Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (58)

12

И един ден се събудих и забелязах, че годината във Франкфурт е оставила нещо у мен. Бях още неукрепнал, за да мога наистина да пиша, да изразя нещо, което е само мое, и то така, както мога единствено аз. Малките скици, публикувани във франкфуртския журнал, стиховете ми, един опит за драма, всичко това беше все още пелтечещо, понякога многословно пелтечещо проявление на примитивна нагласа за изразяване, което имаше толкова общо с писането, колкото дрънкането на дете с добър слух върху пианото има общо с увереността, с която музикантът овладява инструмента. Забелязах, че годината във Франкфурт смътно е очертала в мене нещо, което е първична форма на работата и навярно не е друго, освен неволно, неясно, плахо поведение. Живеех сред хора, за които нищичко не знаех, живеех в забвението на младостта, в университета ходех като чужд, с напетите си връстници с изсечени лица и войнишко държание не ме свързваха общи радости, нямахме за какво да си говорим, интересуваше ме журналистиката, радвах се на лесните малки успехи, но не ценях високо този тип възможност за изява, и чувствах, че за мен вестникарството винаги ще бъде само средство за препитание. Позицията, писателският атитюд, изстраданата нагласа на светогледа към визията, към „другия мираж“, който се мержелее отвъд хората и явленията и който за писателя е по-истински от осезаемата реалност — обуславяха начина ми на живот. Писането в крайна сметка не е нищо друго, освен поведение, казано помпозно: морална позиция. Проумях, че ми е възложена задача и сам трябва да се справя с нея, без външна помощ; и тъй като се чувствах неукрепнал и неподготвен, тази задача ме изпълваше с боязън, понякога с ужас.

Годината във Франкфурт изобилстваше от хора. Журналът понякога ме пращаше в Дармщадт, където херцогът Ернст Лудвиг живееше неизменно в своя дворец насред града след детронирането и беше устроил своего рода духовен двор, чийто церемониалмайстор бе философът граф Кайзерлинг. Наричаха „школа на мъдростта“ изпълнения с ефеби херцогски дворец, където жадни за мъдрост красиви момчета се разхождаха по кадифени жакети, босоноги в парка и слушаха разсъжденията на Кайзерлинг за живота и смъртта или семинарите на поканените знатни чуждестранни гости. Тук се запознах с Рабиндранат Тагор. Всичко ми бе твърде съмнително, антиевропейско, противоречащо на разума. „Школата на мъдростта“, както и целият двор на херцога бяха отявлено еднополови. Якият Ернст Лудвиг, същински фавън, подпрян на бастуна си, куцукайки се появяваше от време на време сред питомците си в парка, мълчаливо правеше преглед на своя „елитен отбор на духа“, както се наричаше командата, и обгърнат от загадъчно мълчание, се връщаше обратно в замъка сред своите редки книги, порцелани и любими философи. Тези посещения в Дармщадт — трябваше да пиша „репортаж“ за знатните чуждестранни гости или информация за сказките — са ми оставили гнетящ, неприятен спомен. Но и самият Франкфурт беше душен, пренаселен — прекомерно много пари имаше тук, много хора, у които парите предизвикваха страх, ексцентричност, чудатости, претенции. Животът във Франкфурт бе невероятно „интересен“; дните ми бяха изкуствени, сякаш живеех под кварцова лампа, на ултравиолетово осветление. На „Гросер Хиршграбен“, в родния дом на Гьоте, преди сто години трябва да са живели същия претенциозен, маниерен живот, както днес в патрицианските домове край двореца на „Herr Rath“^[141]; от атмосферата на града, която със сигурност беше най-добрата в Германия, рано или късно трябваше да се бяга, тя бе изпълнена с дразнеща до погнуса, сладникава, прекомерна преситеност. Да, във Франкфурт навярно би могло да се направи „кариера“.

Но на мен тогава ми се струваше по-важно да помогна на своята любима във Франкфурт, на дамата в развод да избяга с нощния влак за Берлин. Не се сбогувах с никого, освен с графинята, с К. и кучетата. Дамата в развод беше десет години по-възрастна от мен и цяла нощ лежа във влака с болки в стомаха. Седях до нея в лошо настроение, гледах през прозореца на влака зазоряващата се Германия и не знаех, че напускам едно от най-важните места на моята младост, където след това не се завърнах никога повече. През тази франкфуртска година в мен се изгради онзи светоглед или позиция, които завинаги определиха отношението ми към работата и към света. Тогава осъзнавах само, че съм прекарал цяла година в един чужд град, и вземам за спомен със себе си една жена, която не обичам, и би било добре да се освободя час по-скоро от нея. Бях двайсетгодишен. Животът сияеше с ослепителна светлина. Потеглях на „приключение“.