Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (39)

4

Семейният съвет реши да ме интернира; дадоха ме на пансионат в Пеща. Това разрешение се хареса всекиму, не и на баща ми. Мен ме очарова. С удоволствие си тръгвах от дома и, естествено, представях си, че с родния град вече нищо не ме свързва… Баща ми, вечният мирови съдия, пастирът на семейството, ревностно би ни помирил и сега, той изпробва всичко, с вярата, че ще възвърне нарушеното фамилно равновесие, но тъжно, почти с отчаяние трябваше да се убеди, че нещо се е разбило и не си заслужава да се слепяват отломките. В края на ваканцията отпътувахме заедно за столицата.

Все пак оставях някого у дома: една от нежните и симпатични фигури на моето детство, приятеля, навярно единствения приятел, с когото бях успял да се сдобия в живота. Колко чисто, никога неповторимо и незаменимо — с каквито и да било други отношения — приключение е първото момчешко приятелство! Никога по-късно не получих от хората онова, което бях получил от това детско приятелство; така и не срещнах повече другар в живота. В семейството влеченията са обладани от ревност, честолюбие, интереси, но и мъчително-празничното, болестно, неправдоподобно и трескаво състояние на любовта не дарява кроткия покой, проникновената идилия на безгрижие, добронамереност и случайност, каквото е първото приятелство между две момчета… Никой не очаква нищо; даже вярност. Разхождаме се цели години из това чувство, сякаш в някакъв приветлив, постоянно ведър климат. Моят пръв приятел бе изключително нежно и признателно, чисто по нрав момче. През чувствителния период на младостта това приятелство ме съпровождаше докрай; бяхме вече поотраснали младежи, когато се развали, разтрогнах го аз, тази връзка също вече ме обременяваше и един ден се отскубнах брутално от нея. Но дори и по-късно, след „скъсването“, той всеки път ми протягаше ръка и бе единственият човек, който — чак до смъртта си — ми остана верен. Умря млад, едва навършил тридесет години.

Дьони, „дете на богати родители“, не обръщаше особено внимание на авторитета на семейството; бабата и дядото на времето бяха арендовали земя в околността, бащата обитаваше вече собствена къща и живееше от лихвите върху имотите; Дьони беше най-малкият в семейството, късно дете на изнурени и възрастни родители, навярно не бяха очаквали чак толкоз присърце тоя изтърсак, дошъл с неприлично закъснение. Беше дебело, лениво момче с безутешен поглед. Вкъщи малко се чудеха, че дружа с това дете; но не се възпротивиха. У Дьониеви всичко бе различно, чуждо и обезпокояващо. Бащата, този гневлив библейски старик, седеше по цял ден край прозореца и с недоверие съзерцаваше приятелството ни, никога не ми промълви нито една-единствена дума и на поздрава ми отвръщаше само с ядовито ръмжене. Когато се запознах с Дьони, майка му беше вече починала и мястото й до бащата и детето бе заето от една гувернантка и безброй приходящи роднински жени. Моят другар, най-малкият измежду многото деца, се възпитаваше самотно край старика, срамуваше се от богатството на баща си, срамуваше се от благосъстоянието, което старецът излагаше на показ с грубовата надменност, още нямаше четиринайсет години, когато с рядка прямота и прозорливост ми поясни, че те не са „земевладелци“, а само предприемачи на земята. Беше момче с лъчезарен ум и изумително образовано. Дьони пишеше стихове, когато аз още не смеех да съчиня сам дори своите домашни… четеше „модерни“ поети, за първи път той ми даде в ръцете Толстой, четеше с критерии и критичност, презирахме дълбоко забавленията на връстниците си, бяхме се вглъбили в буквите. Струваше ни се съвсем естествено, че и двамата се отдаваме на буквите и някога ще станем писатели, или може би поети… Нямаше защо да мечтаем за това, то по неизбежност произтичаше от срещата ни. Винаги съм чувствал, че Дьони е по-умен, „по-истински“ от мене. Никога не му го казах и мисля, че много би се изненадал, ако научеше, че в компанията му се измъчвам от чувство за „нископоставеност“… Беше по-различен от мен, по-образован, самобитен мозък. Във всеки случай бе много по-добър човек, по-търпелив и по-мъжествен от мен. Много скоро той стана незаменим за мен, а приятелството ни — като някаква сериозна и достойна за уважение връзка — биваше търпяно и в училище, и в семейството, или в началото поне си затваряха очите. По-късно решиха, че Дьони е моят „зъл гении“; но тогава вече се бяхме врекли един на друг и бяхме единни срещу всякакъв вид родителски и институционален терор.

Дьони се чувствуваше в „литературата“ у дома си, като истински писател; не познаваше живот или удовлетворение различно от това, което му даваха буквите. Играехме с литературата така, както съучениците ни играеха на стражари и апаши… Сигурно е, че нито за миг не сме били дилетанти. Как човек става писател?… Не зная. Не си спомням някакво единствено, свързано с конкретен повод „изживяване“, което да е било „решаващо“ за мен, да е създало писателската ми нагласа, онази особена способност да виждам и да чувам, да е разкрепостило изразните ми способности. Откакто се помня, съм се подготвял да пиша. Никога не съм помислял, че за мен е възможен и друг начин за изразяване, освен мисъл, фиксирана в букви. Мисля, че на четиринайсетгодишна възраст бях поне толкова подготвен писател, колкото съм сега; тоест, не умеех да пиша, но възприемах живота като повод за изразяване, и звученето на литературата ми бе в кръвта; навярно по-първично, отколкото днес, когато съмненията, опитът, множеството експерименти вече са ме пообъркали, греша доста и в работата ме съпровожда постоянно отговорността на задачата и несигурността, мъчителното недоволство, които познанието за пределите на моите способности поддържа будни у мен. Мисля, че с Дьони започнахме донякъде отвисоко; с Шекспир и Толстой; и истински презирахме всичко, което не е „чиста“ литература… Не знаехме, и откъде ли бихме могли да знаем, че литературата не е само сбор от върховни постижения; никак не бяхме скромни, дори и спрямо себе си, и скоро прегракнахме. През краткия си живот Дьони пишеше само отделни редове, не посмя да се захване с нещо, почиташе набожно професията; и когато аз се забърках във вестникарството, той ревниво ме умоляваше, както монах би умолявал своя решил да напусне вярата другар; сетне ме остави на съдбата ми… В детството си играехме на „писатели“, и през ум не ни минаваше, че би могло и другояче. От момента на осъзнаването си се подготвям да пиша и днес чувствам, че от дете работя, и то не върху отделни задачи, а над една монолитна „творба“, която е несъвършена, грапава, цялата с плевели и с непотребен материал, но отвъд конкретните задачи тази цялост ме ангажира, стремя се да прозра контурите й по някакъв начин; понякога ясно и отчетливо виждам отделни детайли; но „цялостта“, разбира се, остава замъглена и необозрима…

Дьони ме учеше, че си струва да нарушиш мълчанието само с чист глас, в празничен момент. Мен обаче сякаш смъртен страх ме подстрекава и до днес: да бързам, да говоря. А той замълча трийсетгодишен, преди да беше проговорил.