Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (37)

2

Но за подробностите на злополуката и днес си спомням само през мъгла, с отвращение. Ударът ме стигна неочаквано, съкруши ме напълно, в сътресението от избухването „мотивът“, който по-късно тъй трескаво издирваха, се разби на дребни късове. В този миг се възпламени онова необятно, складирано от години запалително вещество, което от ден на ден се трупаше все по-обилно край мен.

Започнах да крещя с пълно гърло, като ранено животно, и с цяло тяло — бях четиринайсетгодишен, развит и силен юноша — се блъснах в някаква заключена врата. Пристъпът не трая дълго, но напълно ме изтощи. Навън в градината гласовете замряха; лежах неподвижно на пода, сетне бавно започнах да се влача из стаята; спомням си отчетливо тези минути. После отново всичко се замъглява, споменът за „изживяването“ остава фрагментиран, непълен, отделни късове завинаги са се изгубили. Дори не зная как съм се измъкнал от стаята, дали вратата е поддала или през прозореца?… Знаех само, че вече не издържам и трябва да си тръгна оттук; завинаги и безвъзвратно трябва да се отскубна оттук, от това семейство, от близостта на роднините; и при тази мисъл ме обзе ужасно отчаяние. Струва ми се, че исках да остана, надявах се на някакво чудо; но знаех, че чудо няма и сега вече трябваше да остана сам за цял живот. Минах през градината, без да бързам, и не срещнах никого; знаех, че всяка стъпка ме отвежда окончателно оттук, връщане няма, евентуално само изкуствени и насилствени решения, които от време на време ще поддържат в равновесие живота ми и връзката със семейството. Повечето от хората изстрадват това откъсване, но мнозина от тях — при по-щастливи и по-безметежни обстоятелства. В градината вървях вече спокойно като човек, който знае, че няма човешка сила, която да го възпре по пътя; и с някаква опака целеустременост, защото се стремях не „нанякъде“, а далеч отнякъде; но без всякакви условия, понасяйки последствията. Градината бе пуста, семейството изглежда се бе оттеглило малко преди това в овощната градина или край пчелина; вървях по шосето, трябва да е било единайсет предобед, много горещ късен августовски ден; нивите бяха вече ожънати, вършачка бръмчеше недалеч от чифлика. Вървях така до вечерта.

Минах през три села, следобед в едно от селцата ме спря млад свещеник, капелан в общината, и с подозрение ме заразпитва. Отговарях лаконично на въпросите му, седнах до него на пейката пред сградата на енорията, постояхме тъй известно време. Разпитваше ме предпазливо, донесе ми вода в гърненце и ми даде да пия. След малко се изправих, подадох му ръка и казах, че трябва да тръгвам, „защото имам работа“. (Той беше разказал това на жандармите.) Съпроводи ме до оградата, но като по чудо не ме възпря дори с жест; дълго усещах погледа му върху гърба си и въобще не се обезпокоих, че съм се срещнал и разговарял с него; чувствах такава сила и спокойствие, които никой не можеше да разклати. Навярно и капеланът бе отстъпил пред това чувство за сигурност, когато ме пусна да си вървя; мисля, че все пак дълго е гледал смутено подире ми, съзерцавайки ме и мълчейки в безпомощното си изумление; явно, не е хукнал да алармира жандармерията, а едва по-късно, когато стражарите от общината били вече мобилизирани, насочил преследвачите по дирите ми; сякаш бе естествено един облечен по господарски юноша да броди из селата без багаж, защото „имал работа“… Това спокойствие обезоръжаваше всекиго, когото срещнех по пътя; никой не ме питаше относно целта на пътуването ми, нито пък откъде идвам и защо… Вечерта стигнах в гората.

