Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (34)

10

Какво ли знаехме ние, буржоазките отрочета, за „живота?“ Поне това, че има господа и да бъдеш господин е хубаво нещо; освен това съществува и някакво мъгляво човечество, освободено от учебни такси, бедно по участ, към което подобава да се отнасяш благоразположено… В моето „Гласовито букварче и читанка“, което предвидливи педагози бяха съставили за първо отделение на началното училище, още на първата страница по повод думичките „пиша, господин, рева“ две илюстрации показваха разликата между „господата“ и „простолюдието“: „господинът“ носеше цилиндър, панталон, стоеше с ръка в джоба, в другата се поклащаше бастунче за разходка; край него селянче по гащи „реве“, разтърква с юмручета очи и най-вероятно има причина за това… Това бяха първите „нагледни материали“, с които се срещнах в училище. Не разбирах особено рисунките, виждах само, че господинът с цилиндър се разхожда напето и върти бастунчето си, докато селянчето, поради някаква причина, реве; но нагледността бе крещяща и това поне разбрах.

Буржоазията изживяваше чувството си за социален дълг чрез благотворителност. Говореха за бедните така, като за своего рода чуждо, безпомощно племе, което трябва да бъде хранено. Понякога някой позвъняваше на вратата в антрето и прислужницата казваше: „Нищо, бедняк някакъв.“ Буржоазките жени в града ревностно се изявяваха в някоя „безплатна кухня“ покрай хляба на Свети Антоний или чорбата на Урсула. Всяко буржоазно семейство си имаше домашни бедняци, които отнасяха остатъците от храната и на Коледа получаваха топли чорапи, оплетени собственоръчно от господарката на дома. Никой не се замисляше над въпроса за „бедните“, живеехме сред тях и все пак наблюдавахме живота и положението им толкова отдалеч, сякаш ставаше дума за негрите или за дребните китайци, които креят в езичество и всеки християнин трябва да събира станиолчета и марки за мисионерите; те ще покръстят горките несретници и тогава всичко ще е наред. С бедните подобаваше да се говори любезно, с тон от рода на „ето ти, вземи, добри човече“ — донякъде като на болни, донякъде като на идиоти. Позвънеше ли просяк на вратата, майка ми понякога даваше крайцера на мен и ме окуражаваше да не се страхувам, да дам монетата на бедняка; не го изричаха, но все пак от насърчението трябваше да се разбере, че общо-взето бедният не хапе, само че с него трябва да се отнасяме предпазливо, любезно. Навред, и в училище, и у дома ни учеха, че „бедността не е позор“ и с бедните подобава да се говори учтиво, както с хората от обществото, дори е редно бедните да бъдат утешавани, защото „не са виновни за това“. Този „социален възглед“ бе причина през детството си да считам всеки бедняк за недъгав. Имах подозрението, че са мнозина.

В онзи щедър буржоазен свят от началото на века „бедният“ и „богатият“ не бяха разединени от ясно осъзнати и пораждащи омраза лозунги, както две десетилетия по-късно; тонът, маниерът, с който „господата“ говореха за бедните, въплъщаваше по-скоро някакво гузно съзнание за вина: да, твърде печално, но това е положението, вероятно е повеля свише, защото „винаги е било така“. Дори и насън не минаваше никому през ума, че в този тънещ в благоденствие, либерално-буржоазен свят „бедността“ е по-остър проблем, отколкото изглежда и не може да бъде разрешена докрай чрез благотворителни средства… Обществото знаеше своите отговорности и престарелите сиромаси — не всички, а само „порядъчните“ бедняци — биваха настанявани в приют за бедни. Тази чудовищна, гранива, подобна на тъмница сграда беше винаги пълна със стари бавачки, изслужили прислужници, от които буржоазното семейство не бе съумяло да се освободи другояче; преди празници любезно и учтиво посещавахме бавачката в приюта за бедни, където тя беше натъпкана, ведно със стотици себеподобни, слепи и глухи стари просяци в пропитите с кисела смрад общи зали, занасяхме й компот и козунак с орехи и маково семе… Всичко в този свят беше привидно наред, бедният работеше, ако имаше какво и силите го държаха, нуждаеше ли се, получаваше милостиня, а ако бе напълно порядъчен сиромах, в залеза на живота си попадаше и в приюта за бедни.

„Социалното“ чувство на децата е опако и недоразвито. Всяко дете е честолюбиво и е явен привърженик на неограничената частна собственост. През детството си аз също не размишлявах много над земната участ на бедните. Имах смътното подозрение, че бедните не са бедни без причина, вероятно са виновни за това, навярно са извършили някакъв колективен грях и сега изкупват вината си. С едно ухо дочувах понякога и лоши неща за бедняците: че са мързеливи, не обичат да работят и сдобият ли се с пари, ги пропиват. Затова по-скоро ме отвращаваха и мислех за тях със скрито презрение. Позвънеше ли просяк на вратата, гледах с неприкрита враждебност дрипавата фигура и имах съмнения, че проси от мързел и с долни намерения. Не, със сигурност никой никога не ме беше учил на „класова омраза“. Възрастните, семейството, училището по-скоро мълчаха по тези мъчителни, почти непристойни, сложни въпроси. Възпитанието дискретно извръщаше главата на детето, даваше му знак, че не подобава да гледа натам. Никой никога не ме бе учил изрично на това, но аз тайно чувствах „бедните“ като свои врагове.

С цялото си честолюбие се числях към фамилията, а фамилията с целия си инстинкт принадлежеше към определена класа. Всичко, което се падаше извън нея — било интереси, било хора, — бе суровина, безформена и нечестива маса, отпадък. Да, и в църквата говореха за бедните донякъде като за болни, които носят вина, понеже не са се пазили достатъчно.