Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (48)

2

Влакът потегли, а Лола все още мълчеше. Вероятно бе любопитна и тя, но гледаше предпазливо навън, страхуваше се от всичко, което представлява промяна и е чуждо. В Германия не я беше страх и навярно даже съжаляваше, че сега трябва да изостави онзи полупознат свят, където се чувствахме посветени, немските градове, немския език и житейски привички, голямата, и все пак позната и съкровена Империя, където мажат маргарин на хляба и жените носят смешни кожени шапки от гласе, но където бяхме видели в театъра на Райнхардт едновременно да играят „Соната на призраците“ от Стриндберг и „Граф фон Шароле“, и след това имахме чувството, че никъде по света не могат да правят по-добре театър. Немците ни забавляваха донякъде с особените си маниери — колко дълго време е необходимо на човек, за да научи, че всеки народ е „особен“! –, с жилищата и парадните си облекла, както човек се шегува с непохватните членове на семейството. Позицията, от която съзерцавахме немците, беше иронична, но не бе лишена от обич. Доверчивостта им всеки път ни покоряваше. Този велик народ почиташе всичко, което е чуждо, донякъде се страхуваше от чуждото, свенеше се и стоеше на тръни пред нас — да, колкото и странно да звучи, в Германия ние, бедните обрулени и запокитени унгарци, се чувстваме като „видни чужденци“. Зазяпваха се в нас, почитаха ни. Разбира се, всички бяхме „фон“-ове, дребното благородничество, което паспортите ни удостоверяваха, минаваше в очите на немците почти за баронска титла, а благодушните хотелиери в Лайпциг и Франкфурт и понятие нямаха как се роят у нас унгарските „фон“-ове.

Позната ни бе и душевността, която срещнахме в Германия; дори и по чуждост тя приличаше на нашенската. Граничната зона на душевността на една култура витае над времето и държавните граници. Там, у нас, в Каша и в целия Фелвидек, несъзнателно, но навярно не съвсем неосъзнато живеехме донякъде по немски образец. Говорех гладко и, струва ми се, поносимо правилно немски език още от дете. Когато съм се родил, столицата на страната, Будапеща, тъкмо се беше поунгарчила и унгарският й вид флагрантно, лъчезарно сияеше над нея, както прясно боядисана къща. В Дрезден или Ваймар не почувствах никога паническата чуждост, с която по-късно ме сюрпризираха често френските или английски градове: усещането, че губя представа къде се намирам, какво се случва зад стените на къщите, какво ядат, какво мислят, за какво говорят хората и дали пък не спят проснати на опънатите въжета, като прилепи? Бях двайсет и една годишен, когато пристигнах в Берлин, и първата вечер в необозримия град, преди да склоня за сън грохналата си от впечатления глава, написах на баща си следното: „Всичко тук е много голямо, но някак провинциално.“ Прочетено, това изречение навярно изглежда като юношеска наглост, но съм сигурен, че не съм го написал от арогантност, а стреснат от изумление. На двайсет и една годишна възраст бях пристигнал в огромен, необятен провинциален град, в който четири милиона души живееха провинциален живот, в този град вече строяха небостъргачи, тук се играеше най-съвършеният театър, тук чух за първи път музика, която ме покърти, този град притежаваше цялата архитектурна грандиозност на метрополисите, в удивителни фабрики и лаборатории чуждестранни гении провеждаха експерименти, а съвестните, умни германци систематизираха и усъвършенстваха това, което някъде по света неспокойни и трескави души бяха предусетили — този град бе същински световен град, имаше всичко необходимо накуп: тълпа, съставни части и ръководен принцип, но на двайсет и една години аз, главозамаян и зашеметен от впечатления, първата вечер в Берлин имах чувството, че съм попаднал в центъра на никога неподозирана и необозрима по мащаби провинциалност. Не само аз имах такова усещане. В третата, четвъртата година след загубата на войната Берлин бе пълен с чужденци и когато следобед се разхождахме по „Унтер ден Линден“ или „Курфюрщендам“, се поздравявахме така, сякаш си бяхме из родните земи и се шляехме по провинциалното стъргало.

