Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (90)

8

— Добре де, добре, но за какво ще пишете оттук нататък? — питаха ме в кафенето в Пеща с нескрита враждебност.

Действително, за какво да пиша оттук нататък? Гледах чашата с вода върху масата в кафенето и си мислех: да речем, за нея. Не знаех какво очакваха от мен и не ме интересуваше. Вероятно не очакваха друго, освен гибелта ми. Намирах това очакване за естествено, човешко. „Литературният живот“ в човешките си измерения не може да е по-стерилен и благороден от живота в гилдията на търговците на скъпоценни камъни или на месарите. Който се провали в състезанието — а всяко произведение е състезание, изделието не се създава самоцелно, а в нечия служба, следователно срещу нещо или някого –, се озовава на позорния стълб, също както пропаднал банкер или фалирал търговец. Какво да пиша? Не знаех. Дали това, което ми се „харесва“ или онова, което непременно трябва да разкажа, все едно дали ми харесва или не, „с всички последствия“? „С всички последствия“ бе един от патетичните лозунги на младостта, който с удоволствие и честичко си повтарях по време на работа. Ала в живота нищо не се случва „с всички последствия“ — винаги има изход, по-ефектен или по-разумен от категоричния императив –, лесно е да направиш компромис, толкова е лесно да намериш и „морално“ обяснение за компромиса. Започнах да пиша и, естествено, не пишех само това, което „непременно трябваше да кажа“… Често пишех неща, в които дори не бях непременно убеден; пишех неща, които моментът изискваше; пишех неща, които в този миг витаеха из въздуха, почти неосезаемо, просто трябваше да се назоват, дори не бяха толкова „важни“; всяка сутрин се събуждах с мисълта за някаква голяма беда, нещо е излязло наяве, аз съм се провалил и пак започвам отначало. Пишех всеки ден, защото някъде из града, в едно избено помещение стоеше голямата машина, която всяка вечер в полунощ започваше работа; и тази машина всяка нощ трябваше да се нахрани, ядеше хартия и мастило, кръв и нерви, и всеки ден искаше да яде в един и същи час, при нея компромис нямаше. Пишех, защото ме принуждаваше някакъв закон — не споразумение и нужда, много по-дълбок и сложен закон; принуждаваше ме договора, който бях сключил със себе си, с нервите си, с характера си. Журналистиката не може да се „свикне“. Не можеш да се настаниш удобно в нея; журналистът не може да почива на лаврите си; един лош, глупав или излишен материал му отнема спечеленото доверие; в тази професия не можеш да забавиш ритъм, и не е най-подходящо журналистът да пише онова, което „непременно“ иска да напише — има много истини и всяка притежава различна форма.

Годините минаваха, написах хиляди и хиляди статии, всеки ден по една-две, понеже нощем машината тръгваше, понеже всеки следобед „се случваше нещо“, било на съседната улица, било в Танганайка; един следобед ме потърси един по-възрастен приятел, взря се в мен, хъмкайки, и ми каза: „Внимавай.“ Седяхме в редакцията, душна стая откъм двора с миризма на печатница. „Внимавай — каза и гледаше умно –, човек понякога си мисли, че харчи само лихвите. И един ден забелязва, че отдавна е започнал да харчи основния капитал; но вече е късно…“ Изпитах съжаление, свих рамене и изпроводих посетителя си до вратата; и дълго още не внимавах. Журналистиката е наркотик; може да те погуби, но дотогава получаваш съвършено опиянение и забрава. Понякога бях уморен или отчаян, бях прекомерно възбуден или смътно информиран; но пишех всеки ден, както лекарят оперира всеки ден. Сякаш някакъв специален токсин действа и трови нервната система на журналиста; и той не понася мълчанието. Всеки следобед към шест времето ме сварваше над писалището в онова особено състояние на нервите, което нито е приятно, нито романтично, по-скоро неестествено разгорещено: всеки ден убиваха някого или някой фалираше, всеки ден имаше по една голяма лъжа някъде или се вършеха очебийни пошлости, всеки ден се „случваше нещо“, от зловонната и печална суровина на живота аз изравях с върха на перото незначителното, което през този ден бе бацилът, причинителят на човешката мизерия някъде по света; и си мислех, че това е журналистика… Навярно не е и много повече; да покажеш нещо и в същото време да вярваш, че сочиш нанякъде, някаква перспектива… Всеки следобед около три часа, сякаш ми пускаха ток, нервната ми система започваше да разследва света с пипала и мембрани: зарит в родни и чужди журнали, търсех микроскопичното нещо, за което „става дума“ в този ден, което аз или някой друг трябва да кажем някому, защото иначе не се издържа, иначе не си заслужава да живееш, не си струва да пишеш — понякога завоалирано, понякога прекалено завоалирано, друг път само загатвайки онова, за което бих искал да говоря — след което идваше странната трескавост, „високото налягане“, напрежението и нервността, които не преминаваха часове наред, чак докато не се отправех към писалището и добре или зле, със словоохотлив замах или пелтечейки, духовито или със сковано скудоумие, не разкажех онова, за което смятах, че дава име на нещо и го поставя на място в хаотичния живот.