Доста далеч, на един ден ходене пешком трябва да съм бил тогава вече от имота на чичо си, защото пътем здравата крачех, понякога дори тичах. Гората не ме плашеше, нито нощта; някак маловажно изглеждаше всичко това пред кошмара, който ми се беше случил него ден. По пътя сякаш мъглите се вдигаха около мен, виждах местности, странни образи; ехтеше гласът на един от моите възпитатели, тъжното лице на баща ми, виждах отчетливо и майка си как играе с мен — в незапомнени времена — на голямата веранда на вилата, в единия ъгъл, тя ми прави лекарски кабинет, аз съм лекарят и на голям картон изписва името ми с ръбати букви. И един друг спомен, книжка с картинки, която получавам като подарък след дифтерита: вече съм прехвърлил три годинки, но упорито мълча, семейството не успява да изкопчи дума от мене, мислят ме за недоразвит и отчаяно ме увещават да говоря; лежа след боледуването в леглото, прелиствам книжката с картинки и изведнъж извиквам: „Ей я милата маймунка!“ И пак майка ми, все майка ми: веднъж бе много болна и когато оздравя, заминахме двамата за Бартфа; вече съм навършил четири годинки, майка ми по цял ден лежи в стаята на страноприемницата и ми дава „възрастни“ задачи: да купя марки за писмата й, сутрин аз вземам до извора прясно изпечения хляб и съм толкова щастлив и горд. Веднъж пътувахме за Карлсбад, в хотела ни дадоха задушна стая с изглед към двора, прозорецът е обърнат към вътрешния двор, виждам от него брандмауера и решавам, че никога няма да пътувам, защото у дома всичко е много по-красиво и по-весело. И друг път, прибира се нощем вкъщи с баща ми, не спя, лежа в креватчето с решетките, дойката е изчезнала някъде, чакам я от часове в тъмното и с плачлив глас, със страховит укор казвам: „И котка, и тигър да дойде, никого не го е грижа за мене!“ — и тогава се надвесва в тъмното към мен и лицето й е тъй бяло… Мамините думи ме съпровождат из пътя, просто не разбирам какво се е случило с мен, къде сбърках? Разсъждавам тъй спокойно, сякаш действително се движа към целта; а целта е просто да съм по-далеч оттук. Ако с човек се случи нещо — имам предвид, когато животът му придобие истинска посока и се отклони по пътечка, откъдето не може да се върне повече обратно –, всички препятствия се отстраняват от пътя му. Знаех, че така доникъде няма да стигна, че това бродене е безцелно, рано или късно ще ме заловят и тогава ще видим какво ще стане; не мислех за авантюри, не копнеех за чуждестранния легион; просто бях избягал от дома и по пътя научих, че това е всичко на всичко смисълът на тази екскурзия, вече никой нищо не може да стори, разривът се е случил, дори и аз вече не бих могъл да променя реалността. В такъв момент всички са безсилни срещу бунтовника, никой не препречи пътя ми, само гледаха подире ми и се отбиваха встрани, както от изпадналия в амок. Сега, след време, ми изглежда, че това няколкочасово бродене е било най-дългото пътуване в живота ми. В тъмната гора вървях спокойно, все едно познавах пътищата и не би могла да ме настигне опасност, за тук съм тръгнал, тук ме и чакат. Беше ясна, топла нощ. Срещнах и въглищари; но тогава вече бях изпаднал в унес и не си спомням дали са ме питали нещо. Останах при тях, докато жандармеристите не ме откриха.

Откараха ме у дома с кола — двамата жандарми и чичо ми; възрастният човек седеше безмълвно в колата и ме зави. През целия път мълча, нито бе строг към мен, нито ме утешаваше. Заведоха ме в кухнята на замъка, защото не исках да влизам в стаята, не издържах гледката на роднините, братята и сестрите си. Дълго седях до топлата печка, втрисаше ме от студ, прислужниците безмълвно ходеха наоколо и ми хвърляха ужасени погледи, както на злодей. Сетне дойде баща ми и ме отведе със себе си.