостилница, стана от масата, пресрещна ни и с преклонение поздрави Жюли. Не мога да си представя какво ли имаха да си приказват тези двама души, дошли от два свята, още по-малко вероятно бе господин редакторът Паулини да поиска за „Фидибус“ ръкопис от строгата моралистка леля Жюли… Във всеки случай той бе първият писател, с когото се запознах, и завинаги запомних плешивата му глава, попското лице и насмешливия поглед. „Такива са писателите!“ — си помислих. Понякога, със съзнанието за дълг, Жюли ме водеше в музеи, но препарираните животни и праунгарските бойни сечива досаждаха еднакво и на двама ни, почти толкова, колкото и културно-просветните сказки в „Урания“ с прожектирани илюстрации; след няколко такива скучни до болка експеримента в неделя следобед започнахме да ходим по-скоро на сладкарница или в Операта. Веднъж ме заведе в редакцията на „Пещенски вести“, обходихме открай-докрай празните стаи, жадно вдишвах киселата миризма на хартия и печатарско мастило и гордо поглеждах Жюли, моята превъзходна леля, която имаше достъп до такива възвишени места като редакцията на един ежедневник… Постоянно работеше върху своите романи, чиято тема бе плетеница от елементи, взети от „живота и фантазията“. Бе написала и една театрална пиеса, изпрати ръкописа на адреса ми в Германия с онази по-скоро интуитивна, отколкото споделена молба да я поставя на немска сцена. По време на странстванията си обаче аз, с юношеска безотговорност, изгубих някъде ръкописа на драмата. Никога не ми потърси сметка за това, беше се примирила с невъзвратимото; сетне чух от други, че приела загубата на своята драма за тежък удар, съдбовен удар, унищожил шансовете на един живот. Превеждаше много и печелеше крайцери. По-късно името й бавно се изгуби от публицистичните рубрики в журналите. „Изчерпах се“ — каза, примирена със съдбата. У дома обаче, скришом, продължаваше да пише романите си.

Мила, мила Жюли! Винаги беше „grande dame“, поддържаше блясъка си с филери и преминаваше с шлейф през живота; съдбата се отнесе неблагосклонно с нея, тя изживя самотно дългите десетилетия на своето вдовство и никога не се оплака, никога никому не бе в тежест и винаги беше много галантна, дори на седемдесет и шест годишна възраст не отиваше на визита при роднини с празни ръце, раздаваше дребни съкровища от миналото, някой фин порцелан, стари фотографии или някакво ръкоделие — винаги раздаваше, от нищото, от бликащата щедрост на своето куртоазно и чисто сърце. Питах ли я понякога, защо не се е омъжила повторно, тя смутено се усмихваше, сетне вирваше надменно глава и изричаше с неподражаема интонация: „Повече ценях независимостта си, tu sais, mon cher^[68]…“ Една от големите фамилни мистерии е как Жюли преживяваше от литературното си творчество и от часовете по френски — тя даваше „помощни уроци“ в някое от столичните девически училища — в течение близо на осем десетилетия, винаги елегантна, винаги с шлейф и голяма шапка, винаги пълна с подаръци, как организираше чаените журове в жилището си за фамилията и за знатните си приятели?… Вече беше прехвърлила седемдесетте, когато с черната си коса, стройна и напета, модна и въодушевена, тя все още се появяваше на семейните сбирки, където бе навярно единствена сред младите, която наистина „бе в крак с епохата“, четеше новите френски книги и току планираше някоя нова, по-голяма творба. На седемдесет и седем годишна възраст сериозно се засегна, когато дръзнах да се поинтересувам веднъж кой всъщност е по-възрастен, чичото от Виена, художникът или тя. „По-възрастен винаги е мъжът!“ — каза, оглеждайки се със святкащи очи и наистина ми се разсърди. На седемдесет и седем годишна възраст тя живееше „светски живот“, както и четирийсет години преди това, имаше проблеми с шивачките, спореше по модни въпроси с двайсетгодишни хлапачки и не я мързеше да пропътува час и половина с трамвая, за да поиска назаем някоя нова френска книга… Такава бе Жюли. На седемдесет и седем годишна възраст тя се готвеше за групово пътешествие до Париж, защото й се щеше още веднъж да го види; но сетне се изплаши, страхуваше се от чуждия, променен свят, уплаши се, че ще изгуби някакъв мил спомен и си остана у дома. „Парижките ми другари повечето измряха!“ — казваше замислено. — „Tout passe, tout casse^[69]… Това е, изчерпах се.“