Добрата журналистика е винаги агресивна — дори когато одобрява, съгласява се и благославя нещо. Журналист, който за всяко явление от живота упорито повтаря, че така е писано и амин, е скучен и не дотам убедителен. В цирка във всеки случай очакват от назначените зверове да разкъсат всеки, езичник и християнин, който припари на арената. Забелязах, че всеки следобед между шест и седем механично се настървявам, надушвам коварства и предателства, подкупност и неправда, навсякъде долавях „наглостта на бюрокрацията“, корумпираността на светските големци, изневярата и ординерните намерения на жените. Забелязах, че съм възприел поведението на „борбен журналист“ и се наблюдавах с подозрение. Светът бе препълнен до краен предел с подлост и коварство — но понякога ми се щеше да разбера онова, което журналистът има възможност само да порицае и „разкрие“… Особен, силен е този опиум, с който писателят не може да живее дълго в безопасност; машиналното подозрение, онова нехайно превъзходство на журналиста, който „знае със сигурност“, че хората са само два вида: такива, за които още не е излязло нещо наяве, и такива, за които вече „е излязло наяве“, полека-лека прави писателя обвинител. Да, всеки бе подозрителен… истински танц на смъртта гледах в упор през тези години, чезнеха и погиваха бляскави имена, разкошни човешки същества, богати и могъщи, добродетелни и грешни, глупави и гениални, в мелницата на безспирното време! Големецът, при когото само преди три дни бях вечерял в компанията на градските първенци, на третия ден сутринта лежеше с простреляно чело на дивана в своя кабинет или стенеше и проклинаше от затвора; полубожеството, пред чиято приемна се тълпяха величия с исторически фамилии от цялата страна, на следващия ден отговаряше със заекване на безпощадните въпроси на съдията — всеки рано или късно „влизаше в рубриката“, гледах всички като хора, които някой ден ще станат материал за статия. Това не е възвишена позиция; но на практика това е журналистиката…

Писателят понякога иска да е nobilis. Иска да утвърждава нещо, на драго сърце би казал: да… Журналистът се сражава на два фронта; писателят има усещането, че се бори, дори когато се съгласява и мълчи. Научих, че добрият журналист е солидарен с гнева си, със своите обвинения и антипатии; в мига, когато напада, действително вярва в яростта си; тази солидарност е кредитът на журналистиката. Минаха години, докато забелязах, че не вярвам безусловно в своя гняв. Един ден трябва да се направи избор: писателят иска думата и журналистът в такива моменти трябва да замълчи, не може да се живее раздвоено, да се вярва раздвоено, не може в разни периоди от деня „да проявяваш разбиране“ към онова, което в щурмовите моменти на официалните редакционни часове трябва да мразиш и изтребваш безусловно… Един ден престанах да вярвам, че аз съм този, който трябва да изтреби цялата пошлост, мерзост и корупция на света; да, не вярвах дори и това, че с хвъркати, бързокрили, писани слова може да се промени нещо на този свят. Изпитах чувство на несигурност и световъртеж, както зидар, погледнал надолу от високото. Започнах да се вглеждам във всяка написана дума; работех по-малко, но това по-малко ми даваше все повече работа.