Германия беше позната… Беше ми позната още в момента, когато — четири години преди да се качим една вечер с Лола в купето на разнебитения френски товарно-пътнически влак в Аахен — пристигнах в Лайпциг, където трябваше да уча журналистика в университета. Под патронажа на филологическия факултет функционираше „Institut fur Zeitungskunde“^[98], където семейството ми ме бе записало… От мига, в който стъпих на немска земя, ме обзе странно усещане за сигурност, че тук не може да ме сполети нищо лошо; хората са същите, както другаде, безнадеждно чужди в страстите си, в своите мании, вкусове и темперамент, но въпреки това има някаква климатическа близост между изоставената родина и голямата, загадъчна немска общност — о, това със сигурност не е произволно провъзгласената и модерна близост на „кръвното“, на „расовото“ родство и други подобни, то е по-тайнствено и по-просто родство. По-късно, когато заживях в друго обкръжение, когато възпитание, развитие, опит ме отчуждиха, а политиката и светогледът ме запратиха на отсрещния бряг, дълго и мъчително размишлявах над това неоспоримо родство, обяснявах го с произхода, с корените, но откровено казано, не стигах до друго, освен до предположението, че един немски ученик във Вюртемберг реагира на стиха от Гьоте със същата съкровеност на чувствата, с която откликвах аз или съучениците ми в училищата в Каша и в Пеща. В тази свойственост, в непринудеността, с която унгарците живееха в Германия след войната, имаше известно високомерно и не дотам добронамерено чувство за сигурност и надменност: вдигахме врява, както левантинци в Париж, имахме се за роднини, ала по-оправни от кореняците, които ни се виждаха донякъде наивни и ни се струваше, че с нашите по-пъргави мозъци, с по-малко акуратните си методи и с лишения от педантичност хусарски чар лесно ще преуспеем сред тях. Немците вярваха във всичко, в неща, които не би повярвал не само един оберкелнер в пещенско кафене, но дори и бащински коректният, добронамерен провинциален помощник-съдия! Някак по-леко възприемахме живота, не дотам щателно и съвестно, но не и толкова тромаво… Този, който у нас само се луташе, в Берлин през тези години „правеше кариера“ на третия ден. Ние, които познавахме немците и познавахме и себе си, прокудените в чужбина, следвоенни, с нищожна култура и знания, затова пък толкоз по-сръчни и решени на всичко свои сънародници, знаехме и реалната стойност на тези „кариери“. Ясно е, че за един хлевоуст унгарски момък няма нищо по-лесно от това „да се покаже“ успешно пред немците, или, както — според пещенския жаргон — казваха аргонавтите, тръгнали за златното руно на немските овчици: „да се импонира на немците.“ Бяхме отчаяно, следвоенно поколение, понесло в жилите си паниката на опустошението, без угризения, гладни и някак настървени връхлитахме изтощената, зашеметена и добронамерена Германия… Сновяхме из зашеметения Берлин, сякаш искахме да им покажем едно-друго на тия достолепни, силни и мудни немци.

По същия начин сновяха и шведи, натам се бе отприщил и Левант. Заговорници седяха в немските канцеларии, фабрики, редакции, театри, лаборатории, плещеха чужди езици и се подсмиваха през главите на немците. Седяхме с Лола в железопътния вагон, който завинаги — тогава още не знаехме колко трагично, непоправимо завинаги! — ни отвеждаше от тази чужда, вцепенена, истерично извиваща се в епилептичния танц на инфлацията, нещастна и тъй позната в чуждостта си Германия; влакът бавно се потътри из тъмнината, задъхано ни повлече вън от познатата ни екзотика на Германия, която, както и да се погледне, все пак ни бе дом; прекоси онази много фина линия, необозначена от бариери и гранични камъни, прекоси границата с име „Централна Европа“, под чието човешко, родово, културно въздействие бяхме родени и възпитани и която органично принадлежи и се слива с другата Европа и все пак е толкова загадъчно друга, че Ротшилдови навремето размишлявали: дали изобщо си струва да се строи железница там?…