Шандор Мараи
Изповедите на един буржоа (88)

6

В началото на пролетта отпътувах за дома; в Тирол овошките вече цъфтяха. Не пътувах въодушевен, не бях в триумфално настроение; не бързах особено. Пътувах на пресекулки, спирах под път и над път, правех почивки, давах си отсрочка. Слязох в Цюрих, пренощувах в Мюнхен, пошлях се из Залцбург и прекарах седмици във Виена, докато се реша да се кача на потеглящия към къщи влак на „Остбанхоф“… На станцията в Хедйешхалом забрадена старица продаваше курабии, а босоноги деца — вестници и цигари. Бяха дрипави и изтерзани. Гледах ги от прозореца на влака и ме прониза непознато съчувствие, родова симпатия. Сред тях ще живея, помислих си. И в същото време бях обхванат от пълно успокоение, че е добре така. Разбрах, че съм си пристигнал у дома, каквито и да са последствията от това.

Ала дотогава все трябваше да се насърчавам, гара след гара, по целия път. Всъщност можех да остана още „в Европа“: имах все още жилище на мое име в Париж, Лола също беше останала, не вярваше в сантименталните експерименти. Бях млад и можех да остана: навярно ми предстояха задачи, може би и успехи, в чужбина се движех в дълбоки води, тефтерчето ми беше пълно с телефонни номера на знатни познати — познати от Париж, Лондон, Берлин и Рим, познавах много хора, прочути и известни… и мене също ме познаваха вече донякъде. Какво ме чакаше у дома? Бедност, недоверие, служебна завист. Трябва да си изясня понятията, мислех неспокойно; трябва да науча другия унгарски, който се среща в книгите филтриран, езика на живота, отново да науча унгарски… Сигурно няма да разбирам всичко; ще открия една съвсем нова родина, а родината винаги е донякъде и съюз на съмишленици, дълго време отнема пришълецът да изучи свойския семеен жаргон. Ще чувам думи, без да зная какво се крие зад тях; ще изричам думи, които няма да бъдат разбирани, както ги мисля. Отново ще „трябва да се доказвам“ — да започна съвсем отначало, всеки ден отначало. Нямам нищо, от което да се отрека, вярно, нямам и с какво да се похваля. Не се завръщам у дома като блудния син, но няма и кой да ми прости и да заколи курбан в моя чест. Какъв мога да стана у нас? Познавам пределите и характера на способностите си. Бих могъл да стана журналист, който краде от ежедневната робия по няколко часа за литературните си увлечения, така устоява, докато избледнее модата му и го отхвърлят… Познавах „съдбата на унгарския писател“. Но на Келенфьолд не издържах повече, изскочих от влака и се качих на такси, за да стигна по-скоро в Пеща.

Градът беше беден, прашен, захабен и печален. Току-що се бе съвзел от паралич: раздвижваше крайници, ходеше и говореше. На ъгъла на „Октогон“^[215] спрях таксито и слязох. Трябва да беше около седем вечерта. Булевардите се ширеха пусти; насред площада един полицай правеше отсечено гимнастика на китките си с трогателни усилия, но не видях никакво превозно средство. Някъде в дъното на булевард „Андраши“ се приближаваше автомобил с премигващи фарове; някой и друг трамвай прозвънтяваше по Кръговия булевард, вървеше по маршрута си преднамерено бавно, едва ли не строго и тържествено. (На първо време ми се налагаше да скачам от трамвая в Пеща, не понасях това разтакаване, скованото, подрусващо тътрузене; по-късно бедността и безразличието ме привикнаха към тези превозни средства, покорно се друсах по спирките на късата отсечка, но стига да имах възможност, изминавах пеша даже и километри. Имаше нещо сковано, сънливо, мърляво и ориенталско в ритъма на пещенския трамвай; не съумях да привикна към това добродушно дий, хей, хоп-троп влачене…) И по улицата нямаше много хора; бяха впечатляващо добре и впечатляващо зле облечени. Стигнах до края на булевард „Андраши“, завих по булевард „Карой“, тръгнах надолу по булевард „Ракоци“. В прозорците на стария пансион светеше ток; в този пансион на булевард „Ракоци“ бях прекарал годината в пещенския университет и първия период от родния си журналистически стаж; минах под портала, разговорих се с домоуправителя, узнах, че предишните собственици на пансиона са се преместили, дъщеря им, красивата умна лекарка, тъжно-демоничната морфинистка, любовен партньор на младостта ми, е умряла от морфина и лежи в гробището на „Ракошкерестур“. Тук очевидно нямаше какво да търся; в пансиона не бе останал никой от старите ми познати, освен дървениците. Вървях по булевард „Ракоци“ и гледах сградите, печалните, лющещи се, обрулени и накиснати в някаква историческа слуз сгради; надничах в огромните дворове, гледах стойките за тупане, списъка на обитателите под портала, тъмните стълбища, строени с разточителство на място и материал; гледах витрините, тук, зад стъклата, предлагаха съвсем различни стоки, нито по-красиви, нито по-грозни, отколкото в Париж, но осезаемо различни; във витрината на един магазин за конфекция на булевард „Ракоци“ тази различност, по която човек усеща „родното“, се разкри пред мен тъй осезаемо, тъй видимо, все едно виждах хортобадската пуста с гераните от рекламните плакати на витрината на туристическа агенция. Почувствах противоречиво подобие на онзи оптически шемет, който обикновено връхлита завърналия се в родината: Пеща ми се стори голяма, столична, сякаш къщите бяха пораснали, навярно беше по-голяма дори от Париж, необозрима, сякаш тук живееха все великани. Почувствах се недъгав, джудже. В Париж никога не бях забелязвал подобни несъразмерни, гигантски пропорции. Отново преживях онзи стар шемет, който изпитах като първокурсник-„заек“; чувствах се „провинциалист“ и в Пеща, тук живееха „истинските възрастни“, изключително учени, лукави хора, които сериозно и втренчено гледат между очите на провинциалистите, отговарят ти сериозно, но съвсем друго мислят, и се надсмиват зад гърба на непознатия… Свих по булевард „Музей“.

