Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (46)

11

Над този край светлее споменът за още едно лято; бе толкова истинско лято, лъчисто и безоблачно, каквото навярно повече не изживях. Бяхме наели в Банко къща с двор, седмиците се нижеха, изпълнени с наситени, физически усещания; нямам спомен за кавги, недоразумения от тези летни седмици.

Зад мен беше годината в пансионата и това отсъствие ми бе осигурило приятни привилегии в семейството. И без думи се бяхме споразумели, че неписаните закони на семейните порядки вече не ме ангажират; тръгнал съм по свой път и отсега нататък ще търпим взаимните си капризи с почтително снизхождение. Трябва да съм бил някакъв внезапно източил се юноша през онова лято; децата вече не ме приемаха в тайния си свят, възрастните още не ме допускаха близо до себе си; блуждаех между два бряга в шеметно, много чувствително състояние, когато душата възприема и отразява житейските шумове като с рупор. Лятната къща се издигаше в края на боров лес, високо над града, в непокътнати дебри; близо половин дузина подобни вили бяха разположени в края на гората, а малко по-нататък, до потока Луиза, грохналата странноприемница също беше претъпкана през този месец с летуващи граждани. Във вилите, разбира се, живеехме саможиво, усамотено и сдържано. Пред чардака се простираше градина, отрупана с благоуханни, селски цветя; на градинската трева, в шезлонги, дамите от съседната вила ръкоделстваха по цял ден; след следобедна закуска господата пиеха вино на чардака, на залез слънце файтони докарваха съпрузите от градските канцеларии; в съседство с нас летуваше един градски съветник, тук беше наел стая за летните седмици и помощник-ишпанът, брадат, широкоплещест унгарец, напомнящ героите на Йокаи с достолепните си движения; тук бе избягал от горещините и един съдия от върховния апелативен съд със своята съпруга и семейство и с превземащата се заради развода си балдъза, пухкава млада жена със сладникава красота… Дамите ръкоделстваха и четяха историята на „Монте Кристо“; прочутият роман тъкмо излизаше на унгарски език, като притурка с продължения… Топла, смолиста миризма на борова гора се просмукваше из цялата местност. Живеехме като герои от тома на подвързаните в червено „Избрани световни романи“: тези томчета в червено сукно лежаха в дамските кошници за ръкоделия редом с бледозелените притурки на „Монте Кристо“. Развеждащата се красавица бе ухажвана от елегантен, млад пещенски адвокат и дамите от летуващата компания насърчаваха усърдно зараждащия се брак. Беше изключително топло, знойно лято. На здрачаване ходехме за гъби в гората.

Гората живееше последните си мигове; няколко седмици по-късно вихърът я изскубна из корен до края на планинския склон, надолу до долината на „Дъскорезницата“. Всяка сутрин в течение на седмици се впусках из гората и я обхождах ненаситно, сякаш, предусетил съдбата й, се стремях бързо да натрупам спомен за цял живот. Поляните бяха ожарени и бледожълти от сушата; но вътре, в гъсталака, мистериозна влага подхранваше гората, беше пълно с прохлада, сянка, и с онзи възбуждащ, плесенясал мирис на борова гора, глътка от който и до днес ми възвръща душния, вълнуващ аромат на детството с неговата хаотична атмосфера. Понякога срещах в гората необщителния адвокат, който „не джиросваше полици“ и с бутилка цианкалий в джоба, с мрежа за лов на пеперуди неуморно бродеше подир белокрилите зелеви пеперуди. В знойната тишина, насред гората, от километри се чуваше бръмченето на работещия в долината гатер. Безделничех по цели дни, понякога вземах и книга, но четях малко; отпивах и вкусвах от материята, поднесена ми от гората, онзи дестилат от въздух, миризми, светлина и звуци, който и до днес е за мен формула на „природата“; измина десетилетие, не попаднах повече сред камънаците, но изглежда благодарение на тези седмици по-късно, в литературните кафенета на непознати градове изпитвах родство — вярно, един вид стеснително родство — с това преживяване, от което никога не можах да се отрека. За мен „природата“ не беше школска, художествена програма; наистина имах нещо общо с нея; тайно бях вкопчен в това си изживяване и по-късно дори, когато намирах неговите проявления за съмнителни, банални и най-вече за „антилитературни“. Да, това бе „голямото лято“ в гората… Седмици наред не падна нито капка дъжд.

В следобеда на Петър и Павел идилията на летуващата команда бе връхлетяна от възбуда: по мнение на майка ми и на останалите експертки всички знаци подсказваха приближаването на радостния миг. Изглеждаше сигурно, че този следобед елегантният, млад пещенски адвокат ще се обясни и ще поиска ръката на огорчената от своя брак, пухкаво-сладка красавица от нашия град.

Следобедната закуска бе сервирана на нашия чардак малко по-тържествено от обичайното. Въздухът се изпълни с веселието на майски пикник. Ухажорът бе донесъл цял куфар фойерверки от Пеща: господата бяха заръчали за вечерта циганска музика от града; киселото вино и содата още от обяд се студяха в делвите за вода. За следобедната закуска всички ние се облякохме малко по-празнично; не исках да развалям празника, затова и аз си облякох парадната пансионерска куртка. Даже ми харесваше, че вилата ни е място на тържественото събитие; и помощник-ишпанът ще закусва с нас, този височайши господин… и ако е в добро настроение, навярно ще ни посвири на цигулка. Щедър, тържествен, обагрен от зрелия мир на лятото, същински настъпващ буржоазен празник — тъй се очертаваше този годежен следобед… Баща ми седеше, пушейки пура, облакътен о парапета на чардака, в домашен халат с гайтани и разговаряше с помощник-ишпана. Горе, край извора, в гостилницата на странноприемницата циганският оркестър веселеше в празничния ден сръбващите пиво излетници. Майка ми сервира в майсенските чаши, в сервиза с лучени щампи и в карлсбадските си стъкленици. На масата стоеше голям козунак, сметана в малки канички, малини върху зелени листи, и мед и масло — в кристалните купи.

Седяхме на масата, когато извикаха помощник-ишпана в градината. Областният хусар стоеше изпънат в стойка мирно и му предаде писмото там долу.

Той разпечата писмото, върна се на чардака и спря на прага, без да продума. Беше много блед; имаше черна брада като на Кошут; и в тази траурна рамка изплашеното му лице сега проблясваше мъртвешки бяло.

— Какво има, Ендре? — попита баща ми и отиде при него.

— Убили са престолонаследника — каза и махна нервно с ръка.

В дълбоката тишина циганската музика прозвуча тъй близо, сякаш свиреха тук, в градината. Всички седяха неподвижно край масата, с чашки с лучени щампи в ръце, със застинали жестове, като в пантомима. Проследих погледа на баща си; разсеяно гледаше небето.

Небето бе светлосиньо, рехаво лятно-синьо. По него не се виждаше нито облаче.