Познавах този район. Впрочем в Пеща познавах само кръговите булеварди и улиците на Буда отвъд моста; никога не посмях да тръгна по някои пресечки в Пеща, на времето не посмях да мина по улица „Вешелени“ или улица „Сърце“, боях се, че нещо ще ми падне на главата или ще извикат подире ми — дори не мога да кажа от какво се боях? Боях се от Пеща. От високомерието и потайната й пренаселеност, от задъханите й люде, които бяха — и си останаха — чужди за мен, както кореняците от Антверпен или Единбург. Озъртащият се в кафенето пещенец с умния си и мнителен поглед, с бързия си говор и до днес е за мен bete noire^[216], един донякъде посветен, страховит древен враг. Но тук, по булевард „Музей“ вървяха познати призраци. Пред кафене „Фиуме“, зад боядисаните със свежа блажна боя решетки на „терасата“ седеше Дюла Сини, благородният и тих писател, забол иззад пенснето печален поглед в колоните на „Фигаро“, с елегантната горест на своето крехко същество той се привеждаше с болезнена носталгия над френските букви, над „вестите от Запада“… искаше ми се да отида при него и да му кажа най-новите вести от Запада, да поговорим за Жид или Ален; но сетне не посмях да го заприказвам, защото не бях сигурен дали ще го заинтересува това, което мога да му кажа. И той бе възрастен, „известен“ писател — за мен той си остана „истинският писател“, той и всички останали, които се бяха установили тук, в този град, в кафенетата и клубовете, с унгарски коректури и френски списания из джобовете, с горчиви и мъдри поуки в сърцата; във всеки случай беше по-лесно да убедиш Жид или Томас Ман, отколкото „истинските писатели“ у нас… Такова чувство имах. Минах край университета и влязох в млекарницата, в съседство с университета, където през нощите на трескавите революционни години на младостта си бях осъмвал на хляб и извара. Тук седяхме с Йодьон; но Йодьон бе мъртъв. Тук чакахме новините за революцията, четяхме книгата на Бела Грюнвалд за „стара Унгария“ и смътно информирани вярвахме в „нова Унгария“, от която засега се вдигаше единствено ораторска пара… Десет години не бях стъпвал в помещението с кисело-млечна миризма; седнах до прозореца на старата маса и тази вечер в млекарницата почувствах за първи път, че съм се завърнал у дома. Наоколо ми се носеше мирисът на младостта, атмосфера на бедност и безнадеждност; моето поколение, връстниците ми бяха тръгнали от тази млекарница и колкото и да бях обикалял по света, сега започвах отначало. На съседната маса седеше изпаднал, възрастен журналист, познах го, отидох на масата му и го поздравих. Тъкмо се мъчеше да разчупи едно рохко яйце; погледна ме, радостно ми кимна и каза:

— Добре е, че дойдохте насам. Видите ли момичето от хлебарницата, моля ви, пратете ми я.